Пелин Велков
Брод (37)

Ябълки петровки

— Не работиш ли земята, тогава тя ще те оработи!

Така казвал на времето си дядо Аврамчо. Мъдър човек бил. Много знаел старецът. Та и за земята това казал. Аз съм го чувал от моя баща и го записвам, за да се знае и помни от тия, които ще дойдат след нас.

Спомних си това, когато тато се залови да прави овощна градина и подочувах зад гърба си, когато ми подмятаха момчетата: „Тия пък, учени-градинари ще стават…“. Признавам: хората знаеха (които искаха де) как да работят земята — сееха жито, овес и ечемик, кукуруз, боб и леща, коноп и лен, бостан и зеленчук. А овошки не садяха. Казваха: каквото господ дал. А тоя господ, на който те се надяваха, даваше само джанки, диви круши, орехи.

Баща ми получаваше някакви списания. По земеделие. Помня, че веднъж рече:

— Ще опитам. Защо да не става и по нас овошка, ами чакаме да ни карат от Троян или Габрово сушени присади и сливи?

— Нямаш си друга работа, та градина ще правиш — подхвърли мама. — Време не ни стига за никъде, а ти…

Но тато писа на някакви овощни разсадници — Враца, Русе, Кюстендил и не знам още къде. После почнаха съвсем да го подиграват, защото пращал торбички с пръст от нашата земя не знам къде си да изследват… Историята е дълга. Ще кажа само: градината стана. Насади тато череши, круши, ябълки, дори френско грозде. Кам го, де го — все в градината: копае, чисти дръвчетата, полива, тори. И стана градина, за която казваха довчерашните подигравчии:

— Един път градина направи Велко, ей!

По-инициативните идваха да гледат, па взеха и да молят за разсад. И разпитваха за едно, за друго.

— Ми то земята едно иска — казваше тато: — за да получиш от нея, по-напред й дай. Какво? Най-напред труд, ама с обич да е. Който прави нещо пет за четири, нищо няма да стане.

Като го чувах да говори така с хората, все ми се струваше, че така е говорил дядо Аврамчо. Може и така да беше — тато да повтаряше негови мъдри думи. Да, ама кой да ги чуе! Малцина направиха малки градинки. То ако всички мъдри думи се помнят и изпълняват, светът кой знае какъв хубав щеше да бъде. Работата е там, че се забравят. И на мен ми бяха казвали неведнъж: на чуждо да не посягаш, не е хубаво. Слушах, ама, както казват — от едното ухо влязло, от другото излязло. Така и с мен. Ето, вижте!

Един ден Гарвана и Мато ми пошепнаха (съвсем тайнствено!), че видели зрели петровки на едно място. Къде? Излезе, че тази ранна ябълка петровка е в двора на баба Яна Мончовска. И старецът, и децата на бабичката бяха измрели, та тя живееше сама. Нямаше голям риск да ни пипне на дървото. При това, представете си, клоните просто нависнали през високия зид на улицата. Изтървава ли се такова нещо! Обиколихме, огледахме и решението бе взето веднага: нападението да стане същата вечер.

Разхождахме се по улицата (шосето минава там) и уж гледаме с вирнати глави нагоре облаците на небето. А те — като крави натръшкани на запад, само че коремите им червени от залязващото слънце. Ама това е на уж. Всъщност гледаме към ябълката на баба Яна. Чакаме само да се стъмни.

— Вече е тъмно — говори като че сърдит Гарвана.

— Ами… и да не е чак толкова тъмно, хора няма по улицата.

— Тогава?

Като по-дребен и по-лек, Гарвана и Мато ме дигнаха на рамене. Дори не стъпих на зида отгоре. Държаха ме, а аз, докопал един клон, нашмулих цяла пазва ябълки.

— Някой не те ли видя? — пита Гарвана и хрупа сладникавокиселите още зелени ситни ябълки.

— Че кой ще ме види — отвърнах аз, макар да не бях погледнал има ли, няма ли някой на двора. Баба Яна ли ще излезе и по тая тъмница ще види?

Не помня сладки ли бяха ябълките. Но сигурно са били сладки, щом ги хрупахме с такова удоволствие. Че са горчиви, разбрах после.

Вкъщи се върнах късно. Синията беше сложена на средата на стаята. Като видях, че вечерят всички, аз, допреди малко не усещал никакъв глад, сега изведнъж огладнях. Закачих каскета си на закачалката и се запътих към софрата.

— Ти ще почакаш — посочи с ръка тато към вратата, — ей там, до вратата.

Апетитът ми мигом изчезна. Такова нещо за пръв път ми се случваше. Усетих, че се задава голяма опасност: сърцето ми се разтупа, обля ме студена пот. За ябълките е. Добре де, ама как по тъмното и кога е могла да дойде баба Яна да съобщи, когато тя едва пристъпя?

— Нека седне да вечеря, па после ще се разправяте — обади се мама, за да ме защити. Но това нейно „разправяте“ вече съвсем ясно определи бъдещата ми съдба.

— Той не е гладен — рече тато сърдит. — Тяхната компания намира къде и какво да яде. Може и някоя кокошка или патица да са откраднали.

Леле, съвсем загазих! Наскоро ергенаши бяха откраднали една нощ кокошки, пекли ги на полето, но ги заловиха. От хорските погледи нищо не може да се укрие. Голям резил беше. Сега тия намеци съвсем ме смазаха. Какво ще ме пита тато, какво ще му отговарям? Най-добре само истината да му кажа. Признат грях…

Като се нахрани, тато стана от синията, спокойно се приближи до мен и все така спокойно ми обърса такъв шамар, че едва не паднах на пода, цялата стая се завъртя около мен. Изплаши ме не болката, а този мълчалив, душмански, както обичаше да се изразява баща ми, удар. И после: пред по-малките ми сестри и братя. Досега те ме слушаха, но вече — край. Опозорен съм.

— Нямаме ли ние ябълки в градината? Тръгнал по хорските градини да ни прави за срам. Така започват ония, които стигат до затвора. Нататък ли си тръгнал?

Ударът не се повтори. Изобщо баща ми рядко ме пляскаше. Не беше като някои бащи, които за нищо и никакво понякога пребиваха децата си като добичета. Ами нали така на два пъти баща му на Опанджачко го би, та, казваха, заливали го с вода, за да го свестят. От това, види се, той заболя, оставиха го от училище и така си и отиде: охтиката го изпи.

— Нека това ти е за последен път! — отсече тато. — Не се оставяй да те подвеждат други! Иначе какъв характер ще станеш?

Каза и излезе на двора по работа — навярно да нагледа добитъка, за който аз никога нямах време, пък и тато не ме насилваше на такава работа. А може и друго да ми е говорил. Не го помня. Навярно е казал нещо от мъдрите думи и на дядо Аврамчо.

Ще ви изповядам: и сега, като видя през юни ранни ябълки, спомням си за баба Яна. Тогава не тя, а някой друг, който случайно минавал по шосето и когото не сме видели, ни забелязал, познал ме и се отбил, та казал на баща ми. И едно ми е мъчно и до сега — не можах да намеря време, докато беше жива баба Яна, да й занеса няколко ябълки. Останах й длъжен.