Пелин Велков
Брод (41)

Мръвка

Бях си казал да не закъснявам. Ами срамота е: закъснееш — турят те да стоиш зад вратата. Подсмърчаш. А другите си седят спокойно на чиновете. Остави, ами после ще те подиграват. Добре си бях казал, ама то какво излиза? Излиза, че като не си легнеш вечер рано (а то ляга ли се рано при тия пързалки!), сутрин ти се спи.

Тая сутрин мама ме буди:

— Хайде, ставай! Януари е още. През март децата се успиват.

Скачам: какъв януари, какъв март? Ау-у, закъснявам за училище! Бързам да се измия. Още по-бързо пъхам книгите и тетрадките в торбичката и — бегом към вратата. А мама викна:

— Чакай! Къде хукна? Ами закуска? Цял предобед да гладуваш?

— Давай, давай по-скоро! Закъснявам, мамо.

Стоя на вратата. Мама ми подава комат хляб и едно голямо парче свинско месо. Печено. От снощи останало.

— Докато стигнеш до училището, ще закусиш.

Остра белина ми рязва очите. Не може да се гледа от снега. Тичам по пъртината с полузатворени очи, духам на ръцете си и ям. Торбичката подскача на гърба ми. Чувам как снегът скърца зад мен. И друг някой тича. Като мен ли е закъснял? Обръщам се. То бил Ани Метов — мой съученик.

— Закъсняваме — казва и се успорежда до мен. Тича и ме гледа в ръцете. — Какво правиш?

— Не виждаш ли — ям.

— Дай и на мен.

Нали е циганче, помислих си, докато не си поиска, не може. Пък и наистина трябва да е гладен. Чупнах му от хляба.

— Ами от мръвката?

Дадох му и от мръвката. Потичваме и ядем. Виждаше се вече училището. Още малко и сме там. Лапнах последното парче от месото и тогава забелязах, че по пръстите ми има мас. Сетих се. Дори се изплаших… Какво направих? Аз дадох на Ани свинско. Месото беше свинско, от коледа. Леле, има да ми се карат! Циганите, мюсюлманите изобщо не ядат месо от свиня. Какво ще стане сега?

А Ани мляска, обръща се към мен:

— Ей, че благо-о! Дай ми още!

Баща му, Мето се казва, е ковач, железар. Всичко прави. Има, както казва тато за него (те са приятели), златни ръце. Изкарва много. Ама много и пие. И на̀, мисля си сега, оставя децата си да просят.

— Нямам повече — думам на Ани. — Ти виж какво: и да имам, няма да ти дам. Аз… да не помислиш, че нарочно… Не се сетих… дадох ти, без да искам, нали така, не нарочно… дадох ти свинско…

— Па нищо. Благо е, изядох го.

— Не е така. Вашата вяра не яде свинско и ако се научат близките ти — и на теб, и на мен ще хвърлят по един хубав бой.

— Ами… — поколеба се Ани, — аз няма да кажа. Ще ти направя едно хубаво ножле. Стоманено…

Правеше той, не само на мен, а на всички приятели, ножчета: сплескани дълги тенекийки, на които ние поставяхме дървени чирени и се смятахме за големи вече с тия ножлета в джоб. Е, я направи, я не направи, но за свинското трябва да мълчим, иначе, знае се!

Същия ден вечерта Ани наистина отнесъл голям пердах от баща си. Научил се Мето за свинското — кой знае, Ани ли се похвалил, други ли научили, та казали на баща му, но стигнало до ушите му.

Но историята не свършва тук, не. Срещнал Мето тато на улицата и му рекъл:

— Абе, Велко, ние като сме цигани, не сме ли хора?

Връстници и стари приятели бяха с тато. Изгледал го тато учуден:

— Па хора сте бе, Мето. Кой казва, че не сте? Ама на теб нещо колата ти е накривена днеска.

— Бе твоя син дал на моя да яде свинско. Огалатил го.

— Е-ех, Мето, Мето-о — рекъл тато, — аз те мислех за по-умен! Ние с теб войни изкарахме. Мислиш, че в казана кашаварят все за теб е мислил свинско да не ядеш? Ял си, ама не си знаел. Я остави децата. Вашият Мохамед измислил да се не яде свинско, забранил го, защото е тлъсто и тежко, ама то за ония места там, далечните, Мека, Медина, дето е много горещо. У нас на тоя студ, дори е добре. Топли.

Крачели по улицата. Снегът скърцал под краката им.

— Бе то… прав си де — смънкал Мето. — Не е отрова, ама… адета, закона ни е такъв на нас… Дето викаш — топли, а? В тоя студ… Ами ти накъде си тръгнал? — питал той тато.

— Към къщи.

— Беше казал, че имаш един ралник за клепане ли, за точене ли, та… Сега съм свободен, да го оправим.

— Че ела да ти го дам. Тъкмо ще пийнем и по ракия, че както ни е стегнал тоя студ, няма живот.

Върнах се аз днес на обед от училище и чувам вкъщи песен. Бре, каква ще е тая работа? Влизам тичешком да разбера. Гледам — тато и Мето седят до масата, а на масата — високо зелено шише с ракия, чаши, в една паница пържено свинско месо, в друга — кисело зеле. Отначало пееха нещо като че турско: филджани, кафета и не знам какво си, а когато влязох, чукнаха се и току подеха:

Черней, горо, черней, сестро…

Въртя глава ту към тях, ту към мама:

— Мамо — питам, — какво правят, защо е това?

— Ами нищо — дума мама. — Нали го знаеш какъв е баща ти, обича хора да има около него. Срещнал Мето и на̀ — довел го да се почерпят. Па нека! Къща, в която влизат хора, е добра.