Пелин Велков
Брод (11)

Бой

Биехме се много и често — на улицата, в училището, на полето. Навсякъде се биехме. Биеха ни и родителите вкъщи, и учителите в училището. И възрастните се биеха. От тях се учехме.

Струваше ми се, че мен ме бият най-много. Кой от къде се обърне-завърне, бие те. Дребен бях на ръст. А като си по-малък, всички по-големи смятат, че имат право да те тупанят и газят. Брей, какво като са по-големи? Не се давах. Зъбех се, нападах, често докато ме напердашеха здравата. Ах, колко много мечтаех да стана голям и силен! Крали Марко да стана. Или дете Голомеше. Страшен да стана. Само като погледна някой от моите врагове-побойници, той да намокри гащите. Сънувах сънища, в които правех на пух и прах противниците си. Особено смело се биех, когато имаше наблизо приятели или роднини. Нека видят, че и аз струвам нещо. Пък и знаех, че те няма да допуснат да бъда победен. Непременно ще се намесят на моя страна. Унижението, че са те победили и набили, болеше повече от самите синини, получени при битката. Живот ли е то? Като заек все да се озърташ, за да не те огрее нещо от невиделица. Лошо.

Стоя си на площада. И без да го закачам, Цако взе, че ме ритна в корема. А като те изненадат, падаш и не можеш дъх да си поемеш. Ритна ме Цако, а отгоре на това стои срещу мен и се хили — дебел, разкрачен, отпуснат. Сега ще види той! Скочих и като зло куче се впих в него. Види се за ръката съм го захапал, защото той така ме удари през устата, че аз тракнах кратуната си на коравата земя. Ей сега ще му дам да разбере. Надигнах се.

Но преди да се нахвърля пак на Цако, съгледах, че тича към нас Опанджачко. Навярно някой от приятелите беше го намерил и му бе съобщил, че съм изпаднал в беда, и той тичаше с тояга в ръка на помощ. Докато моят враг се хилеше и кривеше срещу мен, Опанджачко стовари тоягата върху главата му. Цако престана да се смее, заклати се, краката му се подгънаха и той се сниза на земята. Аз скочих изплашен. Около нас децата направиха широко колело. Изплаших се, че Опанджачко уби Цако и се развиках с плачлив глас:

— Преби го-о… Умря-а-а! — И заревах силно.

— Стига, че като те тупна и теб по тиквата — показа ми моят спасител тоягата. — Като не знаеш да се биеш, защо се закачаш?

— Ама не аз… Той… Умря-а-а…

Опанджачко беше един от многобройните ми произведени от баба вуйчовци. Не знам кой и защо му беше лепнал този прякор, но той не можеше да го понася. Ха някой му речеше Опанджачко, налиташе да се бие с него и често го тупаха. Дребен, слаб и чипонос, старите казваха, че е „сербез“. На възраст беше малко по-голям от нас и това му даваше право често да ни дава ум, да ни се кара, но и да ни покровителствува. Повече беше силен на приказки, да командува, а иначе и аз съм го тръшкал на земята.

Сега ми се стори, че и той малко пребледня. Но като видя, че Цако скочи на крака, веднага се опери отново. На Цако не му се умираше. Той се озърна на всички страни. Под лъчите на залязващото слънце блесна ярко кървава вадичка по бузата му. Цако опипа главата си, спря поглед на Опанджачко и закрачи към чешмата. Там се изми и се засмя. Ние с Опанджачко тръгнахме към къщи. С нас тръгна и цялата компания от нашата махала. С Цако останаха неговите приятели от Долния край.

Да ви кажа, че ние деляхме селото на няколко части. Сега бихме могли да ги наречем квартали или жилищни комплекси: Горен край, Долен край, Парцал махала, Хумен дол и други. Цако беше от долняците.

Вкъщи се върнах опепеливен от падането и със синяци по лицето.

— Юнак без рана не може — засмя се дядо Къно. — С кого беше войната?

Като се осведоми къде и как е станала битката, дядо се засмя още повече и се залови да ни разказва за сбиванията по онова време, когато той бил млад. Зяпахме го с Опанджачко в устата. А баба току се обади:

— Стига си лъготил децата, бе!

Дядо се понакръхна леко и продължи:

— Ако боят се мери с оки, един милион оки има да съм изял. Ако е с метри — до Цариград или Виндобона да съм стигнал. Ама няма мерило за него. Бият те, докато вземеш да береш душа… Па и докрай. Чет нямат тия, дето са умрели от пребиване. И в боя трябва да има мярка. Да знае човек ръката му лека ли е, тежка ли е. Като бие, да мисли. Иначе — тюрмата! За убит човек — там. Или на бесилката… А знае се, боят е излязъл от рая — без него не може… Защо бият децата, да речем? Да растат по-бързо, да се учат по-добре, да работят както трябва. Затова. Който яде пердах, расте здрав. Вие в училището, гледам, вирите ръце, тичате. Тая ми ти, оная ми ти… Вятър работа! Ще заякнете, ако даскалът ви бие повече. Така е.

Това е неприемливо за нас, но мълчим. Старите хора трябва да се слушат.

Баба пак сменя компреса на лицето ми и говори:

— Ще мине… Да не те види майка ти, че и от нея ще ядеш бой… Па мирясайте малко де! Ще се осакатите, очите си ще извадите. Имаше един дядо Цоно, надали го помните, умря отдавна. С едно око беше. Като дете го избил, та цял живот — сляп…

Вкъщи мама позна. Но само рече:

— Нещо пак като че имаш челенки.

Добре е човек понякога да попремълчава.

Утрото на следния ден беше като вечерта спокойно. Нямаше никакъв бой.

— Измий се — рече мама, — закуси, че да ми помогнеш това-онова.

Знаех какво е „това-онова“: да изкарам биволицата в чердата, ако мама вече не я изкарала. Второ, да порина обора. Да донеса дърва за огъня. Тормето да напоя с вода. Чух го, като бреца затворено. Е, ще се оправя с всичко и тогава, ако мама ме пусне… Искаше да се навъртам около дома. Добре де…

Изхвръкнах на улицата. Свирнах на Мато отсреща. Няма го. И на Гарвана и Опанджачко — никой няма. Къде се е подянал тоя народ? Сам може ли да играе човек? Не може… Все някого ще намеря. Вървя по улицата, а насреща ми, кой мислите? Цако. Разбирате сами, че се наежих, щом го видях, стиснах пестници в джобовете си. Ха ме закачи…

А той се клати с патешката си походка. Хили се:

— Зрасте… Искаш ли вече ние двамата да не се бием? Вчера се пошегувах.

Поотпуснах юмруците си.

— Шега, шега, ама така ме ритна, че…

— Казвам ти, няма вече.

— Ще видим. Може да лъжеш, но Опанджачко, който… — Вече взех и да заплашвам, като долових, че вчера сме му взели страха.

— Ти кажи на Опанджачко. Тримата като се сдружим, ще бием всички до един.

Гледай го какво наумил! Защо ще бием другите?

— Надали Опанджачко ще се съгласи — отвърнах уклончиво.

— Ти му кажи.

Дожаля ми за Цако. Вчера такъв надут, а днес мек като памук. Моли се. Аз ли не се досещам, че е бъзльо? Биеше се кога му скимне, а Опанджачко — когато го принудят. Не, нищо няма да излезе от предлаганото сдружение. И не се излъгах. Опанджачко се смя от сърце. Обаче и Цако вече не ме закачаше. Напротив, видеше ли, че са ме наобиколили врагове, дотичваше и ги разхвърляше като снопи.

Но имаше друго зло, с което не можеше да се справим. Това беше новият наш учител — Мустакан. Спомних си сега за него и за нещо друго. Ще разкажа случая.

Този учител беше най-лошият, който ни се беше падал. Зъл човек. Винаги сърдит. Винаги налиташе на бой. За най-малкото провинение — бой и бой. С пръчка, с тояга, ония големи като лопати лапи — бие и бие. Всеки ден на някого потичаше кръв от носа. Бяхме свикнали да ни бият, но това минаваше всякаква граница.

Веднъж в час се бях загледал през прозореца навън.

— Ти гаргите ли броиш там? — чух сърдитият глас на Мустакан. Изправих се на чина разтреперан. Чиновете бяха тесни, така че стоях с подгънати крака. Нестабилно. Какво да правя? Отговорих съвсем искрено:

— Не. Една сврака видях на салкъма в двора.

Сърцето ми се беше свило на топка. Мустакан тръгна към мен. Стегнах тялото си, готов да понеса ударите на пръчката. Но страшният учител ме зашлеви зад врата така, че главата ми тропна на чина. Дигна ми се буца на челото. Изправи ме с плесници до стената и все повтаряше:

— Сврака, а? Сврака…

Колкото и да сдържах сълзите си, те сами капеха. Наказа ме с оставане „без обед“. За нас това беше най-страшното наказание: всички си отиват, а ти оставаш самичък в празната стая и тихо си плачеш. Чак когато дойде училищният прислужник да мете, изпъжда те да си вървиш. А вкъщи друго те чака: Защо се връщаш късно? Къде си бил? Защо са те наказали?

За пръв път ме наказваха. Боях се, че вкъщи ще има вик, караници. Не излезе така.

Не помня дали тато се беше върнал от войната, или беше си дошъл само в отпуск. Но като му обясних каква е работата и се разплаках, той само рече:

— Не реви! — После се обърна вече към мама: — От такъв пияница това може да се чака. Училищните дремят.

След два дни Мустакан го нямаше вече в село. Напусна.

Минаха години. Веднъж при разговор с чичо Митко, големия брат на тато, стана дума и за учението в града. Казах, че всичко върви добре.

— Не ви ли бият даскалите там?

Смях се от сърце. Казах, че боят е забранен в училище.

— А старите даскали биеха здравата — засмя се чичо.

— Е, не всички. Имаше много добри…

— Но имахте един мустакат, стар пияница… Помниш ли го? Посред годината напусна. Знаеш ли защо?

Не знаех, но бях любопитен да науча. Спомних си колко бой беше стоварил този човек върху главите ни, станал кой знае по какво недоразумение възпитател.

— Една вечер — започна чичо Митко — баща ти дойде у нас и ми пошепна: „Байо, я да свършим ние с теб една работа, щом другите хич не ги е грижа…“ Отидохме пред кръчмата на Врачаните и зачакахме отвън до вратата, малко тъй на скритичко. Тъмно и студено, но като реши човек работа да върши, нищо няма да го спре. Тоя излиза, оня излиза — има си хора и за пиянство. Чакахме. Знаехме, че даскала последен излиза — затваря всяка вечер кръчмата… По едно време се показа, но кандил-пиян, едва се държи на краката. Аз от едната страна, баща ти от другата — подпряхме го. Баща ти само му рече, ама да знаеш с какъв глас: „Ти не си учител за наше село. Обирай си крушите, докато си цял… Разбра ли? Втори път няма да те каним“.

— И затова ли се махна учителят, чиче?

Чичо Митко се разсмя с тихата си усмивка:

— Затова ами! Уплаши се. Защото не е все едно ти да биеш и да знаеш, че и теб те чака бой, и то селски, як.

— Ей, че сте били и вие с тато едни… Мустакатият е могъл да се оплаче от вас и да не напусне.

— Аха, могъл е да се оплаче, ама от кого? В тъмното как ще ни види? Ние с баща ти си опичаме работата… Ама и да останеше, и други му се бяха заканили…

Какво време наистина!