Пелин Велков
Брод (58)

Невидимият дим

Не допускам да се намереше втори човек като него, погълнал толкова много дим и пушек — цели облаци. Помислих си така, но си спомних, че такава е съдбата на всички селски хора. Кадят се, защото навсякъде дето гори огън, пуши: дими край огнището вкъщи, дими край запаления огън на открито във ветровито (и дори не ветровито) време, дими дори печката в стаята през зимата. Беше лапал всякакъв пушек по цвят: бял, черен, син, кафяв… И всички тия пушеци бяха лютиви, изкарваха сълзи от очите. Чудно нещо! Пушеците като че го обичаха и правеха-струваха, насочваха се към него, пълзяха подире му. Седне от едната страна на огнището, те — към него: премести се от друга и си рече, че се е спасил, а то обратно — пак се извиват към него ту сини повесма, ту къдрави облачета. Бягаше от тях, те го сподиряха. А когато биваше студено, нямаше къде да бяга, търпеше ги. Кихаше и кашляше от тях, но ги търпеше. Зло.

Бащината къща, в която беше израснал, имаше долен кат, един полусутерен, и над него — истински етаж. Всъщност животът беше в долния етаж — топъл през зимата, хладен през лятото. Зиме обаче бедата идваше тук от голямата тенекиена печка: два отвора горе и фурничка. Бедата беше, че невинаги поемаше и често пушеше. Редят се да духат, за да се разпали, а тя като че напук — бълва дима в стаята. Разгореше ли се, всички деца скачаха и викаха радостно:

— Локомотивът потегли! Пуф-паф! Пуф-паф!

Като решиха, че вината е в комина — може да е запушен с нещо — стопанинът се качи и го прочисти. Паднаха само сажди. Комин като комин. Не е в него вината.

— А може да е в него — завъртя глава в съмнение един гост. — Ако коминът е нисък, не тегли и тогава пуши…

Стопанинът си помисли, че може там да е причината, но имаше други грижи и отхвърли това. А коминът пушеше, печката повръщаше. Понякога ей от такива дребни неща, които мъчат човека, той не може да се отърве и се изнервя от тях. По едно време решиха, че повръщането на печката ще е от ветровете. Взеха да следят тях — западният ли духа, или източният… Но и при вятър и без вятър веднъж печката дими, друг път не. И кой знае защо тази проклета печка сякаш чакаше гости да дойдат, че тогава да се прояви.

И сега така стана. Дойде гост от града. За него запалиха печката в горния етаж — в стаята, отредена за гости. На човека трябва да е топличко, чистичко, че да не рече после: „Тю, че селска простотия!“. Когато го повикаха за вечеря, долу в голямата стая, беше задимено. Проветряваха и се чувствуваха неудобно пред госта.

— Все така ли ви пуши печката?

— Невинаги. Напъти е така… — заобяснява домакинът малко смутен. — Добра печка е, но прихватничава…

— Да не са на един комин тая и горната? — запита гостът.

— На един са.

— Затова пуши — отсече гостът със сигурността на знаещ човек. И такъв беше, защото беше инженер. — За всяка печка трябва отделен комин.

„Втасах сега комин да правя, когато имам сто други работи на главата“ — помисли си домакинът, но гласно рече:

— На времето строиха майстори, уж специалисти, ама види се не са разбирали много… Сега нашата ще излезе като в народната приказка: „Развали къща, направи комин!“.

Посмяха се. Домакинът вече реши в себе си, че няма да прави нов комин. Колко гости идват! Не често през зимата, в студа. Пък и с мангал може да се затопли стаицата, малка е.

Върна се в коледна ваканция синът — ученик в трети клас в прогимназията в недалечно село. Когато заяви, че иска да спи горе, защото искал да си чете нещо, а долу, в голямата стая е шумно, родителите му приеха това за основателно. Долу останалите братя и сестри не само шумяха, но се и поскарваха и посчепкваха, та понякога се вдигаше голяма суматоха. Освен това сега в стаята долу имаше и малки пиленца, внесени заедно с квачката на топло. Каква ти тишина!

— Но горе е студено — рече майка му. — Печката не може да гори добре.

— Няма да замръзна и без огън — разхрабри се той.

— Без огън не може — нареди бащата. — Майка ти ще внесе един гювеч въглени…

Майката внесе нащърбения стар гювеч, изхвърлен от първоначалната си употреба и сега служещ за жарница. Въглените в него, наринати от печката долу, още светукаха. Въздухът в стаята омекна.

Синът се съблече и легна в леглото да почете. Майка му донесе още една лопата разжарени въглища. Но той не чете много, не така, както се беше заканил. Доспа му се скоро. Даже почувствува леко главоболие и угаси лампата.

Трябва да беше много рано сутринта, когато се събуди. Главата му тежеше и беше замаяна. Усети се в някакъв унес и не можеше да разбере — буден ли е, или още спи. Усети само, че му е лошо, че му се гади. И отново се унесе в някаква замаяност. Потъваше в забрава, идваше на себе си, за да се унесе отново.

През шумящите си уши дочуваше някакви боботещи непознати гласове. А може би това не бяха никакви гласове, а той просто сънуваше? Искаше да се събуди напълно, да стане, а сили не му достигаха за това.

… Усети като че някакви ръце го носят. Какво е това. Какво става наистина? Напрягаше се, а нищо не можеше да проумее. А гласовете като че се увеличаваха, засилваха се и повтаряха все едно и също нещо:

— Навън, навън…

Каква е тая дума? Защо се е втълпила в главата му?

Всичко стана ясно после, когато се свести. Разбра, че лежи на терасата, завит с големия дядовски овчи кожух. Малко по малко звънтенето в ушите му стихна, на главата му поолекна.

Заслуша се и се чудеше чий е този глас, който говореше: познат глас, а на, не може да се досети чий е. И защо лежи тук, а?

— … То пак е като пушек, като дим — обясняваше гласът. — Но се казва газ. Невидим дим — от недогорелите въглища…

Студено е, а той се изпоти от мъка, че не може да познае гласа на говорещия. Надигна се и трепна: то била неговата учителка Петрова, дето го бе учила в трето и четвърто отделение! Седна, загъна се добре с кожуха и отговори на усмивката на учителката с усмивка.

— Сега си по-добре, нали? Мина всичко — говореше тя и го милваше с познатия кротък поглед, от което той се и натъжи, и зарадва. — Лекарството в такива случаи е чистият въздух — изнасяй човека навън!… Чух снощи, че си дошъл във ваканция. Рекох да се отбия да те видя. Раничко. Ще затича насам-натам из селото да види приятели, та аз да го сваря на полога, както се казва… И дойдох. И добре направих… Не вярвам да си ме посрамил в училището, а?

Как така ще я посрами? Той се учи добре.

— А за въглеокиса си забравил.

— Знаех, ама не се сетих, а и мама забравила да сложи някакво желязно парче в жарницата.

Кой, мислите, беше този ученик? Дали не бях аз?