Пелин Велков
Брод (30)

2.

Тук, на същото това огнище у бабини беше. Вуйчо Тоно затрупа връшника с гореща пепел и въглени, а под връшника е „невижданото“.

— Докато хапнем, ще станат готови — казва вуйчо.

Баба пече чушки и домати и ги хвърля в едно дървено пахарче. Сварила е и две глави лук. Пуска и тях в пахарчето. Накрая — сол и оцет. Счуква всичко с тлъчника и — лютиката готова. Та мигар може бобена чорба без лютика? Скимтим от глад с Опанджачко и Гарвана. А баба се бави, бави…

— За да станат добри — обяснява вуйчо Тоно, — добре трябва да се изпекат. Да се напукат.

И ние чуваме: нещо пука под връшника. Вуйчо Тоно е наш кумир. Да каже „скочете в огъня“, ще скочим. Днес обеща да ни черпи с нещо много благо, дето не сме били яли до сега. Затова с Опанджачко и Гарвана клечим до огнището на баба Петра.

Пристигна някъде отвън вир-вода и дядо Къно. И още от вратата вика весел:

— Бабичко — синията! Ако нищо не си сготвила, тебе ще изям, толкова много съм гладен. — После: — Я бе, момчета, кой ще ми полее да си измия ръцете?

Като най-малък, тая задача е моя. Вземам ибрика с ошутената цифка и поливам на дядо вън през бревнеца на язлъка.

Той пръв сяда до синията и ни оглежда изпод вежди:

— Ама какво става тук, момчета? Нещо като че дебнете край огъня, а?

— Играят — говори с лек укор баба. — Тия малки, ама Тоно…

Вуйчо Тоно вече е седнал до дядо. Без команда всички се нареждаме. И почва трескава работа с лъжиците — гребем от голямата шарена паница, от която бобената чорба дими така, че не може да не ти се прияде. С големи залъци просеник топим от лютиката.

По едно време дядо дигна глава и се обърна към вуйчо:

— Не можах да разбера като каква манджа готвите под връшника? Ако е баница, да оставя място в корема за нея.

Глади мустаци, смее се. А баба дума:

— Ти яж боба, а тяхното…

— Ако е заек, веднага да оставя лъжицата — души дядо с нос във въздуха и смига дяволито.

— Заек ти се приял, ама няма… Не разбра ли, дядо, че жълъди пекат?

Вуйчо Тоно обяснява на дядо подробно: някакъв познат, не знам от къде си, му казал, че жълъдите на цера, печени, ставали много сладки.

— Като да те е излъгал, Тоне, така ми се чини — клати глава дядо. — Ако жълъдите се ядяха, тоя народ отдавна щеше да ги яде, а той ги не ще. Вярно, че веднъж ядох едни жълъди, ама те бяха други, добри. Кестени им викат. В Берковица ги има. А тия, нашенските, от горун ли, от цер ли — не ги бива.

А в това време жълъдите пукат под нажежения връшник.

— Бре, бре, те като куршуми бият! Опасна работа — шегува се старецът, изтръсва трохите от дъното на потурите си и става. — Тоне, я по-добре вие с Опанджачко да турите сено на добичетата в яслите, че те не ядат жълъди като вас.

От повтаряне няма нужда.

Вуйчо Тоно и Опанджачко излизат. Дядо пие вода с кратунката от белия котел, закачен на водника. Сяда край огнището. И той ще чака да се опекат жълъдите. Подсмива се с примижали очи:

— Ха да видим и това чудо!

Баба раздига софрата. Премита леко с метлата. После забожда под подпаската на престилката си хурката с бялата къделя и вретеното почва да се върти във въздуха под пъргавите й пръсти. Тънката нишка се навива, навива… Топлото и яденето ме размориха. Едва държа отворени очите си. Но нима ще се изложа — да заспя? За да се разсъня, казвам на баба:

— Бабо, защо не седнеш? Все права…

— То и така си ми е добре.

— Че тя е като мравките — намесва се дядо. — Кога си я видял да седи?

Вярно. А досега не съм го забелязвал: баба наистина прилича на мравка — самата тя е възчерна, облечена е с черни дрехи (жали умрели деца), като мравка е слаба и тъничка, а вечно почернелите й ръце със завратени до лактите ръкави приличат на мравешки крака.

Пристигна мама. Защо още не се връщам вкъщи. Като разбра защо дремем край огнището махна с ръка: това са глупости.

— Остави го да дочака — застъпи се дядо. — Няма да се затрие и сам ще се прибере.

Мама си отиде.

Тържественият момент настъпи. Вуйчо Тоно събори с ръжена от връшника позагасналите въглени и пепелта. Дигна го нагоре и го изправи до стената. От тепсията излезе бял облак. Жълтите продълговати жълъди са се напукали, нацепили и потъмнели. Баба подава на вуйчо пачавра и той изтегля тепсията настрана от огнището. Бутаме се около нея — всеки иска да надникне отблизо, да види печените церови жълъди. Все пак може би и другите се чудят като мен: как така досега не сме знаели това лакомство? Все пак тепсията стине известно време под водника, дето е хладно. Няма как — ще чакаме.

Първо вуйчо кани баба да си вземе.

— Не ща, Тоне, не ям такива работи.

Дядо взема. Духа известно време почернелия жълъд, после дъвче и челото му се бърчи, веждите мърдат. Това не трае дълго — той плюе на дланта си сдъвканото и заедно с недоизядения жълъд го хвърля в огнището.

— Може да са хубави, да са благи, ама не съм свикнал — върти глава дядо смръщен.

Вуйчо Тоно дъвче юнашки. Чувам добре, как хрускат между зъбите му препечените жълъди. Гледам го и се мъча и аз да ям, макар да ми горчи. Много ми горчи, но щом вуйчо може, аз какво, да се откажа ли? Да стана за смях? Ами! Но забелязвам и по лицето на вуйчо Тоно едни такива гърчения, като че иска да отпъди накацали по него мухи. На мен ми горчи навярно, защото много добре си хапнах бобец, лютика и топъл просеник. А то горчи, горчи. Пелин. С мъка прегълтам малко. Останалото парче от жълъда хвърлям незабелязано в огъня. Опанджачко ме гледа и мига, мига често, но се преструва, че дъвче. Ясно, че и на него му горчи, ама търпи, не ще да се издаде. Гарвана движи челюсти и гледа кръвнишки, като че пред него стои враг, върху който ей сега ще се хвърли.

— Кажи де, кажи, дядо! — настоява вуйчо Тоно. Разбирам го: ще му се да чуе поне малко нещо похвално за жълъдите.

— Как да ти кажа, Тоне! Май че те е послъгал оня, дето ти е казал тая работа за жълъдите. Не са благи. Че може да се ядат — може, то е друга работа… Само че когато няма да има нищо друго за ядене — ни жито, ни кукуруз, ни овес или плодове. Виждал съм в планината тамошните хора да хранят свинете си с жълъд. Ами какво да правят хората, като нямат за свинете си излишен кукуруз като нас! Па кой ги знае, може в зор и те самите да похапват понякога жълъди. Глад граници не знае. Така е казано от умните хора… Планината не е като нашата равнина, дето ражда всичко. Та казвам, ние си имаме какво да ядем, не сме опрели до жълъди… Я ти да си вървиш вече, че стана късно — обърна се той към мен. — Не карай майка си пак да идва да те прибира като загубено тормаче.

Тръгнахме си заедно с Гарвана, а на вратата чух баба, като рече:

— Дали пък да дам на свинете тия жълъди?

— Дай им ги. Всичките им дай — отсече дядо. — Ама добре е да ги посчукаш и забъркаш с кукурузено брашно, та да не забележат.

Неговият смях ни изпроводи.