Пелин Велков
Брод (47)

Настане вечер…

В делнични дни работният добитък пасе пайванисан по междите или по поляните край реките. Дойде ли празник, възрастните си почиват в село, а ние, децата, откарваме добичетата на паша. Но не на общинското пасище — то е ощипано до черно от стоката, която пасе селският говедар. Ние отиваме в ливадите. На всяка ливада има място, отделено за паша (останалото е запазено за косене — за сено), така че ние се събираме три-четири познати момчета и пасем общо добитъка, като го местим от ливада на ливада. Хубави дни! Освен на прескочикобила, надбягване или бътанка, разказвахме си и приказки и разни надлъгвания и смешки, както правеха и възрастните. Които знаеха стихотворения от читанките, декламираха.

Тази неделя излезе нещастна за мен — в Черни лъг и околните ливади никой не дойде — ни Видол, ни Гьоши, ни Вендо. Като си сам по-трудно е — пееш, викаш, но ти омръзва. Напразно очите ми се изгледаха, нито един познат не дойде, като че се бяха сдумали да бягат от ливадите тоя ден.

Към обед воловете се напасоха добре, напиха се с вода и легнаха да преживят на сянка под стария горун. Къпах се в реката, виках, пях, дори издялах с джоното си ножче една хубава тояжка. Слънцето жареше. В тревата на ливадата щурчета, жътварчета и всички дребни животинки, които можеха да издават глас, пееха ли пееха. От стария горун дори се обади зеленото жабче — виждал го бях: едно мъничко такова и гласчето му тъничко, но квака. Може би то събуди някаква стара жаба в реката, че и тя се обади. По гласището й личеше, че е някаква дебелана:

— Куаак-куа!

В жегите жабите спят. Добре е и тая да си мълчи, че ако я усети водната змия… Веднъж видях как една такава змия беше налапала голямо жабище, не можеше да го преглътне, та краката му стърчаха от устата й.

И сойките какви са! Жега не жега, те не спират да крякат грозно и се въртят около трепетликите до реката. Гнездо имат там. Да мога да се изкача, да взема едно сойче, да го опитомя и като тръгна с него на рамо през село, има да се чудят хората, а момчетата ще се пукат от мъка. Да, ама къде може да се качи човек по това гладко стъбло, по което лазят мравинци. Изядат те жив. Пък и тъкмо си се изкачил, воловете — хайде в гръстелника! Мисли за после!

Гледах и кълвачът как прелита до горуна.

Има малки пиленца в някоя дупка на старото дърво.

И всичко омръзва. Какво да се прави?

Докато воловете пладнуват, ще се изкача през ливадата горе на високото. От там се вижда нашироко и надалеко. Там над тревата стърчат интересни камъни, сякаш са слепени от черупчици на малки миди. Най-високият от тях е и продълговат. Качи се на него и гледай. Може и да декламираш от там. Той е обърнат с лице — с плоската си и почти гладка страна — към пътя и реката, към ниското.

Не помня как се породи у мен това желание, но реших да издълбая на тоя камък надпис:

Настане вечер, месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен…

Знам ли от де ми бе хрумнало това! Може би защото тук бях спал не една нощ под звездното небе в топлите летни нощи. Подслаждали ми бяха съня с ароматните си билки и треви, сънувал бях самодиви, превързващи ранени юнаци… Христо Ботев ми бе нашепнал всичко това, минал някога с четата си ей там, малко по-нататък, на път за Балкана. Да съм бил роден тогава, че да тръгна и аз с четата!

Нищо, че ги няма приятелите. Сега аз ще направя едно нещо сам. Тая сутрин на идване насам намерих в праха на пътя голям пирон със сплескан като длето острец.

Утъпках с крака избуялата около избрания камък висока трева, за да открия лицето му. И веднага се залових за работа. Всичко ми се виждаше лесно. Намерих малък колкото пестник камък и с него взех да чукам по главичката на гвоздея. Чукам, чукам… Не вярвайте, че това, което ви се струва лесно, винаги може да стане лесно! Голяма мъка, много пот отиде, докато издълбая първата буква Н.

Потънал в пот, жаден, с пресъхнали устни, едва бях успял да издълбая „Нас…“, когато над мен легна някаква сянка. Облак ли минава? А, човек!

— Ти какво правиш тук? — стресна ме гърлест мъжки глас.

Скочих на крака. Зяпнах с дигната глава и помътнели от взиране очи: небръснато, силно набръчкано лице с голям нос и провиснали дълги мустаки. Сетих се кой е човекът над мен и бързо потърсих с очи воловете. Нямаше ги под горуна. От ужас свят ми се зави: пъдарят ги е заловил в пакост. Свършено е с мен. Сърцето ми биеше в гърлото. Снишеното на запад слънце като че бе запалило всичко, всичко гореше червено и страшно. Пъдарят стоеше над мен. Воловете ги нямаше. Има ли нещо по-страшно от това за воловар като мен?

Всички пъдари или полски пазачи бяха страшни за нас, децата воловарчета. Заиграеш се, воловете или биволите влязат в някоя нива и направят пакост. Ще ги дириш в общинския капан. Докато баща ти или дядо ти не платят глоба за нанесените щети, няма да ги пуснат от капана. Глобата се отбелязва с тояга на твоя гръб или задник — за ум: друг път да си отваряш очите, магаре такова! Сега аз плувах в пот целият свят гореше и загиваше, отгоре и някакви сълзи текат, текат.

— Къде са воловете ти? — трещи гръмотевицата над мен.

Свършено е с мен. Пропаднах. Тежка длан ме тупна по врата. Нека ме убие! На място да ме убие! Само да не се връщам вкъщи без воловете. Но ръката ме потупва по гърба (интересно: не удря!), а човекът говори нещо, което аз не чувам, защото ушите ми пищят. И изведнъж през мъглата на сълзите зърнах воловете в нашия гръстелник. В нашия! „Че то, щом са в нашия…“ Но тази мисъл замря.

— Заплесваш се — дудне в ушите ми глас, — а воловете тъпчат гръстите. Утре баща ти има да те коледва…

Само подсмърчам. Ох, колко тежко е да си воловар! Какво казва за баща ми? А, да, че ще ме пердаши.

— И какво чоплиш на тоя камък?

Гласът не е толкова страшен вече. Пъдарят, чичо Качо, се навежда над камъка. Занича. Може да ми се скара, че развалям камъка. Пъдарите всичко могат, за всичко имат право. Окопитен, мъча се да му обясня какво искам да издълбая на камъка.

— А-а! На Ристо Бокьов песента? Знаеш ли, че е минал тъдява с четата, ей там, зад Бързина могила? В Прапора има убит един четник — Стоян Войвода… Коскоджамити мъж, па цивриш като момиче!… Знаеш ли я цялата тая песен, дето искаш да я изчукаш тук на камика?

— Знам я — казвам аз, но едва чувам гласа си.

— Аз ще натиря воловете във върбалака, та да не газят конопа, а ти си припомни цялата песен и ще ми я кажеш.

Хлъцнах още един-два пъти и спрях. Че то каква стана? Пъдарите не били толкова чак лоши. Чакам. Ама съм нащрек: не е ли някаква измама това?

Но чичо Качо пристигна отдолу, надникна пак в изчовърканите върху камъка букви, засрича:

— Нъ… а… съ… От песента ли е това? Кажи я сега цяла!

Преглътнах последните си сълзи, поех дълбоко дъх и започнах да декламирам, както правеше това нашият учител, дето ходеше с войнишки шинел през зимата.

Вложих целия си жар в декламирането на „Хаджи Димитър“. Чичо Качо слушаше, подпрян на голямата си тояга, която му служеше не по-лошо от пушка за такива нарушители на законите като нас. Слушаше, присвил очи, загледан някъде над кълбестите корони на старите дъбове, някъде над реката, надалече.

Свърших. Той постоя още известно време все така загледан, после се наведе към мен и попита:

— Няма ли още?… Бравос! Ти само го казваш, ама то се и пее. Знаеш ли гласа?

— Знам го.

Малко несигурно запях — все не вярвах на чичо Качо, все мислех, че си играе с мен като котка с мишка. Но гласът ми се отпусна. Докато пеех, с крайчеца на окото си го погледнах. Той клатеше глава в такт с песента и леко тананикаше. Скоро, за голямо мое удивление, извади от пояса си свирка и засвири: аз пеех, той свиреше.

Минаха години. Чичо Качо бе напуснал света, а времето беше почти заличило моята работа върху камъка. А стиховете на Ботев живеят, както в моя спомен чичо Качо — човекът със страшната професия за нас, пастирчетата, пъдар, но с добрата душа на поет.