Пелин Велков
Брод (39)

Дървен пищов

Проста работа е то. Можеш сам да си го направиш, ама трябва все пак да видиш отнякъде. Отде бяхме видели, не зная, но правехме. Издялаш едно криво под ъгъл дръвце — едната част ще служи за цев, другата за чирен. Само че отгоре, дето е уж цевта, изкопаваш с ножчето си продълговато улейче — нещо като плитко коритце. Тук е цялата майстория! Защото в коритцето наместваш гилза от бойна пушка, завързваш с тел здраво гилзата за жлеба, пробиваш й отгоре близо до дъното една дупчица. Готово! Не, за да стане истински пищов, който гърми, натъпкваш в гилзата барут и парцалчета и сипваш ситен барут и отгоре върху дупчицата на гилзата. Сега вече е съвсем готово. Дръж здраво чирените на пищова с една ръка, а с другата поднеси с машите въгленче (може и една запалена паздерка) към посипания отгоре барут. Докато допреш и — бум! Пищовът гръмва. Дотук добре, ама не съвсем. Гилзата може да си е на мястото, но най-често се е откъснала и е паднала на земята, някъде в краката ти. По-лошо е, когато се откъсне и — право в лицето ти, в окото ти. С един такъв пищов си повреди едното око Христо. По-късно го наричахме Христо Циклопа.

Направих си и аз пищов. И гръмна. Страшно силно и голям пушек се дигна, и голяма беше радостта ми. Но веднага последва лошото, което винаги помрачава радостите на хората. Като чули гърмежа на двора (бях се залостил до старата дебела ябълка), баща ми и майка ми дотичаха разтревожени:

— Какво има? Гръмна ли някой?

— Аз — заявих гордо, засиял от щастие. Ах, как всичко в тоя свят се помрачава! Баща ми зашлеви една плесница. Веднага и двамата се спуснаха да ми се карат, да обясняват колко е опасно това, което правя, и какво ли не още. Тато натиска на своето, от къде съм взел барута, кой ме е научил да правя пищови. От къде? Никой не ми е давал барут — намерих в една стара кожена торба в мазето. До нея има в сандъче ръждиви сечива: длета, чукове, лостове. Знаех, че всичко това се употребява от тато за вадене на камъни през зимата, когато нямаше полска работа. Тогава отиваха с чичо Митко в Рупите на Селището. Пищова сам съм си измайсторил.

— Като не си отваряме очите — рече тъжно тато, а мама побърза да ме посъветва:

— Ако втори път те видя да правиш такива работи, да му мислиш! Няма да гледаш от другите деца, иначе…

Знаех, че от нейните закани до преки действия нямаше дълги периоди. Неволно погледнах ръцете й. Тато ми обясни, че съм малък още, че е опасно да се играе с барут, че това пушки, войни — това е лошо нещо. Да съм го запомнел добре.

За запомняне, запомних го. Но не изтраях на изкушението да си гръмна още веднъж. Вмъкнах се скришом в мазето. Напразно търсих оная торба, кожената. Никъде я нямаше. Какво да се прави? Тогава отидох при Герака. Той стегна здраво с тел гилзата на новия ми пищов (стария още след първия гърмеж беше хвърлен от мама в огъня).

— Иначе ще се откине и ще ти избие зъбите.

Разправи, че Панчо си избил така два предни зъба. Аз без да ща попипах с пръсти горните си резци. Но желанието да гръмна надви на страха да остана без зъби или очи. Герака нямаше барут, но взе от някого.

Този път отстъпих далече от къщи (да не чуят тато и мама), скрих се в обрасналия с бурени дол. А те, едри като истинска гора. Почувствувах се страшен хайдутин… Докато разглеждах още пищова след изстрела, усетих, че над мен се надвеси някой.

Без да каже дума, тато грабна от ръцете ми скъпоценното оръжие и го захвърли надалече — навярно падна в тинята или в двора на съседите. С това работата не свърши. Все така мълчаливо тато ме издърпа за яката нагоре и ми обърса такъв шамар, какъвто още не бях получавал от него досега в напредналата си възраст, както аз броях своите десет години. Ушите ми писнаха. Усетих тревите на лицето си, но гордостта веднага ме изправи на крака. Втори удар отново ме събори на земята и този път аз се изплаших от нещо и заревах. Може би за пръв път почувствувах страх от баща си. Ревях, а той мълчеше. Мълчешком ме влачеше през татула, бъзето и миризлянката, докато ме завлече в двора. Казвам завлече, защото уж ходех, но тато правеше такива широки крачки, че аз често политах да падна по очи, но той ме държеше за мишницата и аз едва опирах до земята. По лицето ме шибаха клончета, някъде се закачи ризата ми и изпука, скъса се.

Пред вратата той ме пусна, спря се и рече задъхан:

— Това е последно! Повече да не съм те видял с тия пищови. Иначе, когато наесен дирят човек за селски говедар или свинар, ще те дам там — цял ден да тичаш по чуждата стока гол и гладен, та да разбереш какво е непослушание.

— Пак ли той гърмя? — попита мама, която излезе от къщи. И без да чака отговор, хвана ме с яката си ръка за тънкия врат, наведе главата ми надолу и започна да ме пляска по задника.

— Стига, остави го! — избоботи тато. — Аз така го бих, че ще помни цял живот.

И вярно: оставих пищовджийските занимания и никога не се захващах с оръжие, освен по необходимост. И все си мисля, май че този бой ми запази очите и зъбите.