Пелин Велков
Брод (5)

2.

Когато бях на пет-шест години, баща ми купи от банатските българи една ниска алеста кобила. Имал тато в село Войводово приятел или другар от казармата, когато служили войници, та той му продал жребната Алка. Конете, както казва дядо, са като хората — има и зли по характер, има и кротки. Кобилата излезе кротка.

Трябва да е било още през първите дни след довеждането на кобилата у дома. Помня, че я връзваха на открито под едно навесче. Дядо й носеше прясна трева и вода във ведрото, развеждаше я из двора. Обичах да я доближавам, защото, като ме гледаше с едно голямо синьо око, вътре в окото виждах човече.

— Няма да се въртиш много-много около кобилата, че тя и хапе, и рита. Не те е опознала още. Настрана стой!

Беше слънчев, такъв ярък ден, че не можеше да се гледа с отворени очи. Нямаше никой от възрастните по двора и кобилата стоеше сама под навеса. Хрупаше трева, но като ме видя дигна глава и леко изхъхри — покани ме да отида при нея. Сега разбрах, че човечето в окото й съм аз. Тя се зарадва, че отидох до нея и протегна муцуна към мен. Трепнах, но мъжки се задържах да не побягна настрана. А тя ме помилва по бузата с топлите си меки устни. Ха, хапела, ритала! Само ме плашат големите. Аз дори мога да се кача на Алка и като истински конник да седя на нея. Ама много висока е. Ако отида зад кобилата и се хвана за опашката и — по нея, по нея, та чак горе на гърба. Трудно е да се хване една конска опашка, която непрекъснато се мята ту на една, ту на друга страна. Когато най-после успях да я уловя с две ръце, Алка изви глава назад, видя ме и леко изпръхтя. Но решението ми да се покача на кобилата пропадна. Мама изпищя, дядо дотича и ме взе на ръце. Кобилата само дигна глава за малко и продължи да си хрупа тревата. Мама ме изтръгна от дядовите ръце и, като ме пляскаше по задника, повтаряше:

— Магаре такова! Нали съм ти казвала да не ходиш при кобилата, защото тя може да те ухапе или да те ритне.

— Е, тя е кротка, умен кон — говореше примирително дядо — и разбира от деца, ама… по-добре да стоиш настрана. Ох, дано и кончето, което ожреби, да е умно и кротко като нея, ще го дадем на тебе…

Представете си какво светло бъдеще се разкриваше пред мен, как няма да скачам от радост! После казах на дядо:

— Ходя при Алка, защото тя ми мирише на хубаво.

— Видите ли, нали ви казах — говореше дядо Вълчо горд и изпъчен пред мама и тато. — Мъж и половина ще стане. От сега личи, кавалерия ще е. Казак.

Тая случка се забрави, но мама все повтаряше на дядо да държи кобилата вътре в яхъра, докато се ожребела.

— Иначе тоя човек ще се завре под нея, може да го осакати.

„Тоя човек“ бях аз. Но мама не разбираше, че аз не искам да се завирам под кобилата, а да се кача на нея, да я възседна. Тогава мама ми каза, че едно дете — на Дудинци ли, на Печовци ли — се вряло така сред конете, докато един кон го ритнал, та надали щяло да остане живо.

— Бе то… — въздъхна дядо Вълчо, — от коня си зависи.

И държеше Алка в яхъра, но я разхождаше — до чешмата да пие чиста вода, до градината. Там нажъне прясна тревица и носи в един чувал.

— А подай на Алка ти тая жъмка — дума дядо и ми подава снопче трева. — Нека вземе от ръката ти, да свиква с тебе. Поглади я сега по шията. Ха така!

Кобилата хрупаше и клатеше глава.

— Благодари ти — казва дядо усмихнат, а очите му святкат. — Да знаеш, че конят и кучето са най-добрите другари на човека. Ама има глупци, които ги бият. Те му помощници, на човека де, па той да ги бие…

Гледай ти какви лоши хора имало! Ами как така ще бия Алка, щом тя ще ми даде кончето си, когато се ожреби.