Пелин Велков
Брод (14)

Училище на открито

Жънем на Поляните, на голямата нива. Истински огън се сипе от небето. Голяма жега е. Над нивите трепка един такъв нагорещен въздух, че на мен ми се струва ей сега ще пламнат. Червените езици на огъня ще полазят по жълтата слама на нивите, а нагоре ще се вие кълбест пушек. Виждал бях вече такъв пожар. Казваха, че паднал „огън от небето“.

— Какво гледаш? — пита дядо Вълчо. — Ми сега са Горещниците. Лад — през зимата.

Навеждам се да жъна. Ако ни гледа човек отстрани, ще си рече, че сме много жътвари. А ние сме само четирима — тато, мама, дядо и аз. Другите само се шляят из стърнището — това са по-малките ми сестри. Дядо Вълчо ги нарича не жътвари, а „стървячи“, защото само разпилявали, а полза никаква от тях. Да съм на тяхно място ще си лежа на сенчица, а те…

Дядо казва, че мога да отида малко на сянка и да си почина, но тато се възпротивява:

— Не е малък вече. Ученик в първи клас. Нека се учи.

Тато го нямаше, на война беше, но като се върна, все е сърдит, все недоволен от нещо. Мълчи или се кара.

— Право дума баща ти — като голям да се научиш да работиш!

Да се науча, ама като не мога. А те бързат, бързат. Можело утре времето да се разваляло, можело пак война да станела. Такива едни грижи. Но все пак дядо от време на време ми помага, учи ме. Ето го пак се залавя с мен.

— Няма да свиваш краката си в коленете, няма да подклякваш, защото така ще те заболи кръстът.

Той се разкрачва широко и тогава се навежда, като чупи тялото си в кръста. Жъне известно време, а аз използувам това да го наблюдавам и да си почина. Дядо жъне и говори, говори… Ако жъна така с приклякване, никакъв жътвар нямало да стане от мен. Така едно време жънел някой си дядо Мино или Мико Гръздата, ама той бил осакатял. Краката му нещо не можели вече да ходят, а той ревял пред синовете и се молел да го закарат с колата на нивата. Нищо, че краката не работят, нали ръцете са здрави. Пълзял и жънел.

Навеждам се разкрачен и почвам да жъна. Дядо одобрява.

Голяма мъка и умора е жътвата. Добре да не беше поне жегата, а то един пек — няма спасение от него. Ризата ми е залепнала на гърба, лютива пот се стича в очите ми, в устата ми. Дядо ми е вързал бяла кърпа на главата — пазела от слънцето да не ме „удари“. Че как пък слънцето удря? И той има такава кърпа на главата. А има едни, виждал съм, носят сламеници на главите, шапки, които сами са си изплели от житна слама. Трябва и аз да си направя такава шапка… Много ми се пие вода и аз често отивам под сянката, дето е оставен бъкъла с водата, затрупан със снопи. Пия вода и не ми се връща на постата да жъна. Мързелив човек съм, а?

Поста е определената ми ивица нива, дето жъна. Моята поста има-няма два метра, а на другите постите са по-широки. Нивата е полегнала леко напред. Паламида, бодлянка и къкъл има малко, но има. На мен дядо е определил съвсем, съвсем чиста поста.

Трудно, не трудно — няма как. Навеждам се, зажабвам със сърпа стръкове от нивата, които веднага трябва да стисна здраво с лявата ръка и с дясната да отрежа със сърпа. Няколко такива хващания и ръкойката е готова. Извий се назад и я остави зад себе си. После ще събереш със сърпа ръкойките и — на въжето. Остава само да се върже снопа. Тая работа ще свърши дядо. Той стяга добре снопите.

— Не така! — пак се обажда дядо зад мен. — Ръкойките се слагат леко на земята, а не се хвърлят, както ти правиш. Като ги хвърляш, оронваш зърното. Слама ли ще вършеем тогава?

— Виж сега — показвам му аз, както леко слагам ръкойката. Той одобрява моята работа и аз забравям от радост всичко. В ушите ми кънти непрестанно песента на щурци, жътварчета и разни мушици. На тях не им е жега, пък и не жънат — пеят си, пеят… Някъде напред в нивата се обажда пъдпъдък. Дигам глава и се ослушвам.

— Вика малките си и им казва да бягат, защото идем ние — пояснява ми дядо.

— Да можем да си хванем едно пъдпъдъче…

Казвам на дядо, че Игнат си хванал пъдпъдъче, опитомил го и то цял ден му пее вкъщи. Не съм видял, но чух това. Дядо смята, че са ме излъгали.

Маранята над нивите като че се засилва да трепти. Дядо я нарича марнина. Той връзва снопа ми и казва с усмивка:

— Я се опитай да провреш пръстите си под въжето!

Не мога, така силно е стегнал снопа. Клатя отрицателно глава. Смее се, а бръчките на лицето му целите са пълни с пот и ми приличат на малки вадички с вода при поливане.

— Защо снопът трябва да се стегне? Защото ще се пренася за кръстци да се правят или купен, ще се прекарва с колата — ще се товари и стоварва, ще се прехвърля много пъти. Ако не е стегнат, ще се развърже и пръсне… Която работа заловиш, стегнато да я правиш!

Стегнато, дядо, но сега ръцете ми са като разчекнати — пръстите и ставите ме болят. Ами кръстът, ами главата? Те също ме болят непоносимо… Изведнъж изпуснах сърпа в стрънта, защото почувствувах, че нещо стана с малкия пръст на лявата ми ръка. Гледам — от него капе кръв. Порязал съм малешката си.

— Ти какво, поряза ли се? — приближи се дядо. — Сега да вземеш пък да ревеш? Нищо не е то… Ела!

Отведе ме настрана, изправи с класа нагоре един сноп, бутна ме зад него и рече:

— Ха сега пикай на порязаната малешка! — Гледах го малко зачуден, обърнал нагоре глава към него. А той: — Не ме гледай, не се срамувай! То е най-доброто лекарство. После ще вържем пръстчето с един лист съвлак и — тая ти е. Да знаеш като малък аз колко пъти съм се порязвал! Жътвата е това: жега, пот, порязване. Училището е такова.

Мама донесе едно бяло чисто парцалче и пръстът беше превързан. До вечерта тоя ден не жънах. Смятах, че и следния ден ми се полага почивка, че ще изклинча, обаче дядо Вълчо направо нареди:

— Вземай сърпа! Колкото можеш, все помощ е.

Дядо нарича това училище, а то си е чисто мъчилище.

Често се изправям и вслушвам. Когато надвечер се захлади, някъде далече запяха жътварки. Навярно там има моми. Звънките гласове пеят проточено и тъжно:

Зажни, Ружо, че ти ръка лека…

— Ха така де! — вика дядо и аз чувам как сърпът му хруска напечените сламки.