Пелин Велков
Брод (45)

Всичко беше бяло

Часовникът на мама е слънцето. Превали пладне и тя приготви торбата с храната:

— Хайде, задявай я на гръб и тръгвай, да не те остави дружината!

„Дружината“ — това бяха нашите момчета от Рогозен, които ходехме да учим в прогимназията в Хайредин. Десетина души в различни класове. Всички знаехме — три часа път пеша и сме до Огоста. Ще ни остане време до тъмно нещо да прегледаме и уроците за понеделник.

Гарвана ме чакаше пред тяхната вратница. Преди да тръгнем от друга улица се зададоха Жълтия и Опанджачко. Смешни: Жълтия едър и ходи с клатушкане, а Опанджачко ситни до него, подскача като врабец. По-пъргавите ни бяха изпреварили, чакаха вече на Батлан — нашия сборен пункт. От там през реката и поемаме покрай Пазийските растове към Турек. Това е пряк път за Хайредин, няма да заобикаляме през Бързина.

На мен денят ми се видя особено горещ и задушен. Чиста жарава падаше върху напуканата и твърда като камък земя. Тревата — кафява, изгоряла. Никъде не се вижда никаква зеленинка. Аз вървя, потънал в пот, а краката ми треперят. Какво пък толкова тежко ми е турила мама в торбата за ядене?

— Айде бе, Усо Мъртвия! — обърна се и викна Опанджачко. Имаше един мързелив циганин, та се прекоросвахме на шега на неговото име. Хайде, ама като душата ми беше стигнала до зъбите, как да бързам?

Прилоша ми и седнах на земята. Тя — като натоплено огнище. По мене пот, като че са ме залели с вряла вода. Пред очите ми трепери и се люлее въздухът. Дори трепнах и се изплаших, като видях, че Пазийските растове на високото ту се навеждат на една страна, ту на друга и ха-ха да се обърнат с корените нагоре.

Лежа на земята и повръщам. Нещо лошо става в корема ми. Гарвана и Опанджачко стоят над мен. Питат ли ме нещо?

— Ако ти е много лошо, остани. Утре рано с коня…

Не. Не искам да оставам от другарите си. Знам, че утре ще седна на коня зад гърба на вуйчо Тоно и за час сме при Огоста. Няма да закъснея за училище. Не е за пръв път да пътувам така — не в неделя, а в понеделник сутринта. Но не искам да изоставам, не искам. Надигам се да се изправя и пак вихрушки ме понасят нанякъде.

От тук нататък научавам после от хората какво е станало с мен. Докарали ме с някаква случайно минаваща кола до дома…

Лежа. Мятам се от болки в корема. Такива болки, че от тях ми притъмнява пред очите. Когато ми просветне, чувам гласове около мен. Това кръгло червено лице е на чичо Григор, фелдшера. Кой знае защо (навярно болките са ме отпуснали), но аз си спомням думите на баба: „И фершул си имаме“. Казала го е някога. Сега лицето на чичо Григор се разлива, разлива и стопява… После някой казва:

— Ей сега ще му мине. Като му направим компресче…

Дълго се върти в главата ми: „Компресче, компресче, компресче…“ Не мога да се отърва от думата. След това изведнъж на стената се появява баба Яга. Иде към мен вещицата ухилена, озъбена, иде, протегнала ръце, ей сега ще ме хване за гушата… Олеле!

… Каруца ли е това? Каруца препуска. Ах, как тръска, друса! Тя хлътва в някакви падини, излита нагоре нависоко като гергьовденска люлка… Но пред очите ми има синьо небе, хубаво, светло. Клони прелитат и изчезват. А-ха, пътуваме. Добре ми е. Само че от време на време потъвам в някаква дълбока вода и се задушавам, докато подам глава над нея и си поема дъх.

… Наоколо ми всичко е в бяло. Бяло като през зимна нощ. Луна ли свети, или лампи? Всичко е в бяло: стените, леглата, хората, които лежат, и хората, който се движат насам-натам. Различни хора… И думите, които чувам и не разбирам, са за мен като студена вода в горещ ден. И всичко е леко, розово като цъфнала слива. Къде съм? Може би сънувам? Не. Бял човек ме обръща на една страна. Бяла жена трие гърба ми с нещо. Ах, как боли-и! Но аз стискам зъби.

… Когато вече ме бяха взели от болницата, сума време ми говореха за моето заболяване, за докторите. Разпитвах, но ми отвръщаха плахо: „Мирувай и мълчи!“. Баба казва: не бивало да разпитвам, за да не чуе болестта и да се върне. И още казва: курбан да ми направели. Това за мен е нещо като погребение и аз плача. А баба плаче заедно с мен.

Но тато не се бои от връщането на болестта и ми казва по нещо. Като съм се залежал, като не минавало от компресчетата на чичо Григор, тато решил да се допита и до дядо Калин. Старецът ме видял и рекъл: „Това е работа за докторите. Карай момчето в болницата!“.

Все по това време, когато вече можех да сядам в леглото и сам да се храня, пак от тато научих нещо за починалия негов брат, чичо Никола, за който бях само чувал.

— Като се залежа ти и се запревива от корем, сетих се за моя брат Никола. Ти го не помниш този твой чичо. По-голям от мен беше. И той често се оплакваше от корем. Като го свие, като се запревива и загърчи, скърца със зъби. Докато му мине. И — хайде пак на работа… Така си отиде млад. Болници яко си нямаше тогава, но в окръга да сме го закарали, там имаше. А ние — простотия!… Та и ти ни изплаши, като взе да се превиваш… Докторите ни орат, ни жънат, наука са учили, това им е работата — да лекуват… Та да знаеш де: в нашия род мързеливи няма — ни една работа не може се отърва от ръцете ни, — сдухани и френгави няма, ама в корема ни е слабото място. И да речеш, че е от лакомия, както има някои, не е, няма такова нещо. Природна слабост.

Вече съм на крака. Близо месец как не ходих на училище. Приятелите ме посрещнаха с „ура“. Директорът ме извика в стаята си, огледа ме и се зарадва:

— Браво! Юнак! Малко си поотслабнал, но ще се оправиш. Сега трябва да почетеш повечко, че да настигнеш другарчетата си! Върви в клас! — Но изведнъж се наведе над мен, загледа ме отблизо и аз не знам защо се изплаших: — Стой! Чакай, чакай! — върти ме на вратата, вече бях тръгнал да изляза. — Дигни си главата нагоре! Обърни се да видя от другата страна… Веднага да си вървиш вкъщи, веднага! Заушката е заразна.

Хайде пак болен. А наближава краят на учебната година. Какво ще стане сега?

Стоях вкъщи, четях сам уроците. Нали ще ме изпитват. Най-после ми разрешиха да отида на училище. Голям страх изпитах, докато ме препитваха учителите. Напразно се бях плашил — всичко мина добре. Много ме беше страх да не пропадна, да не загубя годината и да повтарям. Като си помислех такова нещо, сълзите сами течаха от очите ми. А Гъсака ми се подиграва. Той пък се хвали, че щом завърши първи клас, щял да се жени. Според него, с повтарянията му се набирали тъкмо шестнадесет години. Хвали се глупакът и ни разсмива.

Аз пък ще уча.