Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (23)

Двадесет и трета глава
Една скица

На следния ден госпожа Гобен ми направи знак, че очакват посещението ми. След закуска, в момента, когато графинята се разхождаше пред къщата, счупих стобора и отидох право при нея.

Бях облечен по селски със стар сив панталон, груби дървени обувки, вехта ловджийска куртка и каскет на главата. Около врата ми беше омотана най-проста кърпа, а в изкаляните си с пръст ръце държах мотичка.

— Госпожо, дойде господинът, който ви е съсед! — викна Гобен.

Графинята ни най-малко не се уплаши.

Най-сетне видях тази жена, която след изповедта на графа така ме озадачаваше с поведението си.

Бяхме в първите дни на май. Чистият въздух, синьото небе, свежата зеленина, полъхът на пролетта бяха пленителната рамка на това скръбно създание.

Виждайки Онорин, разбрах страстта на Октав и истинността на израза „небесно цвете“!

Белотата на кожата й ме порази преди всичко с особения си оттенък, тъй като има толкова нюанси на белия цвят, колкото на червения и синия. Докато наблюдавах графинята, погледът ми сякаш докосваше нежната кожа, през която прозираха сини жилчици. При най-малкото вълнение кръвта се разстилаше под тъканта във вид на розова мъглица.

Когато се срещнахме, слънчевите лъчи, прониквайки през рехавите акациеви листа, окръжаваха Онорин с онова неуловимо златисто сияние, което Рафаело и Тициан единствени от художниците са съумели да изобразят около Богородицата.

Кафявите й очи изразяваха кротка жизнерадост, блестяха изпод дългите спуснати ресници и озаряваха цялото й лице. С едно потрепване на свилените си клепки Онорин ви омайваше, толкова чувство, величие, стаен ужас, презрение имаше в начина, по който повдигаше и спускаше този воал на душата. Тя просто можеше да ви смрази или да ви оживи с един поглед.

Пепеляворусите й коси, небрежно прибрани на тила, очертаваха широкото й властно, мечтателно чело на поет. Устата й беше подчертано чувствена. Най-сетне — рядко качество във Франция и често срещано в Италия — всички черти на лицето й, овалът й излъчваха благородство, което времето е безсилно да заличи.

Тя беше стройна, без да е слаба, и изваяните й форми, както изглежда, бяха в състояние да възродят угасналата любов.

Определението „миньонче“ напълно й подхождаше, защото принадлежеше към този род дребни гъвкави жени, които се оставят да ги хванат, да ги приласкаят, да ги изоставят и отново да ги приберат като котки.

Малките й крачка вдигаха по пясъка лек шум, който беше свойствен за нея и се сливаше с шумоленето на роклята й. От това се раждаше една неповторима женствена музика, която се запечатваше в сърцето, и тя навярно можеше да бъде разпозната по походката между хиляди жени. Осанката й напомняше аристократичните квартали и се отличаваше с онази горда грация, която кара и най-наглите в тълпата да се отдръпват, за да й сторят път.

Весела и нежна, горда и величествена, тя съчетаваше у себе си най-противоречиви качества, които не пречеха да си остане дете. Но детето можеше да стане силно като ангел и като ангела неумолимо, ако бъде наранено в своите чувства. Студенината на лицето й навярно беше гибелна за ония, на които очите и се бяха усмихвали, за които устните и се бяха разтваряли, които бяха попили в душата си мелодията на този глас, придаващ на словото поезията на песен.

Вдъхвайки теменужения аромат, който лъхаше от нея, разбрах защо споменът за тази жена беше спрял графа на прага на разврата и защо човек не можеше да я забрави — тя наистина беше като цвете за осезанието, като цвете за погледа, като цвете за обонянието, небесно цвете за душата…

Онорин внушаваше преданост, някаква рицарска и безвъзмездна преданост.

Всеки, който я видеше, си казваше: „Мислете, ще отгатна; говорете, ще се подчиня. Ако умра в мъки и това може да ви достави макар и един ден щастие, вземете живота ми: ще се усмихвам като мъчениците на кладата, тъй като ще благодаря за този ден на Бога като баща, признателен за радостта, осенила чедото му.“

Много жени умело се преструват и успяват да постигнат очарование, подобно на очарованието на графинята; но у нея всичко произтичаше от една прелестна непринуденост и тази неподражаема простота покоряваше сърцето. Говоря ви всичко това, защото тук ще стане дума изключително за душата, за мислите, за благородството на сърцето й, и бихте ме укорили, ако не ви нарисувам образа й.