Пелин Велков
Брод (2)

Дяволът, който ме е белязал

Най-големият белег, който имам на тялото си, не е от камък или тояга, нито от нож или куршум. От куче е. Трябва да съм бил съвсем малък — паметта ми е запазила за мен сега само отделни моменти.

Грее слънце. Всичко е весело: нацъфтелите джанки и сливи са като големи бели кълба и аз кой знае защо ги сравнявам с белия щърк, който има гнездо на бряста до дядо Банчови; всичко е бяло, хубаво и леко. То е защото мама ме води на гости у баба Петра. Неясна радост ме тегли нататък, макар аз да виждам баба почти всеки ден. Тя идва у нас — винаги весела, засмяна, прегръща ме и ме целува и винаги ми носи подарък нещичко. Но друго е да отидем в тяхната къща. Там всякога откривах нови и интересни неща.

Минаваме през вратницата. Над главите ни е цъфнала череша. Вече сме на каменните стъпала на къщата. Много стъпала и много високи. Може така да е било, защото краката ми са били къси.

По средата на стълбището нещо ме дръпна назад. Паднах, а онова ме дърпа и свлича по очи през каменните стъпала. Писъци. Само те са останали вкопани в паметта ми. Останалото зная от разкази по-сетне: както сме се качвали с мама по стъпалата, сурото куче на бабини, Караман, познало мама, ама мен, малкия човек, сметнало за крадец навярно, спуснало се и — хап! — ръфнало ме за прасеца на левия крак. Трябва да е било голямо и яко куче колкото едно магаре, щом ме е изтръгнало от ръката на мама и ме повлякло надолу. Казваха — глупаво куче било, щом не ме е познало.

Мама изпищяла. Баба тутакси пъкнала на прага на къщната врата — не ни чакала на гости, та много се зарадвала отначало. На виковете излязъл и големият ми вуйчо Велко. Появил се и дядо Къно:

— Какво става тука? О-хо, госте имаме, ама защо гостът плаче?

Помня само викове. Много викове. Големите махат ръце. Баба ме притиска до гърдите си и все повтаря:

— Нищо няма, нищо няма. Укя ти ще го бие тоя Караман…

Всички ме дърпат, правят нещо с мен. Питат боли ли ме. Не помня болка.

Стоим на язлъка. Показват ми как вуйчо гони кучето из двора. Гръмна пушка. Караман се скри някъде. Сочат на вуйчо дългия плетен кош. Викат нещо. Ето, Караман пак тича, вуйчо подире му и гърми, Караман пада на бунището сред двора…

Тук пак има празнина в спомените. После научих — вуйчо застрелял кучето. Всички решили, че е бясно или глупаво, щом не ме е познало. Глупаво — чувах след това, — щом налита на деца.

Това ще е било по човешката логика. Мисля, че по кучешката ще е било друго: в къщата влиза непознат човек, макар и малък — хапи го! Затова те хранят, Карамане, да пазиш.

На гърмежите на вуйчо се стекли всички съседи и взели да псуват, кълнат и пустосват кучето. И всички предложили знанията си за лекуване на рани от ухапано.

Баба Иванка и баба Гена — да се залее мястото с ракия; баба Младена — да се наложи с репей; дядо Петко Левака — да се тури прахан. Този консулт стигнал накрая до единно заключение — да се остриже от убития пес козина и с нея (горена или не) да се наложи раната. Много помагало.

— За два-три дни ще му мине и помен няма да остане.

А останал такъв „помен“. Сега гледам дългата към три сантиметра, широка един и толкова дълбока ямичка върху прасеца на левия си крак и мисля — породисто куче ще е било, здрави зъби е имало, щом е отхапало цяла мръвка от крака ми. После ми минава през ума — и то е вярно: тая дупка не е ли от приложеното лечение?

Сетне се виждам на легло, завит с ново шарено чердже. Левият ми крак е дебел като кросно и боли, боли и нещо ме унася на сън.

— Карай детето при докторите!

Това е гласът на дядо Вълчо. На тато казва това. Чувам го и пак се унасям, а около мене бабички, бабички…

Аз имам много баби. Истинската е една — баба Петра, другите са роднински и приятелки на баба. Баба Гена е съседка на баба Петра. Слаба, спечена като моята баба. Все преде или плете нещо. Ръцете й не мирясват. След години, както си седи на трикракото столче, само ще се повали с вик на земята: „Ух, какво става?“ и ще се раздели със света. От другата страна на баба Гена е съседката баба Иванка. Пак наша роднина. Само че тя е дебела, тежка и дори страшна. Носи патерица и тая патерица неведнъж е летяла подир внука й и подир мен. Бяла е като овца, а в черно ходи. Загубила в една година децата си от „лоша болест“. Господ й оставил само едно. (Май че тогава за пръв път възненавидях този господ, който така жестоко наказва хората). Само баба Младена е по-различна от другите баби. Всички ходят с черни забрадки, а баба Младена — с бяла. Това е някакво отличие — тя донасяла бебетата от барата. Кротичко живееха бабите, така кротичко и напуснаха една по една света.

Сега зная, че съм получил инфекция — дали от кучето, или от лекуването, кой знае. Добре, че тато навреме ме откарал в болницата. Поклон на медицината! А за невежеството на бабите какво да кажа? Да извикам като Ян Хус, когато видял бабички да турят съчки на кладата му, „О, свещена простота!“ — някак не отива. Ония бабички са били грешни и са подклаждали огъня под Хус, за да им прости господ греховете, а моите баби са ми желаели само доброто. Вярно, че между добри намерения и резултати невинаги има покритие.

Помня още как в деня, когато сваляха от крака ми всякакви превръзки, дядо Вълчо и дядо Къно седяха наведени над белега и дядо Вълчо рече:

— Хубаво те е белязал дяволът!

Тогава това много ме зачуди. Знаех, че Караман ме е ухапал, а дядо казва, че дяволът! Оня дявол от приказките ли? И защо ще ме бележи? Трябва да ме е хванал страх от такива мисли.

Далече по-късно, вече като ученик в гимназията, когато четяхме много и бяхме изгонили и бога, и дявола от живота си, аз казвах с гордост, като сочех белега на крака си:

— Аз, другари, отдавна съм човек на дявола. Белязан съм, негов съм, няма кръшкане…

Понякога и сега се чудя. След толкова претеглени болки и страдания от Караман, как не съм намразил кучетата? Аз винаги съм ги обичал и ги обичам и сега. Даже си мисля дали не ги обичам повече от конете. Но какво се чудя толкова и аз? Нима има селско дете, което въпреки всичко да не обича конете и кучетата?