Пелин Велков
Брод (55)

Зимно пътуване

Студено ми беше и не ми се ходеше. Навън сняг — един метър. Времето мъгливо — легнала лютива рядка мъгла, която ту се разнищва, ту отново се сгъстява. А и пътят е цели петнадесет километра. Хубаво с да си седи човек до печката и да си чете… Хубаво де, ама можеш ли да се откажеш? Всички ще тръгнат, а ти да се отделиш от дружината. Хайде, тръгвай! Има време да прочетеш „Кащанка“.

Както всяка събота след обед нарамихме и сега празните торби. Най-голям от всички ни е Жълтия: той урежда недоразуменията, възникнали из пътя, той дори ни и пошляпва като върховен наш войвода. Най-голям е, най-силен е, а това значи и най-умен. Не можеш да не се подчиняваш. В събота обикновено ни е весело и леко, не усещаме петнадесетте километра път, защото не носим багаж и защото се връщаме в родното село. По-трудно е в неделя по обед, когато потегляме обратно към Хайредин: ами носим големи торби с хляб и други провизии, а те тежат. Макар бащите ни да бяха заръчали, че, когато е студено през зимата, не трябва да тръгваме за село — те щели да ни донесат храна, — ние не можехме да търпим. По-миналата седмица в събота Огоста беше придошла. Минахме реката с лагето под селото, дето ни прекара на отсрещния бряг лодкарят. Миналата не си ходихме — сняг и студ. И сега ли да пропуснем?

— Ако някой се бои, да не тръгва!

Та аз ли ще покажа, че съм малодушен?

Като минахме реката по леда и се заизкачвахме по гористия хълм отсреща, разбрахме, че снегът е дълбок и че няма пъртина. Скоро се уморихме да разбиваме целината на снега. Седнахме да си починем. Небето — ниско и мръсно, не се вижда до къде е то, къде започва мъглата. Само на петдесетина крачки наоколо можеш да различиш дървета и синкави преспи. Да вземе да предложи някой, че да се върнем! Да, ама кой е този, дето ще предложи?

Всеки от шестимата ни пази своята мъжка чест и гордост.

Жълтия е умен. Повечето от нас са в първи клас на прогимназията, а той е в трети, при това е пропуснал, повтарял е една година. Затова е и по-голям и по-умен. Дали той няма да предложи да се върнем?

— Ако вървим така без пъртина, ще капнем — рече той замислен.

— Тогава да се върнем — избързах да кажа аз.

— Бре, ще се върнем! Защо? Ще избираме места, дето снегът не е натрупал, после, като изгазим на високото, ще хванем пътя за Бързина — няма да вървим направо. Ще заобиколим, ама е по-сигурно.

— А от Бързина до наше село сигурно има пъртина — рече Опанджачко. Гарвана само поклати глава мрачно.

Жълтия вървеше напред. Ние се наточихме подире му в индианска нишка. Но колкото и да беше як, и той се уморяваше и напред излизаше друг да пробива пъртина. Аз вървя последен. Стъпвам в дирите на другарите, но снегът пак ми стига до пояс… Трудно ходене. А когато излизах аз пръв да газя, след двадесетина крачки се задъхвах, краката ми омаляваха и аз обръщах глава с жален поглед назад. Сменяваше ме друг. Изпитвах чувството, че не вървим, а стоим все на едно и също място.

Колко бяхме вървели, не знаехме, нямахме часовник. Но ми се стори, че вече се здрачава, мъглата се сгъстява и настъпва нощ.

— Абе да не сме се объркали? — спря се Гарвана. — Ботево остана в ляво, ама къде е Бързина?

Седяхме на почивка. Все по-често сядахме и потта бързо застиваше по гърбовете ни. Жълтия ни вдигаше и напираше, че трябва да бързаме. И сега каза:

— Добре вървим, но да бързаме. Хайде!

И изведнъж всички се зарадвахме, като че бяхме си пристигнали вече у дома: попаднахме на прясна пъртина от шейна. Навярно човек от Бързина беше ходил от селото до гората за дърва. Стори ни се, че сега вървим по-бързо, въпреки че се заваляхме от умората и краката ни се преплитаха в дирята на шейната и конете. Уморяваше ни не само пътят, ами и това еднообразие — голо заснежено поле, малки падинки, храсти и пак сняг, сняг… Отвсякъде си обсаден от мъгла и студ.

— Още малко остана. Ей сега сме в Бързина — ободряваше ни Жълтия. — Стигнем ли там, все едно в село сме си…

Знам, че не е чак толкова „в село сме“, защото имаме още четири-пет километра, но няма какво да влизаме в спор. Работата е, ако замръкнем в полето…

Пред нас на пъртината — куче. Клечи. Сиво, настръхнало като нас от студа. Е, щом има куче, селото е близо вече. Можем да се отпуснем. Но щом наближихме кучето, то дигна глава нагоре и зави проточено и тъжно. Изтръпнахме и се скупчихме заедно — вълк!

— Един вълк, а ние сме шест души! — засмя се Жълтия, но усмивката му беше малко нещо крива. Той отсече една дебела пръчка, а ние си носехме тояги, с които се подпирахме из пътя. Вълкът изчезна.

— Може и да не е вълк — рече Гарвана и поведе напред. Но след малко — ето го страшният вълк пак пред нас на пъртината. Ами сега? Значи, клечи този дявол на пъртината, вие и свиква глутницата. Няма шега в тая работа. Жълтия дигна тоягата си, ние също и се развикахме:

— Ду-у! У-у!

Махахме с тоягите, хвърляхме топки сняг. Вълкът изчезна настрана и клекна на една близка могилка. Да видите как се тича по пъртината надолу! Аз, който едва се влачех отпаднал на опашката, сега пердашех пръв, докато паднах и забих глава в снега. Но никой не ми помогна да стана — сам скочих и краката ме понесоха напред.

Пред нас от мъглата се изгмурна глас на звънче, пръхтене на коне и най-после се показа една шейна с двама пътници, които идваха откъм Бързина. Развикахме се и затичахме към пътниците, сякаш ни беше страх, че те могат да изчезнат. Посочихме им вълка на могилката, който стърчеше там едва видим през мъглата. Единият от пътниците, човек с мрачно лице, небръснат, ни изгледа изпод големия си овчи калпак и както си беше заметнат с опанджака, измъкна от сеното в шейната пушка и затича с гмуцане през снега. Със затаен дъх го следяхме, не отлепвахме очи от него, докато залегна и даде изстрел по хищника. Вълкът изчезна в мъглата. Язък, не можа да го убие!

Като ни се поскараха, че сме тръгнали в такова лошо време сами на път, двамата пътници казаха, че ще чакат на мястото си, докато се спуснем в долчинката, а от там се виждат вече и първите къщи на селото.

— И се не бойте, вълкът няма да се върне.

Не тичахме много по дирята на шейната и скоро чухме кучешки лай и петли да пеят. Но аз вече не ходех, а тътрех крака и потта на челото ми и бузите се смесваше с тайни сълзи.

В Бързина се отбихме в единствената кръчма в селото, не толкова да се стоплим, колкото да си починем. Старият кръчмар също ни се скара:

— Останете да спите тука, па утре заран… Не щете? Тогава ставайте и тръгвайте — нямате много време, макар че пътят е добър до вашето село.

Пъртината беше наистина хубава, но за хора, които имат сили да ходят, а ние едва-едва се кърбаляхме. Всеки взе да сяда когато си иска.

— Никой няма да сяда — разсърди се Жълтия. — Аз ще казвам кога да сядаме. Така ще се разстървим.

Спуснахме се вече до каменния мост на нашата река. Селото беше на две крачки — всички знаехме това. Мержелееха се и крайните къщи, чуваше се мучене на говеда, кукуригане на петли. Ах, защо не беше селото ей тука, а е толкова далече!… Вървя с последни сили. Даже нямам вече никакви сили и не знам как вървя. Най-отзад съм. Но тук от никакъв вълк не ме е страх.

Не помня кога съм легнал в снега и съм заспал. Буди ме Опанджачко, раздрусва ме Жълтия. Жълтия ме удря по бузите. Аз се изправям на крака и мисля, че той не трябва да ме бие. Защо ме би?

— Ама събуждай се, че като ти обърша една, ще видиш!

Тръгвам, но отново забивам нос в снега и нищо не помня.

После ми казваха: „Ритаха те като добиче, а ти си се укърцунил, спиш ли, спиш… Та Жълтия и Гарвана поред те носиха на гръб чак до къщи“.

То се знае, вкъщи се дигна голяма олелия.

* * *

Половин век по-късно говорехме веднъж с Жълтия за миналото, ровехме из спомените. Знаех вече какво е „бялата смърт“ и му припомних, как ме бе спасил от замръзване през онова глупаво юношеско пътуване.

— Абе не си спомням, дали съм те носил с Гарвана и дали съм те спасявал, ама нещо помня, че ме ядоса, дето легна в снега и не щеш да станеш, та те нашляпах едно хубаво.

Смяхме се от сърце. А аз си мислех: „Как иначе? Нима може да мине нещо за мен без бой?“.