Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (10)

Десета глава
Един млад старец

— Вместо да се почувствувам такъв, какъвто бях в действителност — продължи генералният консул след кратко мълчание, — насекомо пред орел в социално отношение, в присъствието на графа изпитвах някакво необяснимо чувство, за което си давам сметка едва днес. Гениалните творци… (Той се поклони любезно на посланика, на прочутата писателка и на двамата парижани) истинските държавници, поетите, пълководците, с една дума, всички велики хора са непринудени; и тази непринуденост ни кара да се чувствуваме наравно с тях. Може би вие, които ни превъзхождате по интелект, сте забелязали — обръщайки се към гостите си, каза той, — че чувството може да скъси разстоянието между хората, създадено от обществото. Въпреки че ви отстъпваме в умствено отношение, ние можем да се мерим с вас по преданост в приятелството.

Що се отнася до градуса на нашите сърца (позволете ми този израз), аз се чувствувах толкова близо до моя покровител, колкото бях далеч от него по положение. Та нали душата има своя прозорливост, тя отгатва мъката, скръбта, радостта, злобата, ненавистта у другия.

Смътно различих признаците на някаква тайна, долавяйки в лицето на графа същите изражения, които бях наблюдавал у моя вуйчо. Добродетелният живот, спокойната съвест, чистотата на помислите бяха преобразили вуйчо ми, чието непривлекателно лице с възрастта беше станало красиво.

Открих обратната промяна в чертите на графа: от пръв поглед бях готов да му дам петдесет и пет години, но след по-внимателно проучване разбрах, че младостта му е угаснала в дълбока скръб, изтляла е в упорити, изнурителни занимания, изпепелена от огъня на несподелена страст.

При една реплика на вуйчо ми очите на графа за миг си възвърнаха свежестта на метличина, той се усмихна и по възторжената му усмивка отгатнах, както ми се стори, истинската му възраст — четиридесет години.

Направих всички тези наблюдения не в момента, а впоследствие, припомняйки си обстоятелствата на това първо посещение.

Влезе лакеят с поднос със закуската на господаря си.

— Не съм ви поръчвал да ми носите закуска — каза графът, — оставете я все пак и покажете на господина неговите стаи.

Последвах лакея и той ме отведе в хубаво самостоятелно жилище, разположено под терасата между парадния двор и пристройките, точно над галерията, посредством която кухненските помещения се свързваха с централното стълбище на къщата. Когато се връщах в кабинета на графа, чух зад вратата как вуйчо ми произнесе за мен следната присъда:

— Би могъл да сгреши, понеже има буйна кръв, а това може да се случи на всекиго от нас, но той е лишен от пороци.

— Е, как ви се струва? — попита графът, като ме погледна ласкаво. — Одобрихте ли жилището? В тази казарма има толкова празни стаи, че ако не ви харесва, ще ви настаня другаде.

— У вуйчо имах само една стая — отвърнах аз.

— В такъв случай можете да се нанесете още тази вечер — каза графът. — Покъщнината ви навярно е като на всеки студент и един файтон ще е достатъчен, за да пренесете всичко. Днес ще обядваме тримата заедно — добави той и погледна към вуйчо ми.

До кабинета на графа имаше великолепна библиотека, той ни заведе там и ми показа една кокетна ниша, украсена с картини, която явно някога беше служила като кът за молитва.

— Ето вашата килия — каза ми той, — ще стоите тук, когато се наложи да работим заедно, защото няма да сте зает през цялото време.

И той подробно ми обясни характера и часовете на бъдещата ми дейност; като го слушах, познах в негово лице големия политически наставник.