Пелин Велков
Брод (38)

Свински опашки

Човек никога не знае кога ще яде бой. Така де — правиш нещо, мислиш го за добро, а току те огрее някой плесник. На големите не може да се угоди.

Днес много ли играхме, на обед ли не бях се нахранил хубаво, но много огладнях. Често ми се случва така — привечер огладнявам, като че не съм слагал залък в устата си три дни и три нощи. А баба и мама не позволяват тъкмо по това време да ям — щяла да ми се разяде устата и да стигне до ушите. Грозотия! А кой иска да е грозен? Може това да са празни приказки, ама баба и мама им вярват. Казвам това, защото тато рече веднъж:

— Не яж по това време, че ще си развалиш вечерята.

А, то е вече друго! Но аз не помня някога да съм я „развалял“, да не съм бил гладен вечер. Вярно е, че понякога ми се доспиваше преди вечеря и аз предпочитах да си легна гладен, ама то е друга работа.

Та и сега не знаех дали от тичането и борбите, или от нещо друго, но умирах от глад. Скришом чупнах един комат хляб, посолих го с пипер — хайде пак навън. Слънцето наднича през клоните на отсрещните салкъми и ме гледа със завистливо око. Какво толкова ще ми завижда! Сега то ще си отиде в своите дворци, дето го чакат богати трапези и има да лапа… А аз — само хляб. Да, ама е толкова сладък, че повече не може.

Колкото и да ми се яде, дадох няколко хапки и на Мечо. С такива очи гледа и скимти! Гладен повече от мен. Другарство е: може ли аз да нагъвам хляба, а той да ме гледа и прегълта?

По здрач се прибрах вкъщи. Братята и сестрите бяха вечеряли и вдигаха врява преди да си легнат. Долових, че мама беше нещо сърдита. Какво ли съм направил нередно?

— Прибра ли се? Не се ли наигра цял ден?

Млъкна. Ясно, не се сърдеше на мен, а от нещо друго е ядосана. За ядове, колкото щеш неща има. Показа се и тато, черен в рамката на вратата, а около него синьо от здрача. Докато му поливам да си измие ръцете, мама търкулна синията на средата на стаята. Тя си говореше нещо неясно, а после изведнъж извика силно:

— Пак разровили всичко. Пусти да опустеят! — А когато тато вече седна на софрата, тя додаде, та ми стана ясно всичко: — Трябва да са на Танасовци — такива едни щрегари и с дълги пърлици…

За свинете, дето влизат в двора, в нашата градина, за тях.

— Добре е да намериш малко време, че да оправиш плета откъм дола, от там влизат — рече мама и седна.

— Бе ще го оправя — Тато е смръщен и гледа настрана. — То по-добре е да се оправят хората и да затварят свинете си, ама… — Разпери ръце и мръдна шия на една страна.

Вечеряхме мълчаливо, а накрая тато, като да беше мислил през цялото време за чуждите свини, издума:

— Сърце не ми дава… А с манарата като съсека някоя, ще вземат да си затварят свинете…

Трепнах. Сетих се, че Ристо Алата беше съсякъл свиня ли, теле ли на съседите, та още се влачеха по съдилища и не можеха да се гледат. А на тато сърце не му дава да направи такова нещо.

Не за пръв път тая вечер мама се оплакваше, че чужди свини влизат в градината и опустошават всичко, което е посадила. Градината ни беше южната половина на двора и се спускаше към един сух дол. Откъм този дол имаше ограда от плет. През плета се провираха пакостливите свини и ровеха на мама цветята, лехите с лук и пипер, боба и картофите.

Два дни след този разговор — помня, че беше неделя — ние с тато се заловихме да поправим плета: нови колци забихме, заплетохме с нови пръти, затрънихме. Сума време жива душа не влезе. Хората затваряха свинете си, понеже тато им се беше оплакал от пакостите, дето ни правят.

— Дано разберат от дума, че да не стигаме до лошото.

— Кой знае! — изрази съмнение мама.

Дни наред нищо не се случи, а мама току мине не мине време и рече:

— Я виж има ли нещо в градината!

Ни свиня, ни дявол имаше. Къде през тоя здрав плет ще влезе нещо. Но един ден, точно по обед, кучето, което стоеше вързано, се разлая, задърпа. Знаех, че така прави, когато усети чуждо животно в двора. Сега се дърпаше и гледаше към градината. Изтичах и зяпнах — свини! Две големи свини и две-три прасета. Работят усилено със зурлите си в лехите. Леле, всичко отиде!

Ядосан, отвързах веднага кучето. Нямаше нужда да го насочвам и туткам накъде да тича. То не изчака да му отворя вратницата към градината, а скочи през плета. Свинете загрухтяха, заквичаха, разбягаха се. Едно прасе се обърка и се втурна през отворената вратница в двора, другите бягаха към дола. Мечо ги настигаше, мяташе се от една свиня към друга. Показа се и мама на прага и викна:

— Ту-у, да пукнат дано! Гони ги, бе!

За пет минути градината беше очистена от неканените гости. Как се бяха проврели през гъстия плет, не ми беше ясно. Онова, заблуденото прасе, тичаше из двора и грухтеше, докато Мечо не го стигна и опашката му остана в зъбите на кучето. Отворих вратника и окъсеното прасе (така ме беше смях!) офейка на улицата. Неспокоен, задъхан, ръмжащ, Мечо изтича отново в градината — да не би да е изтървал някое прасе. Нямаше нищо. Но по тревата забелязах кръв. Намерих на земята една свинска опашка. Браво бе, Мечо! Нека идват сега колкото си искат свини и да ровят, ще им видим сметката ние с тебе! Събрах три опашки. Едната беше доста дебела. Като покажа утре тия опашки на приятелите, ще видим тогава какво ще кажат, ще твърдят ли още, че техните кучета били най най такива и такива — зли, особени и не знам какви си. Като видят опашките, ще си глътнат езиците.

Исках да се похваля на тато, но той закъсня, доспа ми се и аз си легнах. Сутринта някой ме дърпаше за крака и аз се събудих. Една позната корава ръка ме извади за ухото изпод чергата:

— Магаре с магаре! Защо си пуснал кучето да осакати свинете на хората? Пита ли някого за това? Какво ще стане сега?

Разлепих съвсем очи и се събудих напълно от шамара по врата.

— Някой може да ни даде под съд — продължаваше да говори тато. — Какво прайваме, ако трябва да платим тия свини?

— Да са ги вардили! — отсече мама.

— То е така, ама има съд… Ти — там, до стената! Цял ден ще стоиш наказан, та да ти дойде умът в главата — обърна се към мен.

Страхът ме стисна за гушата. Петната от слънцето по стената ми се сториха кървави дири. Ако турят тато в тъмницата да седи, кой ще оправя воловете, биволиците, кой ще оре?… И аз станах виновен за всичко, аз…

— А и това дяволско куче! — говореше тато. — Не е куче като куче, а звяр. Мълчешката се спусне, обърне човека на земята… Няма да го отвързваме от синджира през деня. Чу ли? — обърна се той към мен. — Върви се измий! Какво стърчиш там? Друг път да знаеш…

Какво да знам? Как да знам кога да не греша? Ох, само дано няма съд!