Пелин Велков
Брод (12)

Разсипаната сол

Баба Петра идваше у нас всеки ден, защото бяхме наблизо — на една улица живеехме. Всеки ден идва и всеки път носи някакъв подарък за мен. Бях първият й внук, та затова ме глезеше. Но и аз си я обичах, защото беше много добра. Дойде, донесе ми нова ризка. След някой и друг ден — донесе нови опинки за мен.

Чувам майка ми като негодува:

— Ама, мамо, защо? Той всичко си има.

— Нищо, че има. Това от мене и от дядо му, да не ходи бос, да не боде крачетата си бабиното момче. — Прегръща ме, целува ме.

Понякога мама ще ми даде паница с ядене и ще каже:

— Ха да те видя сега дали можеш занесе това на баба си, ама без да го разсипеш или да паднеш!

И на четири-пет години има мъжка гордост. Как така ще падна, ами!

Баба винаги ме посреща с радостни викове, като че пристига чакан голям човек.

— Ох, на баба унучето! Ела бе, Къне — вика тя на дядо, — ела да видиш кой ще ни гледа на стари години.

Дядо се показва от голямата стая — едър, синеок, с бяла риза и черен пояс, винаги усмихнат. Дига ме на ръце и изразява своя възторг: три дни не ме бил виждал, а аз навярно съм наддал на височина три пръста. Раста много бързо.

— Бре, ти скоро ще ме стигнеш и надминеш!

Гъделичка ме по бузите с белите си мустаци, аз се смея от гъдела и искам по-скоро да ме пусне на пода, защото Опанджачко ме чака да играем. И той е вуйчо. Ще кажа, че аз имам не само много баби, но също така и вуйчовци, и чичовци. Едва ли не през къща по един-двама. Баба така ги е разпределила: този ти се пада чичо, този вуйчо, този батко. И всички ми са роднини. Почвам да разбирам, че това не е лошо — те всички са по-големи и винаги ще ти помогнат при нещастие.

Веднъж при едно такова посещение и радостен възторг на дядо от моя кралимарковски растеж, той ме премери от краката до главата с педи. Като видя това, баба ахна, запляска с ръце и се разсърди като никога на дядо:

— Бе ти ум имаш ли, изкуфял старец! Мери ли се така жив човек бе? Плю, плю — заплю тя от страх и ме повлече към иконата, за да ме прекръсти, да „пропъдим лошотията“, както се изрази.

Сетне разбрах, че суеверната ми баба се побояла, защото така с педи мерили ръста на човек, само когато ще му сковават ковчег за вечното жилище.

Но това бяха редки неприятности. В повечето случаи ме чакаха хубави изненади. Вляза, мине не мине време от моето пристигане, тя току ще извади ябълка или дюля. Стои пред мен, скрила ръце зад гърба си и пита хитро усмихната:

— Я да видим кой ще познае какво крия зад гърба си.

Как няма да позная! Носът на човек за какво е? Веднага подушвам миризмата на дюля.

— Дюля — викам аз и тичам зад гърба й, за да докажа, че съм познал, а тя ми подава дюлята и вика:

— Ах, умното на баба момче!

Друг път дойде нарочно у дома, за да ме заведе у тях, да ми покаже нещо много, много интересно. През целия път се мъчех да отгатна какво ще е интересното, но не можах. Още с влизането вкъщи, баба попита дядо:

— Наглежда ли я? Да не изгори?

— Няма, няма — рече дядо, — добре се пече.

Помислих: прясна турта пекат. Но се излъгах. Когато баба повдигна връшника от огнището, над него се дигна силна фанара и аз веднага видях тиква. Дядо ме разсъблича, а аз се въртя, очите ми все към дигащата пара тиква.

— Сега трябва да поизчакаме докато изстине — казва дядо. Той се залавя да дялка нещо с брадвата, а аз обикалям около него и току повтарям:

— Изстина вече, дядо.

— Не бързай — обажда се баба. — Лакомията е губи-глава.

Дядо никога за нищо не ме беше пляскал, а баба само веднъж ме би. Може би затова и помня този случай.

Беше валял дъжд. След дъжд цялото село потъва в кал. Пролет ще е било, защото виждам калта, локвите и цъфнали дръвчета. Покрай плетищата и зидовете на улицата хората са наслагали камъни. По тях стъпват, за да не си изкалят или намокрят краката. Исках да мина отсреща по една такава пътека от камъни, за да се обадя на Мато или на Герака. Стъпих на единия камък, стъпих на втория, а до третия кракът ми не достигна и аз не само цопнах в локвата, ами паднах.

Вкъщи се върнах разреван. Баба дошла на гости и се зае да ме съблича и утешава. През цялото време все кълнеше някакви „власти“, че не оправили улиците.

— Добро да не видят! Барем тия улици да оправят, дето водят за средсело. (Тя така наричаше площада, центъра на селото).

Мама каза, че наредили всеки да си засипел на улицата покрай оградата, та да нямало кал.

— Да си засипят хората, а те, а те? Защо са власт? Да ги засипят на гробищата дано!

Като се ядосаше, баба обичаше да проклина.

Измиха ме, преоблякоха ме, но не ме пуснаха пак навън. Пък то един слънчев ден — чудо. Птичета чуруликат в клоните на дърветата, жужат пчели. Мечо се прозява на бунището. Скача и със скимтене и лай се втурва към зида, по който върви някаква чужда котка. Петелът воюва с гарваните. Кацне гарван при кокошките на торището, петелът се затича към него и гарвана с грак отлита. След малко се повтаря същото. Мисля си, че ако сега заложа капан, може и да хвана ей оня, големия гарван…

— Не стой като колец на прага — чувам баба, — ами се пресегни, та ми подай сол.

Готвят нещо с мама, въртят се около огнището. Знам къде е солта — в една пробита с кръгла дупка кратуна. Гърлото на кратуната вързано с връвчица, закачена на пирон на стената, малко настрана от огнището. До тази кратуна има и друга със ситен червен пипер. От кръглия отвор на кратуната със солта стърчи опашката на дървената лъжица, с която се гребе солта. Вместо да загреба с лъжицата сол и да подам на баба, реших да й дам цялата кратуна — нека си гребне колкото ще. Понесох солта. Тежка. Ама аз да не съм слаб! Добре, но често стават непредвидени неща, за който после теб винят. Като понесох гардата да я подам, закачих крачола си о една вършина, препънах се и — бух! — паднах до огнището. Разсипах солта. Да беше се изсипала на пода, както и да е, ами тя — в пепелта на огнището.

Баба скочи бързо като момиче от столчето, на което седеше, хвана се за главата и се развика. Мама също скочи и ме дигна. Баба продължаваше да вика:

— Олеле, боже, какво направи това момче! Олеле, боже!

Изплаших се, сърцето ми затупа като на зайче. Какво бях направил? Нещо лошо? Разревах се. А баба веднага ме прежаби през средата. Помислих, че ще ме милва и утешава, а тя свря главата ми между коленете си и като ме запердаши… Тупаше ме по задника и повтаряше нещо неразбрано. Не плачех от болка, а повече от обида и мъка: как така, винаги ме е галила, а сега да ме бие баба? Какво бях сторил лошо? Другите нека от сутрин до вечер да ме бият, но тя…

Мама ме измъкна от ръцете на баба. Баба се поуспокои. Те двете разговаряха, но аз прегълтах сълзите си и не ги слушах. После разбрах, че било голям грях, според баба, дето съм разсипал солта. Спомних си, че по-рано бях строшил едно шарено барде. Тогава не ме биха. А сега заради една сол?… Чудни хора, ей!

Баба се сети за нещо, стана, позавъртя се и огледа стените.

— Ух, забравих, че вие икона нямате! — възкликна тя, обърна се на изток към прозореца и се прекръсти. — А ти стига си ревал! — скара ми се тя, макар аз вече да не ревях. — То с рев не става. Трябва да знаеш, че най-лошото нещо на тоя свят е да разсипеш сол. То е голям грях. На лошотия е. Дано само злото ни отмине!

Тя пак се прекръсти и изля яда си на баща ми: че бил безбожник, дето не щял икони вкъщи, но това нямало да ни се размине току-така. А мама мълчеше. Тя изобщо никога не спореше с баба, не й възразяваше в нищо. Аз къде слушах, къде пропусках покрай ушите си. Бях се отчаял, че никога не ще мога да науча законите на живота — така ги наричаше баба, — които предпазват хората от грехове. Ама как така за една нищо и никаква сол ще ме топят във врял катран на оня свят?

Но преди да заспя аз малко се поуспокоих, защото си спомних, че вуйчо Тоно се присмиваше на баба Петра и казваше, че вярвала в глупости.

Щеше ми се той да е прав, а не баба.