Пелин Велков
Брод (52)

4.

Октомври излезе биткаджийски месец.

Не мина седмица от оная метерба на площада, ето ви ново сбиване. Само че то беше малко по-различно от другите.

Не минаваше вечер с Гарвана и Мато, с Опанджачко или Герака да не обиколим площада („Барабар Петко с мъжете“ — както ни подиграваше дядо). Ще се позавъртим около чешмата, ще погледаме как се закачат момите и ергените, ще послушаме как момите се смеят нарочно високо.

Изглежда, че ние бяхме подранили — нямаше още моми на площада, но имаше някакви мъже там. Голяма група мъже. Те пък какво дирят по това време тука? Мъжко хоро ли ще правят? Какво ти хоро — пияни са, карат се.

Дойде Скърцо при нас. Само Опанджачко липсва. Но него не го пускат много-много „да си развява парцалите“ из улиците. А Скърцо е от другата махала, от Долния край, но е добър. Не се бием с него. И той не се сърди заради прякора си. Ами сам си го изкара: когато пожелае, можеше да пука с пръстите си, да скърца с глезенните и коленните си стави. Е, имаше един лош навик — все подсмърчаше с нос. Ей го и сега, потърка носа си и смърка без нужда. Ама кой ли пък няма недостатъци!

— Тия са били на събрание — осведоми ни той.

— Я-а — проточи Гарвана, — ама те се бият бе!

Биеха се. Виждали сме възрастни — били на годеж или сватба, пийнали повече — да се бият. Но тук не е така. Скърцо е прав. Видяхме в групата от двадесетина мъже бай Тодор Шивача, началника на пощата, бай Цено Яньовски. Тия хора не пиеха. А че бяха пияни бай Сивко и Таралежко — да. Хората ту се скупчваха, ту се раздалечаваха и викаха, викаха. Караницата се засилваше. И ние знаехме, че бай Тодор и началника на пощата са комунисти. С тях навярно имаше и други, а останалите бяха земеделци. Какво не си харесват, та се карат? Чудни хора! Комунистите са за бедните. Държат здраво за тях. Кой не знаеше това. Добре, ама как да се разбира това, че бай Сивко, който не беше богат, сега се дърпа с началника?

Видяхме как падна шапката на началника, широка като връшник. Дългата му до раменете коса се разроши. Полетяха настрана и калпаци. Искаше ни се да се намесим на страната на бай Тодор, защото беше куц и при това наш роднина, но нали ни бяха внушили да бягаме далече, когато видим сбиване между големите — и сега се метнахме върху зида на общинския капан. Но хората на площада се посдърпаха, па току се разделиха на две групи и тръгнаха в различни посоки.

— Вие събаряте зида, а ви няма да го оправяте — изненада ни дядо Пенчо и преди да дигне тоягата си, ние вече тичахме далече.

Неочаквано до Врачанския хан съгледах на улицата баща ми. Нямаше време да се крием. Разбра, че сме тичали.

— Защо бягате? Гони ли ви някой?

— Н-не, ние така… — рекох аз, но се престраших и му казах, че дядо Пенчо така и така…

— Вие какво сте дирили там?

— Гледахме дали ще се бият — рече Гарвана.

Като се досети от нашите обяснения какво е станало, тато закрачи назад към пощата. Разбрахме, че отива при началника Константинов, с когото бяха приятели.