Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (32)

Тридесети втора глава
Разсъждение на младия човек и на женения мъж

След като извадих копие от писмото й, за да го съхраня дума по дума, отидох на улица Пайен.

Тревогата беше надвила действието на опиума.

Октав се разхождаше като обезумял в градината.

— Напишете отговор — казах аз, като му подадох писмото на жена му. — Опитайте се да успокоите съзнателното целомъдрие. Това е по-трудно, отколкото да победите несъзнателната добродетел, която от любопитство сама влиза в ръцете ви.

— Тя е моя! — възкликна графът и докато четеше, по лицето му се изписваше щастие.

Направи ми знак да го оставя сам, почувствувал изпитателния ми поглед.

Разбрах, че прекомерното щастие и прекомерната скръб са подвластни на едни и същи закони, и отидох да посрещна госпожа Дьо Куртвил и Амели, които бяха канени този ден на обяд у графа.

Колкото и красива да беше госпожица Дьо Куртвил, аз почувствувах, виждайки я отново, че любовта е многолика и че жените, способни да ни вдъхнат истинска любов, са голяма рядкост.

Сравнявайки неволно Амели с Онорин, намерих повече очарование в прегрешилата жена, отколкото в невинната девойка.

За Онорин верността не беше просто дълг, а обреченост на сърцето; докато Амели с безгрижен вид щеше да изрече тържествени обети, без да разбира нито значението им, нито произтичащите от тях задължения.

Изнурената, полумъртва жена, грешницата, очакваща спасение, ми се струваше несравнимо по-обаятелна; тя пробуждаше естественото благородство у мъжа, изискваше от влюбения всички съкровища на сърцето, мобилизираше всичките му сили, изпълваше живота, внасяше в него борба за щастие, докато Амели, целомъдрена и доверчива, щеше да се затвори в кръга на едно безметежно майчинство, където делничното трябваше да замени поезията, където за мен нямаше да има нито борба, нито победа.

Между равнините на Шампан и снежните и буреносни, но величествени Алпи, кой млад човек би избрал спокойната еднообразна шир? Не, такива сравнения са неподходящи, пагубни пред прага на кметството.

Уви, трябва да сте се опарили от живота, за да разберете, че бракът изключва страстта, че семейството не може да се гради върху бурите на любовта.

След като бях мечтал за непостижимата любов с безбройните й причуди, след като бях вкусил жестоките радости на идеала, бях изправен пред една жалка действителност.

Какво да се прави, съжалявайте ме!

На двадесет и пет години се съмнявах в себе си. Все пак взех мъжествено решение. Отидох при графа под предлог да го уведомя за пристигането на неговите братовчедки и го видях подмладен и озарен от надежда.

— Какво ви е, Морис? — попита той, поразен от разстроените ми черти.

— Графе…

— Не ме ли наричате вече Октав? Вие, на когото ще дължа живота, щастието си?

— Скъпи Октав, ако успеете да върнете графинята към дълга й, добре съм я проучил (той ме погледна така, както Отело вероятно е погледнал Яго, когато Яго е успял да събуди първото подозрение в душата на мавъра)… Тя не бива никога вече да ме види, не бива да узнае, че Морис е бил ваш секретар. Не произнасяйте никога името ми, нека никой не й напомня за мен, иначе всичко е загубено… Вие ме назначихте докладчик в Държавния съвет, за бога, сега ми издействувайте някакъв дипломатически пост в чужбина, някакво консулство и се откажете да ме жените за Амели… О, не се тревожете — казах аз, като го видях, че трепна, — ще изиграя докрай ролята си…

— Бедничкият!… — въздъхна той, като ми стисна ръката, сдържайки сълзите, които овлажняваха очите му.

— Дадохте ми ръкавици — казах с усмивка, — но аз не ги сложих, това е всичко.