Пелин Велков
Брод (22)

Брезана

Всяка сутрин се повтаряше едно и също: събуждаха ме рано, дядо държеше в ръка торбичката с неразделния комат просеник и глава лук в нея и говореше меко:

— Хайде де! Събуди се. По-бързо, какъв мъж си!

Не исках да бъда никакъв мъж. Исках само да не ме будят, исках да спя, да спя… Тъй много ми се спеше сутрин! Но ставах. Плисках кривачка вода на очите си, когато биволите вече излизаха от вратника на улицата. Тичах да ги настигна. А дядо викаше подире ми:

— В Лъките! Чу ли? В Лъките да ги пасеш. И си отваряй очите да не загубиш някое добиче. Ти си голям мъж, да не станеш като оня, за който се приказва: „Пет закара, три докара“.

Дядо казваше още нещо, но вече не го чувах. Ами омръзнало ми беше да ми повтаря всеки ден: „Отваряй си очите! Голям си“.

Знам, че съм голям — не съм бебе, а на седем години. Защо ще ми го повтаря?

Баща ми беше на война. Дойде си, но за малко — друга война започна. Мама все плачеше и проклинаше войните. Ето затова ние с дядо се грижехме за всичко. Обичах дядо Къно — бащата на мама. И той ме обичаше. Ако не ме обичаше, щеше ли да ми дава стотинки, за да си купувам халва и боза? Едно не можех да разбера — как така можеш хем да обичаш някого, да му даваш пари за боза, пък като се ядосаш, да му се караш и дори да го перваш с тоягата по задника!

Навярно така е наредено в живота: едни не искат като тато да ходят на война, а ги карат насила, други обичат децата, пък ги бият.

Една вечер докарах биволите от паша по тъмно. Цял ден валя дъжд. Ние, биволарчетата, се криехме на сушина под горуните и само следяхме добичетата да не влязат в някоя нива. Надвечер ги подкарахме към село. Така бяхме премръзнали, че подгонихме животните към селото, без да проверим дали всички са налице.

Дядо ме чакаше на вратника. А то тъмно, че можеш и своя вратник да сбъркаш и да влезеш в чужд двор. Добре, че биволиците виждаха по-добре от мен. Тъкмо да вляза подир добитъка в двора, дядо ме хвана за рамото:

— Къде е Брезана?

— Брезана? Тук е — отвърнах аз, но с несигурен глас и сърцето ми подсказа, че брезата биволица я няма.

— Как тук? Няма я! — рече ядосан дядо.

— Ту-тук беше…

— Беше! Магаре! Ти си я затрил. Къде си зяпал, какви мухи си лапал? Скоро да се връщаш и да я намериш!

Тъкмо. Като катран тъмно. Нищо не се вижда. Кал. И ръми. Къде да търся сега тази проклета биволица? Но на дядо не може да се прекослови. Потеглих назад.

Вървя, опипвам плетищата и зидовете по улицата, за да не се блъсна в нещо. А сълзите сами текат по бузите ми. Калта жвака под краката ми, шляпам направо през локвите, но вървя. Не мога да се успокоя. Ето ме вече вън от селото. Все така е непрогледно тъмно. Знам едно — надолу е реката. Трябва да стигна до нея, да я премина на брода и тогава… Заревах вече с глас. Къде далече са Лъките! Там е останала Брезана.

Вървя бавно, опипом и рева ли, рева. Мисля само дано не падна в реката, дано в тъмното налучкам брода. Но преди да почна да се спускам по тесния път към реката, недалече пред себе си чух брецане. Ах, колко се зарадвах! Беше Брезана. Връщаше се сама. Видяла ме е в тъмното (знаех, че животните виждат нощем по-добре от хората), видяла ме и ми се обажда. Ядосах й се много:

— Ще ти дам аз на тебе едно брецане!

Но радостта ми, че я намерих, че не стана нужда да минавам реката, надви на яда ми. Спрях се, протегнах в тъмното напред ръка и помамих биволицата с треперещ глас:

— Брезано, Брезанке!

Скоро дочух стъпките й. Тя бързаше към мен: мислеше, че държа в простряната си напред ръка коричка хляб, както много пъти бях я гощавал. Усетих топлите й влажни бърни на шепата си. Опипах муцуната, погалих я, после плъзнах пръсти назад по шията, по ребрата, докато се хванах за опашката.

— Хайде! — подкарах я напред. Знаех, че ще ме заведе до къщи. А като се държа за нея няма да сгреша пътя в тая тъмнина.

Биволицата закрачи. Размекнатата земя зачвъка под копитата й. Не бяхме минали и десетина метра, тя спря. Преди да й декна да върви, чух глас:

— Е, намери ли я?

Дядо! Отде се бе взел в тая тъмна-тъмница? А-а, навярно е вървял подире ми! Скара ми се, но се е побоял да не се удавя в реката. Домиляло му за мене. Така ще е. И ми стана жал, така ми се сви сърцето, че заплаках силно, без да знам защо.

— Ела сега! — напипа старецът ръката ми в мрака. — И защо ще плачеш? Ами че ти си голям. Страх ли те е?

— Н-не…

Дядо с учудваща лекота ме вдигна и ме сложи на гърба си. Успокоих се и престанах да хълцам. Не исках той да ме укорява, че рева като момиче. Дядо вървеше и аз чувах как гърдите му силно свирукат. Много ми досвидя за него, та го стиснах силно през врата с премръзналите си ръце и се гушнах в тила му.

— Я виж какъв си бил силен! Браво! Само че така ще ме удушиш, чедо — засмя се той с хрипкав смях и аз отпуснах шията му, като дори се изплаших да не би наистина да го удуша.

— Хайде, мърдай, пакостнице! — подвикна той сърдито на биволицата. — Да ни караш в тая тъмнотия да те дирим…