Пелин Велков
Брод (21)

Клини

Заболя ме корем. Превивах се, охках ден, два — не минава. Баба каза:

— Клини е хванало детето. Трябва да го заклиним…

Какво е това заболяване „клини“ и днес не зная. Но тогава баба бе решила на всяка цена да изкара тия дяволски „клини“ от корема ми. Нещастният ми корем! Може би той страдаше от мухлясалото брашно или просто от недояждане. Но баба не отчиташе това. Тя повика знахарки, врачки и баячки, които четоха молитви над корема, писаха по него някакви тайнствени знаци с химически молив, баяха. Обаче нищо не помогна. Каквото хапнех, повръщах. Охках и слабеех.

Тогава баба смени диагнозата, откри нова болест и реши, че трябва да ме „запоят“. И понеже в наше село нямаше специалист по запойването, качихме се един ден на колата и потеглихме за едно далечно село. Страшно обичах да пътувам, та се радвах много, дори ми се допя. Чула баба, че там, в това далечно село, имало някаква туркиня или циганка, която запойвала и от която мнозина се хвалели. Който идел там, все оздравявал.

Пред къщата на „лекарката“ — цял керван коли. Чакат ред. Да се чудиш просто, че има толкова много болен народ.

Ето че дойде и нашият ред да влезем в „лечебницата“. Мръсна стаица, до огнище седи чорлава бабичка. В устата й нито един зъб не се вижда. Достраша ме от тази вещица и веднага взех да мисля как да се измъкна. Ех, сили не ми стигат. Ха се опитам да бягам, ха ме пипнала баба с жилестите си ръце!… Отчаях се пред това безизходно положение и… надух гайдата: хълцам, подсмърчам, а сълзите соленеят на устните ми.

Баба ме милва и утешава:

— Недей плака, бабиното момче! За твое добро нали е…

Беззъбата старица мърмори нещо под носа си — молитва чете, бае, заклина, пъди болестта от мен… Старческите й сълзливи очи гледат някъде далече зад мен. Този поглед ме ужаси. Бррр!… Зъбите ми тракат. И докато тя ломоти нещо, аз си спомням, че съм я виждал нарисувана някъде… Вещица! Баба Яга!

Не смея да я погледна. Отвличам погледа си, за да разгледам стаичката. Всъщност това не е стая като стая, а дупка, опушена като същински комин, по стените на която има набити дървени клинове. На един такъв клин виси котел с вода. На друг — низа червени чушки, сплит лук. До комина над огнището са закачени пак на такива клинове и пирони или просто затъкнати по пукнатини снопчета различни треви.

Повече не можах да разглеждам. Вниманието ми бе привлечено от друго: вещицата започна да развързва един възел от перото на черната си забрадка, която висеше като парцал от главата й. От възела извади нещо черно. Семка ли, какво — взирах се да разбера. Бабата се пресегна към огнището, около което имаше поставени в безредие няколко гърнета, паници и чирепи и взе от там една желязна лъжица. После сложи онуй, черното, в лъжицата. Мярнах го с края на окото си, но ясно видях, че беше буболечка. Нямаше време да мисля каква ще е тая буболечка — прост черен бръмбар или нещо друго, — а и вещицата-лечителка натисна с мръсния си палец с крив нокът буболечката в лъжицата. Хръс, хръс — разтри я, направи я на прах.

Лекарството в лъжицата се готвеше за мен. Взе да ми се гади… Ах, как да избягам, как? Мърдам неспокойно на мястото си, но баба Петра, види се, се досеща какво мисля да правя, защото ме стиска здраво с костеливи ръце и колене.

Няма спасение, ще трябва да изпия тая гадост. Вещицата налива вода в лъжицата върху стритата на прах буболечка и поднася лъжицата към устата ми, като мляще гадно със сбръчканите си устни и все мърмори нещо, мърмори.

— Хайде, бабин, хайде, чедо! — моли ми се моята баба Петра. — А отвори си устата!

Стискам зъби и мълча. Устните ми треперят, по бузите ми парят горчиви сълзи. Как да изпия тоя бръмбар, като не мога?

— Недей се дърпа, де! — натиска баба главата ми надолу към лъжицата. — Веднага ще ти мине коремчето. Хайде!

В тия си усилия баба ме поотпусна. Усетих това разхлабване на коленете и ръцете й. И — дръпнах се назад, ударих лъжицата и тя отхвръкна към огнището…

Само това си спомням. Не видях какво стана по-нататък, не разбрах откъде се взеха сили у мен, но бях се изкопчил от ръцете на баба и тичах с всички сили. Нищо не виждах, нищо не чувствувах. Само разбирах, че краката ме носят нанякъде. На улицата една жена се опита да ме хване. Навярно баба е викала подире ми. Изскубнах се от ръцете й и търтих по друга улица на непознатото село. Не знаех накъде бягам, знаех, че трябва да бягам и толкова. Отнякъде излязоха кучета и с вой и лай се спуснаха подире ми. Едно дори успя да ме ръфне за палтенцето. Но аз съм стар борец с кучетата и само като се наведох към земята (уж че вземам камък, кучетата така мислят), те се разбягаха.

Тичах и тичах.

Ето ме вън от селото. Спрях се да си поема дъх и да се озърна назад — дали баба не тича да ме гони? Не, няма я, няма и никой друг. А пък коремът ме боли, реже ме нещо вътре…

Веднага се свлякох в един обрасъл с трева и бурени окоп. Не от страх, а за да смъкна панталоните си.

Това, което не направиха нито клините, нито запойките, стори го силното тичане и страхът от стрития бръмбар… Болките ми минаха. Стана ми леко, почувствувах се здрав и гладен.

Когато вече бях вързал панталоните си и излязъл от окопа, появи се един висок човек. Той каза, че не бива да бягам, защото баба плачела за мен и това не било хубаво.

— Не бой се, ела с мен, няма да те водя при врачката — рече той, хвана ме за ръка и тръгнахме. Някак изведнъж му повярвах. Видях, че е куц с единия крак. Когато излязохме на площада пред общината, видях баба да ме чака със запрегнати волове в колата. Дали тя няма да ме започне сега с остена? Не. Само го размаха към мен:

— Качвай се в колата, магаре такова!

Колата затрополи по пътя. Баба мълчеше и подканваше сърдито воловете да бързат. Мълчах и аз.

— Няма да стане човек от теб — разтвори най-после стиснатите си строги устни баба. — Защо бихме толкова път напразно? Една буболечка не можеш да изпиеш, като че е по-голяма от теб, а хората по цяло агне на едно ядене изядат. Чакай да идем вкъщи, ще те питам аз тебе: три буболечки взех от булата!

Стана ми мъчно. Няма ли отърваване от тия проклети черни бръмбари? Тутакси скроих план — ще видя къде ще скрие баба буболечките, ще ги взема и ще ги захвърля. Да видим какво ще прави тя тогава!

— Ще напишем на баща ти на войната, да знае какъв си.

— Но, бабо, аз… — Исках да й кажа, че вече не ме боли.

— Мълчи! — дигна тя остена над главата ми. — Нямаш право да приказваш. Да съм някоя лоша, главата ти да съм строшила до сега.

— Но аз… ходих. По голяма нужда… И ми е добре…

— А?

— Изходих се.

— Кога? Къде?

— Там… Като тичах, присви ме и аз…

— Да не лъжеш, брей! — гледа ме баба зачудена и върти глава.

— Ми! Кога съм те лъгал? — думам засегнат и едновременно зарадван, че лошото май вече отмина.

Баба изведнъж омекна. Стана пак онази мила баба Петра, която все се кара, гълчи и винаги ме защищава от мама, когато мама иска да ме наказва заради някоя пакост. А сега, като й казах, че съм много гладен, баба тутакси извади от торбата парче хляб, подаде ми го усмихната и издума радостно:

— Ама малко да ядеш и да дъвчеш хубаво! Лани на един, който като теб не ял цяла седмица, после се налапал, му се пукнал корема.

И тя разказа както само тя умееше картинно, за нещастника, който наведнъж изял два хляба, как му прилошало и как паднал и умрял на място „като от пушка“.

Добричката баба! Проста беше тя горката и не знаеше, че болестите се лекуват от лекари, учили, специалисти, а не от такива були-мули, самозвани врачки като оная в Громшин с буболечките.

Преди няколко дни случайно ме срещна на улицата познат от Громшин, дето едно време търсехме с баба помощ за моя корем.

— Там — рече той, — дето беше къщурката на лечителката, днес се издига здравен дом. Не, не те лъжа! Съвпадение може да е, но е така — тъкмо там го построиха. Красива сграда.

Може да не беше от Громшин, може и аз да греша селото, но важно е, че във всички села има здравни домове и вече никой никого не лекува с черни буболечки.