Пелин Велков
Брод (6)

3.

Голям рев му ударих тая сутрин. Разбрах, че дядо се кани да води Алка на разходка чак на Поляните. А мене не ще да ме вземе: бил съм малък, било далече. Как така далече? Че аз ли не зная къде са Поляните? Ходил съм. Тръгнеш по пътя, по пътя и си там.

— Пътища много — тръска глава дядо и гласът му пресипнал дудне. — Ама хайде, от мене да мине. Щом обещаваш да ходиш пеша…

Обещанието си обещание, но аз така много исках да яхна кобилата, че щом излязохме вън от селото, престорих се на уморен. Нали щом съм уморен, дядо ще ме качи на Алка.

— Знаех си аз — боботи и върти глава дядо. — Не си уморен, но аз ще те кача за малко, да ти мине мерака.

Времето беше хубаво, слънчево, дори горещо, а дядо опанджак носи — турил го на гърба на кобилата. Спомних си, че на тръгване каза на мама: „То лете без дряха не може“. Сега аз седя на тоя опанджак като на същинско седло. Чувствувам се голям. Ами че от кобилата се вижда толкова надалече и така хубаво. Един непознат свят. Наоколо всичко е зелено — ливадите, нивите, гората. И от слънцето самата зеленина като че свети, светят цветята от ляво и дясно на пътя, а пък ей там, на оная голяма поляна, оградена от хоро китни дървета — жълти цветя като същинска жарава.

— Добра среща, бай Вълчо — среща ни някакъв човек. Дядо поздравява, а мене гледа зачуден. Ами да. Казва: — Абе кой е този казак на коня?

Преструвам се, че нищо не съм чул, виря глава. Но като отмина човекът, питам дядо:

— Какво е това казак, дядо?

Добрият старец ми обяснява и аз разбирам, че това са големи хора, с големи копия, на големи коне, дошли от голяма Русия и ни освободили от робията. Какъв беше този дядо Иван и за каква робия говореше моят дядо, много-много не разбрах, защото не слушах внимателно, защото се бях възгордял, че ме сравниха с ония големи казаци.

Ето, друг човек насреща ни забързан. Потичва.

— Какво бе, Вако? — спира го дядо. — Къде тичаш така заморен? Нещо лошо да няма?

Вако обяснява нещо — ярем, подбрадник, строшен… Дядо ми подава повода на юларчето и казва:

— Дръж, ама и за гривата се дръж да не паднеш и карай полека.

Нека старците си приказват. Те винаги се оплакват от нещо. Аз сега ще подкарам кобилата да потича:

— Дий, дий, Алке!

Дали кобилата беше изтичала или само ускорила крачка, не зная. Не зная и какво беше станало с мен, но когато отворих очи, видях корема на кобилата. Какво беше станало? Защо Алка надничаше някъде отгоре и ме гледаше с лъскавото си око?

Дядо ме извади изпод кобилата, като не спираше да гълчи. Изтърси от праха опанджака и пак го метна на гърба й, а мен ме накара да вървя до него, като ми даде повода аз да водя Алка.

— Обеща ми да си мирен, па на̀, какво направи. Добре, че кобилата е кротка — продължаваше вече поуспокоен дядо, като разбра, че нищо не ме боли от падането. — Друг кон да беше, сто пъти щеше да те хвърли на земята или да те прегази. Алка сигурно си е рекла, като си паднал под нея: „Това под мене дали не е онова момче, нашето, дето ми дава тревица да хапвам? А-а, не бива да го газя, то е добро“. Па може и да си е помислила, да не би пък нейното конче да е паднало под нея, та се спряла да види. Ама ти да знаеш, че не всички коне са такива. Има луди и бесни — да не ти дава господ работа да имаш с тях!

И той заразказва, какъв луд кон имал тато, когато служел военната си служба в кавалерията в Лом — не кон, а звяр: и ритал, и хапел, и вървял назад кога му скимне.

В дясно от пътя има горичка, от която се чува голяма врява — пеят, чуруликат и писукат сума ти птичета.

— А това какво е? — изпитва ме дядо да позная птичето, което премина пред нас — шарено и пискливо.

— Кълвач.

— Браво. А това, дето кука?

Е, дядо, че кой не знае какво е кукувица! Навлязохме в тясно тревясало пътче между ниви и ливади. Оня, дето оре с воловете ей там, не е ли тато? Той е, той — познах го. Преди да стигнем до него, тате е изкарал браздата до края. Воловете пъхтят, а ралникът на ралото блести на слънцето като огледало.

Тато ме дигна на ръце, а аз казвам:

— И аз искам да ора.

— Има време. Тоя занаят няма да ти се отъмне, ще го научиш, Сега иди да си откъснеш ей от ония божури.

Нашият слог беше голям — с трева, с дървета, с поляни и много цветя. Дядо върза кобилата за едно дръвче да пасе, а той отиде при тато да си приказват. Най-напред подгоних две бели пеперуди. Ами кацнаха точно пред устата на Алка и тя може да ги изяде. После видях, че в браздата, току зад ралото, един голям черен гарван се клати, подскача и кълве нещо в браздата. Стори ми се, че никак не гледа настрана. Ако го издебна и хвана… Не можах. Той изграка и отлетя, а аз паднах в браздата и усетих, как силно мирише разораната земя.

— Днес ти върви на падане — идваше усмихнат към мен дядо, но аз се бях вече изправил и отупвах от пръстта панталонките си.

— От кобилата паднал? — засмя се и тато.

— Да пада сега, че като порасте и да го бият ветрищата, да не могат да го събарят на земята — рече нещо такова дядо Вълчо, но не можах да разбера като какво е то.

После си го спомних, когато старецът вече не беше жив. Качвах се на тичащ кон, скачах при бягане от него, а при борба малцина ме събаряха. Станал бях жилав и як, та ветрищата на живота не можаха да ме гътнат до сега.