Пелин Велков
Брод (23)

Баня

Тръгнете ли от Рогозен на запад към Високо поле, ще видите, че като минете Върба, чак до Огоста няма да намерите ни извор, ни река. Геран — може. Казват, че така безводно било и отвъд Огоста през цялата Златия чак до Лом.

Дъждовна ли е пролетта, по ниските места, по падинките на Високо поле се събира вода. Такива локви стоят до юли, до август. Чак по това време слънцето ги изпива до капка, та заприличват на напукано дъно на стара копаня. Само една локва не пресъхва тук — тая до Стаменовския геран. Този геран е близо до Влашкия път, по който през лятото гуцовласите идват откъм Дунава за Балкана със стадата си. Виждал съм ги да поят стоката си на него.

Локвата е голяма, но плитка и зеленясала. А не пресъхва, защото постоянно идват хора за вода — да си наливат бъклите и бъклетата или да поят добичетата си, а пък като се налива вода, то се и разлива и стича в локвата.

Да си призная, аз предпочитах да паса нашите добичета в Ливагето, в Черни лъг. Защо? Ами защото там е по-просторно, има големи ливади и най-важното — реката! Къпи се в нея, ако щеш и цял ден. Да, ама Гарвана и Опанджачко, най-първите ми приятели, отиват на Високо поле, дето са техните ливади. Не може да се делим. Пък и, честно казано, там е по-страшно от гъстите и тъмни гори. А щом е така, значи по-интересно е, нали? Чували бяхме, че нататък — към Бели брод, към Огоста — имало такива шумаци, че косачите намирали малки вълчета и лисичета. Страшно. Но да се стигне по Влашкия път до герана няма никаква опасност.

Вода за пиене си носехме в манерки и гарди. Наливахме ги от чешмата при Върба. Добре, но в жегите водата се изпива бързо. А и да не си я изпил, затопля се и не може да се пие.

Допие се на някого студена вода, предложи:

— Да бяхме слезли до Върба — хем добичетата да напоим, хем и ние да си налеем студена вода.

Рядко слизахме. Далече е.

Сега аз предложих. Не чакаха да се доизкажа. Опанджачко мръдна нос като заек:

— О-о, чак там…

Гарвана се почеса по бузата и проточи сънливо:

— Бе то е хубаво, че можем и да се изкъпем във вира под Белилката, ама… — Смръщи се, изпуфтя, затвори едното си око. — Далече ми се види. Все едно да си идем на село и пак да додем. В тая жега… Не ща.

Опанджачко се радва на тези думи. Скача и с една пръчка сече главичките на високи цветя, издигнали се над тревата, и говори като кречетало:

— Вода има тук наблизо. Геранът! Защо да не отидем до него? Ще извадим вода за добичетата, ще се напием и ние. Луд ли съм чак до Върба да ходя за една вода!

Всички хитруваме. Цялата работа е да отидем до герана. Все пак е едно пътешествие. Отдавна не сме ходили там. Пътят е интересен — тесен, стар път, по който рядко минават коли. От двете му страни се редуват гъсти гори, млади шумаци, зелени ливади с висока трева за сено. Аз направих предложението за реката, но като не ме послушаха, сега пък аз ще им правя на инат, но само така, на уж.

— Ами ако няма кофа?

Ония двамата почват да викат по мен: ходил ли съм, видял ли съм, че няма? Хората пазят кофата като очите си, защото без нея капка вода не може да се вземе — геранът е много дълбок. Дори споменаха, че някой си веднъж откраднал кофата. Хванали го и го „кръщавали“ така, че надали останал жив.

Вярвам. С гладни и жадни хора да нямаш разправия.

Кофа имаше. Дървена, с железни обръчи. Тежка. Много е интересно да се наведеш през каменното гърло и да погледнеш долу. Виждаш лъскаво кръгче като огледалце. Викнеш в кладенеца, чуеш гласа си — хем твоят, хем не е. Изредихме се да се смеем и викаме и да се вслушваме в ехото. После ръцете ни омаляха докато извадихме вода да пием и да напоим добитъка. Биволите не. Те още с пристигането се бухнаха в локвата. Пиенето на студената вода ни накара да огладнеем.

Около нас се изправяше като стена тежка, задушна тишина. Тя се нарушаваше само от глухото гукане на дивите гълъби или се разбиваше от лудите крясъци на прелитащи сойки. На всички ни се спеше, но никой не смееше да заспи. Наблизо имаше ниви и добитъкът можеше да ни издебне и да направи пакости. Беше ни горещо и на Опанджачко му дойде на ум да се съблечем и да се полеем със студена вода за разхлада. Ами дали не можем и да се изкъпем в локвата? Не помня на кого хрумна това. След кратки колебания нагазихме в локвата. В краищата й водата беше почти бистра, но щом престъпихме навътре, краката ни затънаха в лепкава тиня. Биволиците преживяха, пъшкаха и от време на време се обръщаха. Ние се заловихме да плискаме ония техни части от гърбовете, които бяха над водата, а после взехме и сами да се мажем с кал и да се плискаме. Не, не е къпане това. Ха да излизаме вече, ще се облеем с вода от герана и…

Зададе се в това време един човек с бъкъл на гръб. Ние наклякахме в локвата. Неприлично е така голи-голенички пред чуждия човек. Пък и нека си налее той вода, тогава ние. Като гледах човека, стори ми се познат. Виждал го бях някъде. И изведнъж се сетих, че това продълговато изпечено лице беше на оня, дето с дядо едно време приказваха за моста.

— Вървя и гледам: биволи в локвата — говори човекът, — ама това край тях какво е? Тормета ли са, или момчета? Без малко не се излъгах, че сте биволчета.

Весел човек. Хубав човек. Извади вода и дълго пи като кон. Като си наля и бъклето, рече:

— Излизайте от тая мръсна локва, че ще ви пофракат кели. Облейте се хубаво с чиста вода. Хайде!

През нощта не можах да заспя от сърбежи. Въртях се в леглото, дръгнех се, пъшках.

— Бе ти какво току се чешеш? — скара ми се мама. — Да не си хванал шуга? Вреш се тук-там…

А сутринта, като се взря в мен, хвана се за главата:

— Леле, боже, какво е това?

Страх не страх, признах всичко.

— Тичай да викаш баба си. Скоро!

Цяла седмица баба ме къпа с катранив сапун и някакви отвари от треви, маза ме с не знам какви си мазилки. Разбира се, че бяха пострадали и Опанджачко, и Гарвана.

Никой от нас втори път в локва не се е къпал.