Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (29)

Двадесет и девета глава
Предизвикателството

Когато госпожа Гобен запали свещите и затвори капаците на прозорците, лицето на графинята беше непроницаемо. Неукротимата й гордост, упоритата й необщителност отново бяха взели връх; тя каза:

— Знаете ли защо обичам толкова лорд Байрон?… Той е страдал мълчаливо, както страдат животните. Каква полза от жалбите, ако това не е елегията на Манфред, горчивият присмех на Дон Жуан, мечтателността на Чайлд Харолд? За мен никой няма нищо да узнае!… Моето сърце е поема, която посвещавам единствено на Бога!

— Само ако поискам… — казах аз.

— Ако? — повтори тя.

— Не ме интересува нищо — отвърнах, — не съм любопитен, но само ако поискам, още утре ще узная всичките ви тайни.

— Опитайте се! — възкликна тя със зле прикрито безпокойство.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се — каза тя, поклащайки глава. — Трябва да знам дали такова престъпление е възможно.

— Преди всичко, госпожо — отговорих, като посочих ръцете й, — нима тези изящни пръсти, които очевидно не са пръсти на момиче, са създадени за работа? Освен това твърдите, че се наричате госпожа Гобен, а онзи ден, като получихте пред мен писмо, казахте на Мари: „Вземи, това е за теб.“ Мари е истинската госпожа Гобен. Значи, вие се прикривате под името, на вашата икономка. О, госпожо, нямате причини да се страхувате от мен. Аз съм най-преданият приятел, който бихте могли да имате… Приятел, чувате ли? Придавам целия свят и трогателен смисъл на тази дума, тъй опорочена във Франция, където кръщаваме с нея неприятелите си. Този приятел, готов винаги да ви защити, ви желае най-голямо щастие, каквото се полага на жена като вас. Кой знае дали не действувах съзнателно, като ви причиних неволно болка?

— Добре — подхвана тя с предизвикателство в гласа, — полюбопитствувайте и ми кажете всичко, което успеете да научите за мен. Аз настоявам. Но… — прибави тя, поклащайки заплашително пръст — ще ми кажете също по какъв начин сте получили сведенията. От вас зависи да съхраня скромното щастие, на което се радвам тук.

— Искате да кажете, че ще избягате…

— Колкото се може по-бързо! — извика тя. — Ако трябва, чак в Новия свят…

— Но там ще бъдете изложена на бруталността на страстите, които ще вдъхнете — прекъснах я аз. — Не е ли свойствено на таланта и на красотата да блестят, да привличат погледите, да будят завист и злоба? Париж е пустиня без бедуини. Париж е единственото място в света, където човек може да се скрие, когато трябва да живее от своя труд. От какво се оплаквате? Кой съм аз? Вашият нов слуга, един господин Гобен, това е всичко. Ако се наложи да се дуелирате, може да ви потрябва секундант.

— Все ми е едно, узнайте коя съм. Вече ви казах: настоявам за това! А сега ви моля — додаде тя с онова подкупващо очарование, което на вас, жените, така добре ви се удава — каза консулът, като погледна към дамите.

— Добре, тогава утре по същото време ще ви кажа какво съм открил — отвърнах аз. — Но няма ли да ме намразите? Няма ли да постъпите като другите жени?

— А как постъпват другите жени?…

— Те ни налагат непосилни жертви, а когато ги извършим, ни ги натякват след време като обида.

— Прави са, ако това, което са поискали от вас, ви се е сторило жертва… — подхвана хитро тя.

— Заменете думата „жертва“ с думата „усилие“ и…

— Това ще е безочие — довърши тя.

— Простете — казах аз, — забравих, че жената и папата са непогрешими.

— Боже мой! — промълви тя след дълга пауза. — Как е възможно една дума само да разруши тъй скъпо заплатеното спокойствие, на което се радвам скришом като крадец!…

Тя стана и без да ми обръща внимание, продължи да се окайва:

— Къде да вървя? Какво да правя?… Нима ще трябва да напусна това тихо, толкова уютно убежище, където се надявах да прекарам остатъка от дните си?

— Да прекарате остатъка от дните си! — извиках аз видимо ужасен. — Никога ли не сте мислили, че ще дойде ден, когато няма да можете да работите, или че цената на цветята и на модните украшения ще спадне поради конкуренцията?…

— Вече имам спестени две хиляди екю — каза тя.

— Боже мой! Какви ли лишения се крият зад тази сума! — възкликнах аз.

— Довиждане до утре — каза тя. — А сега ме оставете. Тази вечер не съм на себе си, искам да бъда сама. Трябва да събера сили в случай на нещастие. Та нали, ако вие узнаете нещо, значи, и други го знаят, и тогава… Сбогом — рязко каза тя с повелителен жест.

— Сражението остава за утре — отвърнах с усмивка, като се стараех да запазя безгрижния си вид по време на тази сцена.