Пелин Велков
Брод (34)

Цвета

Мато и Герака стоят пред вратника на Матови и нещо се препират. Малко настрана от тях е застанал Гарвана и мълчи. Такъв е той — мълчи, мълчи, че като избухне. Не закача сам, ама като го настъпят, никому не прощава, гони го „до дупка“. Кой го знае и сега дали само не изчаква! Гледам го — почесва с босата си пета на единия крак гърба на другия, а после сменя с пръстите. Сърбят го. Комарите са ги изпохапали, затова е така още по-смръщен. Като го види, баба все му дума:

— Бре махни тоя черен облак от челото си!

Интересно, за какво ли се карат ония двамата? Всъщност кречета само Герака, а Мато от време на време отваря уста, клати се от крак на крак и върти бавно глава.

Рядко в такова работно време ще ни оставят възрастните на мира — винаги има работа на полето за нас. Но днес е нещо като изключение. Мен ме оставиха да помагам на мама.

Внесох за огъня вършини, донесох студена вода от чешмата, пометох язлъка. Само дето мама ме кара да седя и да забавлявам сестрите ми, това не ми харесва. И двете са по-малки от мен, но нищо не разбират. Малки. Сега играят, сега се скарат и сдърпат — хайде рев.

Мама ми разреши да изляза на улицата.

— Ама да не ходиш надалече! Може да ми дотрябваш за нещо.

Едва пъкнах на вратника и видях ония, че спорят, чувам:

— Къде се дяна? Я занеси това на баба си!

Мама ми подава нещо увито в месалче. Като че е половин турта. Ами да, даже е топла. Вървя и си мисля, че работите нямат свършване. То възрастните така и говорят: „Грехота е да стои човек с празни ръце.“

— Ей, вие какво се карате? — подвикнах на Герака и Мато. Хич не ме и чуха. Ще избързам да дам на баба месалчето и тичешком ще се върна да разбера какво става с тия.

— Мама ми каза никак да се не бавя — послъгах баба.

Ония не са и мръднали от мястото си. Препират се. Разправията продължава. Герака, като по-висок, се е надвесил над Мато, като че се кани да го светне по главата. Макар да е такъв голям, не се бие. Старите казват за него:

— Хала-момче! Ще стане като прадядо си сто оки.

Може. И сега е много силен — тръшкал ме е на земята много пъти. Но не е като другите — като те тръшне, да се друсне отгоре на гърдите ти. Добряк е. Рядко съм го виждал да кипи сърдит, затова сега ме чопли отвътре да разбера като защо се карат.

Гарвана само измуча на въпроса ми нещо неясно и продължава да чеше босите си крака и да се мръщи. Че нямам ли уши да чуя, ами съм седнал да питам Гарвана.

Слънцето вече напича силно. Един репеив пес, бавен като самия Мато, се изгмурна от буренака до порутения зид и погледна към нас с гуреливи очи. Той лавна мързеливо, почеса със заден крак едното си ухо и отново изчезна. Интересно, щом тромавият Мато се е раздвижил така, какво ли делят, та се карат?

Стоя и слушам. Дъвча една сушена джанка от баба (тя през цялата година все суши по нещо и през зимата прави чудни ошави), въртя костилката в уста и слушам.

— Много ги разбираш тия работи! — проточи Мато. — Аз съм виждал на картина…

— На картина? — хили се подигравателно Герака и носът му, и без това дългичък, като че още повече се удължава. — Аз приказвам за живи хора, а той — картини…

— И живи колко съм виждал, ти не си и сънувал, бае: коя от коя по-хубави, е-ей!

— За какви хубости се карат тия? — обърнах се пак към Гарвана.

— Глупци! — с кисела гримаса подметна той. — Коя била най-хубавата мома в село.

Отворих уста да се намеся, но се сепнах. Моята леля беше най-хубавата, но това си беше моя тайна, няма сега да я казвам на тия глупци. И още нещо, щях да им кажа, което те не знаеха, но в този миг чух гласа на мама:

— Къде се заплесна пак? Ела, че главата ми гръмна от тия деца. Заведи ги да играят в градината…

… Празникът е хубост. Пременят се хората в най-новите си дрехи и идат на площада при чешмата. Надвечер. Народ, народ и всички хора хубави, стегнати, чисти. Дори и грозните са хубави. Всичко наоколо е по-друго, не е като всеки ден. И цветя много, и смях, и глъчка, а въздухът мирише по-инак.

От малък се радвах на празнични дни. Държа се за ръката на баба. Стоим на по-височко място пред Тетевенците. Гледаме хорото, както и много още възрастни жени при нас. Младите играят на хорото. Тропат момите, зънкат зашитите пари по престилките им, пеят герданите на гушите им, чува се леко ихкане. А ергените лудуват — подскокнат, викнат и се втурнат напред така, че хорото се огъне навътре. Шумят тежките вълненици и копринените ризи на момите, въртят се дъната на потурите на момците, а свирката в средата на хорото не свири, а вика за помощ да я спасят от вдигнатия прахоляк.

Всеки път откривам нови и нови хубави моми и ергени на хорото. И се радвам. Радвам се, че не са хубави колкото леля, а ми е мъчно, че не съм голям като ергените. Леля си беше хубава и в делник, ама излезеше ли на хорото, вземаше очите на хората.

Но един ден открих още една гиздава като леля мома. От Долния край беше. Не бях я виждал, не бях я срещал. Чудна хубост! Ех, да ми беше и тя леля!… Руса, па тънка, па синеока. Кой щеше да е като мен: две лели — едната черноока, другата със сини очи! Отделих се от ръката на баба (тя се заприказвала, не ме усети), обикалях хорото, за да видя отблизо русата. „Ще я вземем за вуйчо Тоно“ — реших аз.

Наскоро след това един неделен ден отивахме рано с баба на черква. Черквата е на същия този площад, дето е и чешмата. Гледам — русокосата иде срещу нас. Носи кобилица на рамо с пълни котли с вода. Върви, като че не стъпва на земята — крепко, кръшно, водата само святка в котлите, не се разплисква. Като ни наближи, на лицето на русата цъфна усмивка, поздрави баба.

Едва отминахме, аз дърпам баба за ръката:

— Бабо, коя е тая мома?

— Защо питаш? Цвета на Петровци.

— Хайде да я вземем за вуйчо, бабо, а? Много е хубава.

— О-ох, бабин глупчо! — въздъхна старата жена. От нея мирише на празник, на хубаво, на босилек и восък. Чакам да ми каже нещо хубаво, радостно. — Сиромашка е. Какво ще правят двамата с вуйчо ти Тоно? Съберат се две сиромашии, става двойна… Имат се те, но… Ще дадат Цвета на други.

И така стана. Наскоро дойдоха сватбари — не знам от Алтимир ли бяха, от Търнава ли — десет каруци и на коне сто души. Баба ги преброила. Вировската музика засвири. Цяло село излезе да гледа. Голяма работа! Това се казва тежка сватба. Гледам, а ми беше мъчно, че вуйчо Тоно не дойде да гледа. Как да не ни е мъчно — богати, че вземат нашите моми! Право ли е?

След година или две още по-мъчно ми стана, когато научих, че русата хубава Цвета починала. Защо умират хубавите хора, а?

Какво знаят тия, дето седнали сега да се препират? Нищо.