Пелин Велков
Брод (1)

Моят приятел смокът

Не помня случая. Как ще го помня — бил съм бебе! Но съм чувал за него от баба Петра, майката на мама, и от дядо Вълчо, който е бил на нивата тогава. Само мама не обичаше да говори за това.

Аз помня само нивата и крушата, ама вече като по-голям. Тая нива беше в местността Пропастта. Път минаваше покрай нивата за горите на Високо поле. Та отвъд пътя срещу нашата нива имаше голяма яма. Нея наричаха пропаст. Обрасла с трънаци и бодили, в нея се въдеха гущери и змии. Навярно и поради тази причина, големите казваха, че ямата няма дъно:

— Който се спусне в нея, слиза все надолу, докато стигне Долното царство, черното. От там връщане няма — разказваше вуйчо Тоно, а ние го зяпахме в устата. Бяхме вече големички и от приказките знаехме, че Долното царство е страшно — там има змейове, лами и какви ли не страшилища. По чудо някой се е измъквал от там.

Като голям ученик разбрах, че тази яма е обикновен понор. При дъждовно време мътните потоци вода се стичаха в нея и изчезваха под земята.

Помня нивата. Помня крушата в средата на нивата. Колко пъти съм си съдирал ризата, разкървавявал съм ръцете и босите си крака, докато се катерех да стигна сврачето гнездо на върха й. Изглежда, че крушите не остаряват като хората, а по-бавно: дядо отдавна го няма на света, крушата преди години бе изкоренена, когато правеха големите блокове на кооперативното стопанство. Някога хората имали малки нивички и във всяка — круша или глог: за сянка през горещините. Помня, че в цялото землище на нашето село имаше такива круши — едри, шумнати, прилични на зелени купни или на едри наклякали кучета.

Ако в ранна пролет застанеш над Горни кладенец и погледнеш на запад отвъд реката, докато погледът ти опре чак в горите на Високо поле, няма да видиш крушите — сливат се с черната оран. Но в края на май ще видиш в ранните кукурузи белите кърпи на главите на копачите. Лъскат сегиз-тогиз на слънцето мотиките, а жените и мъжете са наведени над земята, сякаш й се кланят и я молят да възнагради труда им. В годините, когато тук зрееха житата (редуваха да сеят: една година кукуруз, другата жито), тогава погледът ти ще се къпе в огромното жълто море на нивите, в което като малки зелени островчета стърчат китнатите круши.

Тоя случай със смока бил преди много години. Жътвено време било. Аз — бебе. Вързала мама люлката ми за клоните на крушата — на сянка да бъдело синчето й, защото голяма жега била. Тато натоварил колата със снопи и я откарал към село. Дядо Вълчо и мама останали да дожънат нивата. Нека ви кажа, че дядо Вълчо — това е дядо ми по баща, защото имам още един дядо — дядо Къно, бащата на мама. А баба имам само една — майката на мама, баба Петра, майката на тато не помня, починала е отдавна… Та дожънвали те. Бързали. Кой ли в такова напечено време не бърза! Никой не знае какво ще е времето на следния ден. Ами ако мине някой градоносен облак? Отиде ти животецът — ще унищожи всичко.

Дядо Вълчо все казваше: голям пек беше. Жънали те с мама, глави не дигали. Каква ти почивка — време за почивка през зимата. Добре, ама по едно време дядо се сетил за мене, защото мама само веднъж ме била кърмила през целия предобед.

— Булка, ти дете имаш ли, нямаш ли? Забрави го. Я иди до крушата, па го виж какво прави. И без теб ще дожъна тоя изперък.

Сега се мъча да си представя картината. Хайде и вие с мен! Дожънала мама снопа си, изправила се, избърсала потното си лице. Навярно си е рекла: „Прав е тато, много време глас не подава момчето ми, не е ли огладняло, че да заплаче?“. Стигнала до крушата. Надникнала над люлката. Аз гукам и гледам трепкащите леко над главата ми листа на крушата. Усмихнала се мама и посегнала да ме вземе на ръце, посегнала и замръзнала на мястото си.

Чул дядо писък и като вихър — при крушата. Гледа — мама стои ни жива, ни умряла; лицето й — бяло платно, очите облещени и само дясната й ръка сочи люлката. Надникнал дядо — стъписал се и той. Гледал и не можел да повярва на очите си: гукам аз и махам с късите си дебели ръчички. Радвал съм се на нещо. На какво?

Дядо казваше:

— Види се, радвал си се на главата на смока. Лежи той на търкало на гърдите ти, вирнал глава нагоре.

Грабнал дядо Вълчо влечугото, хвърлил го на земята, стъпкал главата му с босите си крака.

— Ух, свате — кръсти се баба Петра, — добре, че не го е ухапала тая змия.

Дядо говори малко сърдито:

— И ти, свахо — змия, та змия! Нали и по-рано съм казвал, че смок беше. Смокът не е опасен. Смоковете са като кучетата: обичат да се навъртат около хората. Той подушил мляко.

Дядо продължава да разказва за смоковете. Интересно до немай-къде. Бил овчар. Веднъж закачил в гората на кошарата котле с прясно мляко на един клон. По едно време гледа — смок на дървото.

— Хитрец голям! — смее се дядо и очите му съвсем потъват под надвесените вежди и многото бръчки. — Пийнал си той мляко, чувам го като свирка. Защо? Свиква дечурлигата си: „Къде сте бре, тичайте да пиете прясно мляко, докато дядо Вълчо се е заплеснал с овцете из ливадите“. Не ме вижда, че съм при него вече. „Ей — викам му, — разбойнико, какво правиш тук, а? — Хванах го за гушата, та долу. — Магаре с магаре, не щеш да ловиш мишки, а готово млекце искаш!“ Нямах котка на кошарата, та тоя смок ми беше наместо котка: мишка не можеше да припари в къщето от него: ха я усети, ха я налапал! Ми. Смокът не е вреден. Аз и тоя, твоя де, в люлката, нямаше да го убия, ама майка ти много се беше изплашила.

Пак от дядо знам, че мама след тази случка не могла да се съвземе от страх, цяла седмица боледувала. Треска я хванала заради мен. После оздравяла, минало й.

Пиша сега този разказ, пък какви едни такива чудни мисли ми идват в главата:

— Ех, да си жив сега, дядо Вълчо, че да видиш какъв смок е легнал на сърцето ми и го смуче, смуче…

Такива глупави мисли ми идват, защото сега не съм здрав: получих инфаркт на сърцето. Ама той не е от оня смок, моя приятел.