Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (38)

Тридесет и осма глава
Две развръзки

— Това е всичко — каза консулът, като сложи писмата в чантата и я затвори с ключ. — Графинята умря.

— Жив ли е още графът? — попита посланикът. — От Юлската революция насам той изчезна от политическата сцена.

— Помните ли, господин Дьо Лора — отвърна генералният консул, че ме видяхте да изпровождам до парахода…

— Един беловлас старец? — попита художникът.

— Един четиридесет и пет годишен старец, тръгнал да търси лек и разтуха в италианския юг. Този старец бе моят нещастен приятел, моят покровител; той се беше отбил в Генуа, за да се сбогува с мен и ми повери завещанието си… Назначаваше ме настойник на сина си, така че не стана нужда да му казвам желанието на Онорин.

— Знае ли, че е убиец? — попита госпожица Детуш.

— Той подозира истината — отвърна консулът — и това го убива. Останах на парахода, който го отнасяше в Неапол, чак докато отминахме залива, една лодка ме върна. Сбогувахме се продължително и, боя се, завинаги. Един Бог знае на каква обич се радва довереникът на една любов, когато тази, която я е вдъхнала, не е между живите! „Такъв човек — каза ми Октав — притежава особено обаяние, той е увенчан с ореол.“ Когато се озовахме в предната част на палубата, графът обърна взор към морските простори; беше чудно хубав ден и навярно развълнуван от величествената гледка, той ми каза на прощаване:

— В интерес на човешката природа би трябвало да се запитаме каква непреодолима сила ни кара, противно на разума, да жертвуваме едно божествено създание в името на най-мимолетното от всички удоволствия!… Долових, че съвестта ми се бунтува. Не само Онорин се съпротивляваше. И все пак се реших!… Сега се разкъсвам от угризения! На улица Пайен умирах от копнеж по наслаждения, от които бях лишен; в Италия ще умра от разкаяние, задето съм ги изпитал!… Откъде идва разногласието между две, смея да кажа, еднакво благородни натури?

За няколко мига на терасата се възцари дълбоко мълчание.

— Беше ли тя добродетелна? — попита консулът двете жени.