Пелин Велков
Брод (50)

2.

Измолих от мама да ме пусне само за малко да отскоча до площада. Там винаги е интересно. Тръгнал не тръгнал, насреща ми Гарвана. Като че нарочно бяхме се сдумали, а не бяхме се виждали цял ден. От площада долиташе шум, ихкане, гласове. Някъде се мярна на пътя ни Гъсака. И в същия миг изчезна. Бои се от нас. Грехове има.

Голямо хоро се е извило. Деца се мушат из краката на играчите, а възрастните жени са образували голям пръстен около площада: стоят, гледат, одумват ергените и момите. Срещаме и други наши съученици и заедно обикаляме и подиграваме съученичките ни — гледат като телета хорото, а не смеят да се уловят да играят.

Внезапно и тъпанът, и кларнета спряха. Ихкането и тропането минаха в писъци, викове и тупуркане на бягащи крака. Всичко се оттегли настрана от онова кълбо мъже, което се върти сред облак прах на площада, дето само допреди малко се виеше весело хоро. Веднага се сетихме с Гарвана — пак сбиване. Бягай да бягаме на близкия зид, от там е безопасно и добре се вижда. Стъмва се, не може добре да се види, но личи, че в оня облак прах с викове и пъхтене човешкото кълбо се прелива ту на една, ту на друга страна. Хора падат и стават, калпаци летят във въздуха, влачат се пояси, чуват се тежки удари и задъхано пъшкане.

— Тичайте бе, хора, убийство ще стане! — извишава се тревожният писклив глас на някаква жена.

— Избиха се, бре-ей!

— Разтървете ги!

От общината, която е на две крачки, пристигат двама нощни пазачи. Единият е с пушка на рамо. Скоро всичко утихна, боричкането спря, калпаците се изтупаха, поясите се стегнаха. Ергенските върволици потеглиха и изчезнаха в улиците. Площадът опустя. Пръсна се и народът. Време е и за нас. Да. Може и у нас вече да са пристигнали белачите. Без Опанджачко нищо не минава. Тримата затичахме да разкажем час по-скоро за сбиването на площада. Никой не обърна внимание на възбудения ни разказ, освен баба, която повтори, което знаехме:

— Като видите такова нещо, бягайте настрана. То не е за деца. Дето скърца врата, пръст не слагай!

— Ама защо се бият? — мъчи ме отдавнашен въпрос.

Мама казва просто:

— За моми се бият.

— Ама има много моми — обажда се Опанджачко, — да си ги разделят.

— Я стига с това — повишава глас баба, устните й се стискат силно и брадичката й щръква повече напред. — Докато са млади, докато не са се оженили, лудуват. После, като ги налегнат немотията и дечорът, сами се бият по главите.

Ето го и Жълтия. Да види, ще стане ли беленката. Кога ще дойдат момите и кои. Неда го интересува, знам. Те с Неда все заедно ходят и все се карат. Лепнахме се за него с въпроси: видял ли е сбиването на площада, защо са се били, кои, за какво?

— За една хубава мома се сбиха. За Неда — смее се той.

— Ами! Шегуваш се.

— Честна дума.

— Как за една мома ще се бият? Моми много.

— Зелен си още, нищо не разбираш.

Той си отиде, но обеща да се върне. А аз мисля, защо ме нарече зелен? Зелен — ще рече, че не съм узрял, не съм голям, умен? Опанджачко твърди, че е така. И той така мисли. Често казва, че така мисли, ама след това го казва.