Пелин Велков
Брод (33)

Свинка

— Хайде, прибирай се вече. Не ви ли омръзна като бесни да играете по цял ден! — вика мама.

Права е. Играехме свинка наистина ненаситно, вдясно. Много ни харесваше играта: няколко души с тояги удрят една топка или „свинка“, която „свинарят“ се мъчи да вкара в „кочината“ — една дупка на средата на игрището. Като свинар трябва да си хитър и пъргав, за да можеш да измамиш ония трима-четирима, които вардят с тоягите си вратата на кочината и отбиват свинката. Като се борави с тояги, особено когато са по-дебели и когато топката е дървена, често се връщаш с челенка на главата.

И тая привечер мама вика, както винаги, обаче на мен не ми се прибира вкъщи. Ще види тя, че главата пак някъде има подутина, ще ми се скара и ще добави и от себе си една плесница към краставицата на челото.

Отървах боя този път. Размина ми се само с гълчава.

— Така и така човек не може да ви махне от тая пуста игра, играйте барем с мека топка, а какво е това — дървена! Ще си изповадите очите…

Вярно, че дървената свинка е опасна. Перната от някоя тояга, такава топка лети и бръмчи, да не си насреща й. Решихме да играем с парцалена. Не върви — къса се бързо, пък и не лети като дървената. И тогава решихме да минем на козинява — топка, направена от козината на воловете: решеш воловете, на гребена остават косми, събираш тези косми и после от тях с вряла вода и пепел правиш топката. Лесно, нали? Я опитайте да видите! Ръцете ме заболяха от стискане, сто пъти се опарих, докато направих топка. Е, признавам, не беше много стегната, но не беше и мека, можеше да се играе с нея. И да те удари, не е опасно.

Цяла седмица се мъчих, но на уречения ден бях готов. Смятах, че като я покажа, всички приятели от дружината ще ахнат. И може би така щеше да стане, но се случи друго, което попречи. Опанджачко намерил някъде парче ластик. Това беше такава изненада, цяло богатство. Веднага се заловихме да го режем с нашата ръждива ножица на парчета, но малки. Всеки тури в устата си по едно парченце и взе да дъвче. Славна работа! Добре, ама дъвкахме, дъвкахме, докато челюстите ни заболяха. Кой ще ти гледа сега топка някаква си!

В края на краищата изглежда, че Гарвана пръв почувствува уморени челюстите си от ластика, защото по-често взе да плюе. Най-после, като се намръщи така, сякаш баба му Ката му даваше да пие отвара от люлякови листа против треска, той издудна:

— Стига сме дъвкали! Ти показа новата топка. Къде е?

Най-после дойде й редът от тоя проклет ластик. Гарвана опипа и огледа топката и само заклати глава. Харесва му, не харесва му — това е! Аз с дървена свинка вече не играя. Всяка вечер няма да се връщам с цицина на лицето и отгоре мама да прибавя по нещо…

Игрището ни беше на поляната срещу нас. Играта вървеше както се следва. Вярно, че при удар с тояга топката не отскачаше силно като при дървената, но пък затова нямаше опасност да ти се дигне буца на главата.

Този ден си спомних нещо от съветите на баба. И то защо? Баба беше права със своята философия на равновесието — не се радвай много, защото след всяка радост идва скръб и недей тъжи много, не се огорчавай, защото ще дойде на смяна нещо радостно…

— Да знаеш, баба, че така тече животът на човека — едно се сменя с друго. Само лошо или само добро няма…

Ето защо си спомних този път за баба и много не се ядосах:

Свинар беше Герака: той хвърляше топката. Той обичаше много да мами. Дигне високо топката, замахне, уж я хвърля, а вземе, че я търкулне по земята, докато ние сме размахали тоягите високо.

— Гъци, гъци, гъци! — повтаря той и върти топката в ръка ту нагоре, ту надолу.

Но и ние не сме вчерашни. Добре го знаем как хитрува и го дебнем.

— Бяга-а-ай! — извика Гарвана, като перна така силно топката, че тя отлетя невероятно далече и Герака затича да я вземе от гъсталака на близките бодили. Играехме на равна, хубава площадка — малка зелена поляна. Наоколо имаше избуяли много и различни бурени. Канехме се да отесаме бодилите, та да не се бодем, когато топката отскочи сред тях и ние трябва да се пъхаме и се бодем докато я извадим. Да, ама всичко си остана само пожелание. Опанджачко дори се смееше, когато пак почвахме да се заканваме, че ще отребим бодилите:

— За Сурчо не ви ли е жал бе? Да го оставим горкият да се опече на това жежко слънце. Нека има сенчица за него.

Сурчо беше моето куче. То идваше винаги с мен. Колкото и да го пъдех, току се примъкваше до нашето игрище под някой магарешки бодил или репей, лежи там, дъхти с изплезен от горещината език.

— По-глупаво куче не съм виждал — казва Гарвана. — Все по петите ти върви. — Той замахва към Сурчо, уж хвърля камък по него. Кучето изчезва и след малко пак е в бодила.

— Обича ме и ме пази.

— Ами! — вика Герака. — То гледа как играем и като се научи, ще му дадем и на него една тояга — Герака се смее и немалката му уста стига чак до ушите.

Така или иначе, буренакът си стоеше. Този път Герака напразно се вря да дири топката. Нямаше я. Отидохме всички да я търсим. Няма я и я няма. Като че в земята потъна. Къде ще я намерим сред тоя буренак, израсъл над главите ни.

Край на играта. Изчезна топката и това е. Да имаше наоколо други момчета, можеше да си помислим, че те са я скрили, но само ние си бяхме. Заканих се следния ден да я търся, да преровя навсякъде, но да я открия.

Но не стана нужда.

Рано сутринта, сънен още, се натъкнах на нещо ужасно: Сурчо клечеше на прага и дъвчеше нещо. Като ме видя, той замете с опашка земята, дигна глава и се облиза. Какво дъвчеше рано-рано? Поразтрих сънливи още очи: топката! Подритнах го. Но това не бе оная, красивата, моята нова топка, а разпокъсани фъндъци от сива волска козина. Свършено е с топката. Ах, това мръсно псе! Подгоних Сурчо, който ми се струваше сега най-омразното животно на света.

Но скоро ми мина ядът. Замислих се само за едно: докато ние сме се врели из бъзоляците, Сурчо, като умно куче е намерил топката. Това хубаво. Ама защо я е разкъсал, защо я яде? Толкова ли е сладка?

Не можах да си отговоря на този въпрос, но и втора топка не правих. Ами, ще правя аз, пък Сурчо да ги разкъсва!