Пелин Велков
Брод (10)

Кога върлуват караконджулите

Нощем върлуват, нощем. Но какво са всъщност тия караконджули, за които баба говори и се кръсти?

Цялата къща мирише на месо. Месо се пържи, вари, пече. Заклана е свинята и месото трябва да се „уреди“ — една част ще се осоли, друга ще се опушва, трета ще правят на мас, а суджуците са отделно нещо. Това е коледа. Месо. Но защо досега възрастните не споменаваха за караконджули, а като заклаха шипара, само за тях говорят?

— Бабо — умилквам се аз, — кажи, какви са тия караконджули? Страшни ли са?

Баба и мама имат много работа. Баба е дошла у нас да помогне на мама за подреждане на месото и не й е сега до приказки, маха с ръка, пъди ме:

— После, после, сега имам работа, нали видиш!

— Я се оревай, бре! — сърди ми се мама. — Не видиш ли, че баба ти е заета?

След малко баба сяда с пъшкане на столчето. Чувам я как диша тежко, ръцете й лежат върху коленете на престилката. Жаля я, че се е уморила, но нетърпението ми надвива:

— Ти обеща, бабо — за караконджулите!

— Хубаво. Уф, че се уморих! А има още работа. За нищо не съм вече.

Тя оглежда голямата стая. Месо има на масата и на синията, месо има в едно дървено корито, с месо е пълен големият черен котел. Месо и сланина. Червата са измити и киснат в един голям леген. Баба се оправя със сланината. Като се умори, тя диша трудно и хрипкаво.

— Марем ме е ударил — отговаря тя на моя въпрос, защо така й свирят гърдите. Не разбирам кой е тоя Марем (чувам го като Марин). И защо ще я удари? Не, не може да бъде! Вуйчовците веднага биха го пребили тоя… Марем. Но тя обяснява, че това е болест. Така се казва.

— И караконджулите ли са болест? — наблягам аз на своето.

— Подай ми ножа — казва тя — и иди да ядеш — Мърда глава и сочи с острата си брадичка двете ми сестри, които ядат направо от тигана нещо запържено, а мама им вика:

— Стига ма, ще се разболеете!

Подавам ножа на баба. Тя взема едно дебело парче сланина и почва да го нарязва на парчета, които ми приличат на големи буци захар.

— За караконджулите казваш? И те са нещо лошо, като болест. Хем са хора, хем не са. Духове. Не можеш да ги видиш, ама пакости правят разни.

— Че как така не се виждат?

— Така. Като сянката са — видиш я, ама има ли я? Нищо няма… Та и те са такова нещо, само нощем скитат и върлуват.

— Като вампирите?

— А-ха, нещо такова, ама не са баш нито вампири, нито върколаци, нито плътеници. Те са нещо друго и ги няма винаги… — Подавам на баба ново парче сланина да дроби с ножа в големия котел. Чакам търпеливо. Тя много разбира от такива тайнствени неща. И къде ги е научила? — Та… — продължава тя — те идват по коледа, когато са „мръсните нощи“. Тогава им е на тях царствуването.

— Сега са дошли, а?

— М-м… Сега върлуват. Скиторят нощем, дебнат из тъмното някой човек и — хоп! — на гърбината му, ояздят го. Ще речеш, като сенки са, ама да знаеш как тежат само! Гонят човека да тича, докато се изпоти и под езика. То да е само това, иди-доди, ами те се престорват и на други неща: влязат в корема на човека и постоянно го гонят да тича повън или в главата му, та го шашардисат и не знае по кой свят ходи… Имало едно време един много лаком човек. Втори като него нямало.

Баба се прозява и аз чувам много ясно как нещо като гайда ручи в гърдите й. Тоя Марем, тоя Марем — лоша болест. Донасям й поисканата чаша вода. Тя я изпива, обърсва сбръчкани устни и продължава:

— Та… за този, Лакоман де. Не се насищал на нищо: ни на ядене и пиене, ни на имоти и пари. Каквото видел, все искал, и нали бил богат, бояли се от него хората и той прибирал, прибирал. Взел да се лакоми и за моми. Ами! Такъв мръсник бил. Нали разбираш? Харесат се мома и ерген и се оженят. Той си имал жена, ама като султан разплут искал много жени. Харесал една мома, а тя хубава, хубава като ясно слънце. „Те и тая ще взема, та каквото ще да става“ — рекъл Лакоман, когато я видял. А момата си имала избраник. Не ще да погледне Лакомана. Бре жълтици й предлага, бре гердани и гривни златни, тя — не, та не. Тогава решил да я открадне. Заканил й се. Тича тя при изгората си и плаче: „Леле, Пешо (Петър се казвал той), леле, свиден мой, какво ще стане с нас?“ „Не бой се — рекъл Пешо, — аз ще му видя сметката…“

Мама се кара на сестрите, че ще преядат и ги пъди от тигана. Подавам на баба още едно парче сланина. Сестрите излизат вън да играят, а аз питам баба:

— И видял ли му сметката?

— Кой?

— Ами Пешо на Лакоман.

— А-ха!… Помолил се Пешо бог да вразуми Лакоман — женен човек, срамота е, нека не задиря момата, грехота е. Чакал, чакал да чуе отговор и по едно време някой глас се обадил: „Петре, аз ще свърша тая работа. Твоят господ е зает сега с други неща.“ Пешо помислил, че ангел или архангел му говори, а може да е и самият архангел Михаил Душевадец. „Добре — рекъл Пешо, — но какво да правя аз?“ „Като заколите свинята на коледа — посъветвал оня глас, — повикай Лакоман у вас на гощавка. Останалото аз ще свърша.“

Така и направил Пешо. Като заклали свинята, поканил на гости Лакоман: „Нас ни наричат сиромаси — казал той, — ама ела да видиш и у нас ядене и пиене“.

Баба се оглежда към прозорците и дума:

— То май че се мръква вече. Ще трябва да си вървя. Дядо ти Къно и вуйчовците ти ще чакат за вечеря…

— Добре, добре, още не е тъмно. По-нататък?

— Е, по-нататък какво беше?… А-ха, ял Лакоман, ял — половин свиня изял; пил, пил — цяла бъчва вино изцукал. Едва се дигнал от трапезата да си върви. А то среднощ станало. „Да те изпратя ли?“ — попитал Пешо. А оня сърдито: „Абе ти за какъв ме мислиш, за страшлив, та ще ме изпращаш? Я се махай от главата ми!“. Разсърдил се един вид. Тръгнал си самичък. Ама върви Лакоман на криволици и пее ли, пее:

Ще си взема още една

хубава, хубава мома…

По едно време Пешо доловил, че песента секнала. А то какво станало? Както вървял Лакоман из тъмните тъмници, зад него се явил един караконджул. Ама не какъв да е, а главният караконджул, войводата на караконджулите, същият оня, дето тогава се обадил на Пешо, а Пешо го взел за ангел. Метнал се караконджулът на гърба на пияния Лакомани — хайде-е! — подкарал го като магаре: удрял го, ръгал го, блъскал го, насам-натам го въртял, докато го вкарал в дола, нали го знаеш, оня, с голямата локва. Бутнал го в локвата и си заминал да се разправя с други. Сутринта намерили Лакоман в локвата, легнал в нея като бивол, ама мъртъв вече, удавен…

Баба става — ще си ходи вече. Иска ми се да разбера още нещо, но тя бърза. Изпращам я до вратницата и казвам:

— Нали още е рано, няма караконджули?

— Няма, няма… Караконджулите излизат посред нощ и шлекат ония, дето преяждат. Тича оня, че коремът го свил, а караконджулът това и чака, метне се на него. Язди го така до първи петли, та умът му да дойде в главата, друг път да си знае мярката.

На обед ям месо. Ама не много. Но вечер — дума да не става. Мама пита:

— Втръсна ли ти се вече месо? Така е. Цяла година няма, сега за два дни ни омръзна.

— Добре прави, че не преяжда — казва тато. — Той е голям и знае, че лакомията глава затрива.

Не знам това, но клатя глава — вярно. А за караконджулите нищо не споменавам, за да не ми се смеят. Защото нали това е приказка — хем ми се вярва, хем не.