Оноре дьо Балзак
Онорин ^[0] (8)

Осма глава
Един разкошен стар дом

— В лицето на граф Октав ще имаш не господар, а приятел — забеляза вуйчо ми на път за улица Пайен, — но той е недоверчив или по-точно предпазлив. За да спечелиш приятелството на този високопоставен човек, ще ти е нужно време; работата е там, че въпреки дълбоката проницателност и умението си да съди за хората, той е бил измамен от твоя предшественик и за малко не станал жертва на своята доверчивост. Мисля, че не е нужно да ти давам повече напътствия как трябва да се държиш в дома му.

Почукахме на огромната входна врата на една внушителна като двореца Карнавале постройка, заобиколена с двор и градина; ударът отекна глухо, сякаш мястото беше необитаемо.

Докато вуйчо ми поясняваше на един стар портиер в ливрея, че иска да види графа, плъзнах любопитен поглед по настилката на двора с избуяла трева между камъните, по потъмнелите стени, които бяха обрасли с растителност над изящните архитектурни форми, служещи за украса, по високия покрив, наподобяващ покрива на Тюйлери. Перилата на горните галерии бяха проядени и се рушаха.

Между колоните на една великолепна аркада забелязах страничен двор, където се намираха пристройки с разнебитени врати. Наблизо един стар кочияш чистеше вехта карета. По ленивия му вид можеше да се предположи, че разкошните конюшни, които някога са се огласяли от цвилене на коне, сега даваха подслон най-много на два коня.

Великолепната фасада откъм двора ми се стори неприветлива като фасадата на сграда, която някога е принадлежала на държавата или на короната, а по-късно е била дадена за ползуване на някоя обществена служба.

Разнесе се звън в момента, когато вуйчо ми и аз се запътихме от къщичката на портиера (над вратата все още имаше надпис „Обърнете се към портиера“) към главния вход, откъдето изскочи лакей с ливрея, която напомняше облеклото на Лабранш^[1] в стария репертоар на „Театр Франсе“.

Посещенията в този дом явно бяха такава рядкост, че лакеят все още се обличаше, когато отвори остъклената на малки квадратчета врата, от двете страни на която се чернееха петна от пушека на фенерите.

От великолепното преддверие с колони, достойно за Версай, се виждаше стълба, каквито вече не се строят във Франция и които заемат място колкото една съвременна къща.

Докато изкачвахме каменните стъпала, ледени като гробове, където осем души можеха да вървят в редица, стъпките ни отекваха под кънтящите сводове. Имахме чувството, че сме в катедрала. Перилата пленяваха погледа с чудните си орнаменти от ковано желязо, в които се беше развихрила фантазията на някой творец от времето на Анри III.

Пронизвани от хлад, сякаш върху раменете ни бе хвърлено ледено наметало, ние прекосявахме преддверия и разположени в редица салони с паркет, без килими, наредени с ония прелестни „вехтории“, които оттук попадат направо у антикварите.

Най-сетне влязохме в голям кабинет в едно издадено под прав ъгъл крило на къщата, всички прозорци на което гледаха към просторна градина.