Пелин Велков
Брод (16)

Заядлица

Гъсака ме ритна. Не съм го закачал. Но той е такъв — заяжда се. Не му правиш нищо, а ще те ритне, ще те удари. И бяга. Я нека стои, да го видя! А той бяга.

Гонехме се из двора на училището — надбягвахме се, надскачахме се, спорехме. А в буренясалия източен ъгъл на двора някои се състезаваха в реване като магарета. По гласа познах Опанджачко. Като им харесва, нека викат. Междучасието е затова — децата да потичат, да повикат. Който го няма на двора, да знаете, че е забил глава в книгата, вчера не е учил уроците си. Не е мислил от вчера за днес, както казва нашата учителка. Отначало не разбирах какво ще е това от вчера за днес и от днес за утре, но като се позамислих, стана ми ясно. Гъсака никога не е готов. Тогава защо ще тича през междучасието? А той си тича. Нищо не го стряска. И за бой, бива го — бие се. Ама нечестно се бие.

Лошо ме ритна. И други са ме ритали, и аз съм ритал — игра. На шега. А той — душмански рита, та те боли. Ритне и бяга. Защо се е заял с мен?

— Сега ще удари звънчето — казва Гарвана, — няма време, пък и учителката може да ни види. Като си тръгнем за обед…

Тръскам одобрително глава. Ясен ми е планът на Гарвана. И предварително тържествувам, олеква ми от обидата на Гъсака. Гарвана! Това се казва другар. Един път другар и приятел. Не че ми е роднина, та го хваля, ами е верен човек, на когото можеш да разчиташ — каже ли нещо, казано е. Той и Опанджачко са моя опора и закрила. Гарвана не беше черен като някой циганин, ама ние го наричахме така, защото беше по-тъмен от нас. Не се сърдеше за прякора си. Дори се смееше и думаше:

— Черната боя е по-скъпа.

Мургавото му обло лице беше винаги смръщено. Възрастните се шегуваха с него:

— У-у, усмихни се де! Да не са ти потънали гемиите в морето, та си се начумерил така сърдито?

На две крачки от училището, на улицата до Дуцовци, стигнахме Гъсака. Още с настигането Гарвана чушна калпачето му от главата и го шляпна по тила. Гъсака подскочи, обърна се назад. Щеше му се да се бие, но като видя как и двамата го гледахме кръвнишки, забрави и калпак, и всичко и удари на бяг. Леле, как бяга и реве, като че го колят! Събуди всички заспали кучета и те се изринаха на улицата.

— Какво стана на това дете, бе? — пита ни един старец, който иде насреща. — Куче ли го ухапа?

Дигаме рамене. Мълчим.

А оня бяга и реве, та се дере. Ядосахме се повече — поне да го бяхме били, а то, калпака му само смъкнахме. Дере се сега, а като ме риташе защо не ревеше, а?

— Ако се зададе отнякъде майка му, ще се скрием.

— Да не отнесат кучетата калпака, ще го туря ей на тоя колец — рекох аз и се надигнах на пръсти, та закачих на един кол шапката на оня ревльо.

Всички деца се разотидоха по домовете си. А ние? Ние с Гарвана решихме да стоим и чакаме. Когато станат неразбории и сбивания между децата, най-често майките доуреждат битките — или се поскарат, или си кажат по някоя добра дума: деца, днес се сбили, утре се примирили. Детинска им работа.

Чакаме. Никой не идва да дири калпака на Гъсака. Вече се канехме да си вървим, защото огладняхме. Гъсака се появи сам в дъното на улицата, не с майка си, както очаквахме. Върви гологлав и се озърта. Ние — хоп! — долепихме гърбове до сивия зид на Дуцовци. Той е от сурови тухли, някога покрит със слама отгоре, но сега сламата е изгнила, вода от дъждове и снегове текла и горните редове на зида са размити. Сляхме се със зида, при това пред нас има на улицата и бъзе. И отблизо никой не може да ни види.

Стоим така с извити настрана глави и с едно око следим как Гъсака стъпва като по жарава по улицата и постоянно се озърта. Като ни наближи, взе да гледа под краката си. „А-ха, търсиш калпака си, побойнико!“ Видя го на кола и се спусна да го откачи от там. А в това време ние насреща му, мучим като волове. Страшно ще е било.

— Олеле! — ревна зверски оня и мигом — беж, беж… Дигна прахоляк по улицата.

Ние, то се знае, се превиваме от смях:

— Ха-а, ще риташ, а?

Пак офейка. И реве, реве. Защо сега пък ще реве? Само дето дигна на крак всички псета. Подгониха го те, че като се дигна една тупурдия, една олелия, не ти е работа. А калпачето си стои на кола. Нека си стои. По тъмно ще се върне да го прибере или ще накара баща си или майка си да го вземат. Само дано майка му не дойде у нас, че каквато е устата, родителите ми може да ме натупат заради сина й.

Но какво стана там напред на улицата? Тю, че прахоляк се дигна! Докато наближим, кучетата се пръснаха. Досетихме се, знаехме това: кучетата гонят, хапят, докато човек не падне или не се наведе над земята и тогава бягат. Съборили са го. Изпохапали са го. Я да си обираме крушите ние, докато е време.

Кривнахме по друга улица. Вървим, а на мене ми дожаля за Гъсака. Ритнал ме. Чудо голямо! Можеше и аз да го ритна, а сега лежи изпохапан в праха… Абе, като си пъзльо, защо се заяждаш да те пита човек? Успокоявам се, а на сърцето ми тъжно.

… Ще мине много време и аз ще чуя, че Гъсака е в затвора. Отишъл в града занаят да учи. На улицата се сбили с някого, играли ножове и както става — единият в затвора, другият в гроба. После ни се чу, ни се видя. Какъв човек!