Пелин Велков
Брод (3)

До окото и зад ухото

Няма човек без белези по тялото. Различни белези. Аз имам един особен белег до лявото око. До самото око — малко по-навътре да е било, сега да съм едноок.

Много отдавна е било. Като през мъгла или във вечерна дрезгавина прозират тия спомени. Като неясни стъпки.

Трябва да съм бил на четири години, не повече. Помня, живеехме още в старата дядо Вълчова къща в Хумни дол. После се преместихме в горния край на селото. Ох, този Хумни дол! Като пораснах, правехме си шеги с името му — наричахме го умни дол. Защо да не се поперчим, че сме родени в такъв дол — умен, — с което загатвахме и за своите лични мозъчни качества.

Чувам мама да казва:

— А излезте с кака си Вълка вън да играете! Тук е много запушено. Я какъв дим…

Мама навярно ще е имала някаква работа вкъщи, та да не й пречим — хайде навън, на въздух. А то вън — всичко свети, бръмчи и пее. И такъв спомен още имам — хубава миризма идва от градинчето. То беше една малка градинка до къщата, градинка, пълна с цветя. И всички нацъфтели. Сред тия цветя — плетените кошерища, в които непрекъснато влизат и излизат пчелички.

— Ако не ги закачате — знаехме от дядо, — пчеличките няма да ви жилят. Те са добрички, те ни дават медеца.

Няма да ги закачаме. Само ще влезем в градинчето, което е като малка китка сред пометения двор. Там, при цветята, хвъркат и много пеперуди. Все искам да си хвана една, ама то — посегнеш, тя хвръкне. В градинчето — може, може да си хвана. Лошото, че то е заградено отвсякъде с плет. Вярно, че не е висок. Опитвал съм се да го прескоча. Но аз и да мога, кака Вълка не може. Моята братовчедка е по-голяма от мен с две-три години. Има като мен две ръце, но няма два крака, а само един. Не може да се изправи като мен на крака, не може да скача. Тя пълзи. Питах мама защо чичо и стрина не й направят още един крак, а мама ме гледа тъжно и клати глава:

— Не може такова нещо. Тя, кака ти, така се е родила. Ти й помагай да си играете!

Сега откриваме с кака ми, че има само едно място, през което може да се влезе при цветята, при кошерите и пеперудите и при онова накокошинено врабче, дето стои на дръвчето и цвърчи. Това място е прелез, на който е изправена малка стълба. По стълбата, по стълбата и — вътре сме. Добре, но кака не може да се катери.

— Чакай аз пръв да се изкача горе и ще ти подам ръка!

Стъпвам на първата пречка и посягам нагоре. Стълбата има всичко три стъпала, три пречки, но на мен тя ми се вижда голяма и стръмна. Да ме е страх? Няма такова нещо. Пресягам се да достигна второто стъпало. (После разбрах, че то било счупено. Хванал съм се за него и…).

Не помня как съм паднал и как съм ударил главата си тъкмо на един щръкнал от счупената пречка пирон. На моите писъци първа дотичала мама, после дошли и всички други, които били по това време вкъщи или из двора. Смътно си спомням суматохата, но сълзите на очите на мама — съвсем ясно. Навярно съм ревал мъжката — от болката, а може и от страх, като съм видял кръвта по лицето си.

— На окото нищо няма — чувам гласа на баща ми.

Но чудно, като пораснах, все ми се струваше, че този белег до окото е от рог на вол. Всички казват — не, ти падна на стълбата и се удари. И аз даже чувам гласове:

— Хайдеее, ще ти мине като на кутренце!

Възстановявам си картината на това падане. Поне донякъде. А някакъв волски рог току все пред очите ми. Мъчи ме тая неяснота. И питам мама:

— Стълбичката до градинчето — добре. Спомням си това. Но защо на мен все ми се струва, че вол ме е ударил с рог?

— Е, удари те волът, Сивия. То е друго. Той те удари по главата малко зад ухото. Не че беше лошо добиче, не бодеше, ама като се пазел от мухите, не те видял и… Ти тогава беше по-големичък. Не помниш ли? Чакай — мъчи се тя да си спомни нещо и дума накрая: — Беше на шест години. Толкова беше, защото дядо ти Вълчо тогава се помина. Помниш ли го?

— Него помня, мамо, но за вола — не.

Белегът от рога на Сивия не се вижда — в косата е. Но този до окото и сега ми напомня: няма го градинчето в двора на старата къща, няма я и кака Вълка, няма ги старите… Останали сме само ние с белезите.