Пелин Велков
Брод (13)

Когато ги нямаше мъжете

Големите мъже ги няма. Дори и някои стари хора — и те са на война. Не ми е ясно как точно става войната и какво правят те там, но зная, че се бият. Страшно е, защото баба Петра често повтаря:

— Ох, дано ги запази господ, че да се върнат живи и здрави!

В село се срещат само едни ситно-ситно стъпващи старци, които и не виждат, и не чуват, и за нищо не ги бива, ама и те псуват войната. Жените не псуват, но кълнат войната, че нямала да има край. Много ли време трае тая проклета война? Де да знам! Но баба казва, че все някога ще свърши.

— Тя че ще свърши, ще свърши, ама сега ние трябва да приберем реколтата, че иначе ще мрем отглади.

Тя изброява колко работи трябва да се свършат: да се жъне, вършее и прибере сламата на камари, да се обере кукуруза; да се превози сеното и оберат гръстите… Сто работи ни чакали.

— Е-ех, — пъшка тя, — които си имат по-големи деца, по-добре са! Хайдете!

Тая покана е за мен и малкия ми вуйчо, който за мен е голям, защото е ученик, а аз съм само на шест години. Две години малка разлика ли е? Баба и мама казват, че сме мъже и двамата, че тия ръце, дето ги имаме, не са само да хвърляме камъни или да гоним кучетата, а че те могат и да жънат, и да берат кукуруз. Вярно. Ще се научим и да косим, и да орем. Само баба да не ни дига сутрин толкова рано. И всяка сутрин, докато отлепим очи, тя ни моли, увещава и обещава все хубави неща: джобни ножчета ще ни купи, на панаира в Бяла Слатина ще ни води, може и до Оряхово да отидем…

— Днес ще кършим кукуруз на Високо поле. Там е толкова хубаво!

Какво ще ми хвали Високо поле, мигар го не знам? Хубаво е, ама не да отидеш да береш кукуруз, а да играеш.

Всички знаят, каква е баба добра и весела, пъргава, сръчна, приказлива. Нали затова са я нарекли Невестулката. Ама напоследък и като се смее, смехът и излиза тъжен. То и другите бабички и жени не са весели. През къща, през две — черни забрадки. И баба е винаги в черно. Гледам я понякога и се смея, защото ми прилича на недогоряла главня. Но нищо, нищо, че е черна, аз си я обичам. Освен нея, нямам друга баба. Другата ми баба — майката на тато, — баба Дафина, отдавна се е поминала и не я помня. Казват, че била едра, изръстна, яка жена. Хубаво, че поне баба Петра е жива. Веднъж попитах мама:

— Мамо, защо баба носи само черни дрехи?

— Старите жени така се обличат.

Но аз се сетих, че баба Младена, баба Мица не ходят така. Тогава?

— Защото баба ти много деца е загубила, жали ги и затова се облича в черно. Не може да ги прежали.

Излиза, че не е опазила децата си, както и други жени, дето са в черно и децата си са загубили. Така мислех отначало, а после разбрах, че „загубени“ значи умрели. Ама и това не е всичко. Открих, че има жени, които мъжете си са „загубили“ на войната. Ще рече, там умрели, там ги убили, а? Така ли е, бабо? Тя знае, защото при нея идват жени да се съветват, да я питат едно друго, а при мама — да пише писма за фронта. Баба не може да пише, но тя пък е един път готвачка. Да ти направи боб, пръстите да си оближеш. От джанки, от киселец, от лобода какви чорби прави! Донесе у нас наскоро една такава лободена чорба. Ние седим и сърбаме, та се изпопарихме, а тя стои над нас край софрата, скръстила ръце на гърди, гледа ни весело и пее:

Китчице ле, буйна лобода,

дай ми нож да се пробода…

— Пей, бабо, пей още! — молим ние, защото толкова рядко сме я чували да пее, че дори ни е чудно. А тя не иска.

— Не мога вече — въздъхна дълбоко тя. — Едно време имах такъв глас, че хората на пътя се спираха да ме слушат. Беше то. Сега не мога. Много рев имаше, та си изревах гласа, не остана.

Интересно! Как така не останал? Глас може ли да се свърши? Не е трябвало да плаче толкова много баба.

Няма отърваване. Но сутрин студът разсънва бързо. Преди изгрев пристигаме на нивата. От опит знам, че по хлад се работи по-добре, макар рано сутрин да не ти се става. Като напече жегата, тогава е големият зор: кукурузлянките стават сухи и трошливи, като че нарочно си ги сушил на огън, листата стават остри и резливи. А пък днес слънцето някак изведнъж напече, та стана много горещо и задушно. Свърши хладовинката, а ние колко ти кукуруз сме окършили! Обиране няма тая голяма нива — като я погледнеш, да настръхнеш, краят й се не вижда. А отгоре и кукурузът израснал едър и хвърлил по много кулени на стрък.

— Не е кукуруз, а гора — радва се баба. Радва се тя, ние с вуйчо го гледаме кръвнишки. Той дори рече:

— Няма обиране. Ще пукнем тук.

Все едно че аз съм го казал това — така еднакво мислим, защото еднакво сме се претрепали от работа и искаме само да спим и нищо друго. Искаме, ама няма такова нещо засега. Тия стъбла наистина са като дървета. Застани до някой стрък и протегни нагоре ръка. Можеш ли да достигнеш най-високите кулени? Ами като е двойно и тройно по-висок стръкът от тебе, как се стига то!

— Недей подскача — идва при мен баба. — И да скачаш, не можеш стигна най-горния кулен. Гледайте как ще направя аз!

И ние с вуйчо стоим и гледаме. Баба хваща царевичното стъбло с черните си и криви като куки пръсти и го дръпва към себе си. То изпращява, пука и се счупва на една от ставите си, малко по-горе от корена. Високият кулен сега лежи пред краката й.

— Какво ще направя сега? — дига глава и ни поглежда, после стъпва с крак върху стъблото при основата на кулена, върти кулена на всички страни и дърпа. Ето че се откъсва. — Те това е цялата наука — плюе тя и аз разбирам, че това е от солената пот, която се стича по бузите й и влиза в устата. — Ха сега ти! Да видя твоята мъжка сила. Гледай от вуйчо си как го прави!

Мисли, че аз не мога така? Мога. Мога, ама ми е горещо, утънал съм в пот и ме наболяват и ръце, и крака, та и главата.

Голяма работа е. На всеки стрък има не по един и не ниско, а по два, три, та и четири мамула, при това все на високо. Една мъка е да хванеш с изранените си длани и пръсти стъблото и да го повалиш на земята, друга — да откъснеш кулена след това. Защото трябва да знаете, че има кулени, които не искат да ги откършиш, не се отделят от кукурузлянката както в ръцете на баба. Много въртене и сила трябват. А и умение, както казва баба: едно е да видиш, друго да го направиш ти.

Най-тежко понасяме жегата. Слънцето се е спряло точно на средата на избелялото небе и жари ли, жари. Въздухът, както казва вуйчо Тоно, е станал като жарава. Като споменах за него, та си помислих, че и той отиде на войната и никакъв не се обажда… Много е горещо. Макар да съм само по риза, пот се стича по лицето ми, по гърдите ми, по гърба, та дори го усещам и по кълките си. И вуйчо Пако се оплаква, пъхти и все току поглежда към слънцето.

— Мамо — рече той по едно време, — гладни сме.

Баба дига глава към слънцето да погледне часовника (Ах, тоя вуйчо Тоно, пак той е пред мен с приказките си! Той нарича слънцето часовник). Погледна баба и рече:

— Още малко, раншко е.

А-а, лесно е да кажеш така „още малко“, а на мен и вълнените ми панталони (с „очила отзад“) са мокри, като че съм газил в реката за риба.

— Ох, да има сега една река — въздиша вуйчо, точно да се е досетил какво мисля аз.

Той дига бъклето да пие вода. Пък то една вода — топла, та вряла чак. Пие, смее се и сипва от цифката на бъклето вода в пазвата си.

— Сипи си и ти! — кани ме.

Баба забелязва това и вика:

— Ей, баласури такива! Какво играете? Не разливайте водата, че няма… Хайде сега вървете да похапнем, па като се захлади надвечер по̀ ще ни върви работата.

Излизаме от „гората“ на големия слог, дето баба изсипваше на куп с кошлето набраната царевица. Бре, че много сме набрали! Да ще баба да рече: „Стига толкова, ха да си вървим!“. А кой ще обере останалия кукуруз?

Малко настрана от купчината кулени под сянката на едно шумнато сенчесто дърво баба просва месал. На месала — голяма шарена троянска паница с изписани отвън по ръба и жълти човечета, хванати на хоро, а на мен ми се виждат не човечета, а изправени един до друг кулени. Коленичила до месала, баба дроби в паницата спечен стар просеник и говори:

— Сега ще видите колко благо ще стане.

Тя има вързани с връвчици на трака на престилката една костура и малка торбичка — нещо като кесия. Ние вече държим дървените лъжици и чакаме да видим какво ще е това благо, за което рече тя. Иначе този просеник не ни се гледа… Баба изважда от кесийката бучка захар, начупва я ситно-ситно с коравите си пръсти и пръска късчетата захар равномерно върху надробения в паницата просеник. Сетне се пресяга, взема бъклето и залива с топлата му вода попарата. През цялото време седим с вуйчо ми смръщени. Той мърмори сърдито:

— Това ли е „благото“, дето ни обеща?

И двамата не посягаме да кусаме. Но баба гребе с лъжицата си едрите залъци от просеника, дъвче и ахка:

— У-у, че благо-о!

Тя нарочно мляска силно, издава такива звуци на престорен прехлас пред хубавото ядене, че иска да ни примами да ядем, но ние още не посягаме.

— Яжте сега, мама, па заран — предумва ни добродушната баба — може и едно пиле да заколим, една чудо-каша ще направим… Само че дали ще можем да оберем всичкия кукуруз?… Е, може и другиден да направим това, пилето де…

Тя млъква, гледа ни тъжно. Все пак гладът ни надвива. Надвива ни и сънят. Усещам, че баба ме изправя да седна, ала умората отново ме поваля и аз забивам нос в прегорялата трева и нажежената пръст. През сън дочувам гласа й:

— Ах, боже, божичко, защо ни наказа с тая проклета война? Няма ли да има край нашето теглоо-о? Мъжете ги няма, децата изпотрепахме от работа. Наместо да играят, в ярема ги прегнахме. За тях ли е това?…

Стори ми се, че тя пее. Когато я караме да ни пее, не ще, пък сега защо? Събудих се окончателно. Баба седеше, клатеше се напред-назад и плачеше, нареждаше напевно имената на починалите си деца, които, ако били живи, щели да бъдат големи и сега щели да помагат. Нещо такова нареждаше, не съм го запомнил.

— Хайде! — точи вуйчо бавно и трие сънени очи, стои до мен и ми подава ръка, да ми помогне да стана. — Довечера ще ти покажа нещо — открих едно гнездо на някакви птичета: малки, голи…

— Вярно ли? — скачам аз на крака.

— Защо ще те лъжа?

— Горките ми дечица! — подсмърча баба и бърше с престилката очите си и не се знае умрелите ли оплаква, или нас, живите. После ни заглавичква, че щял да дойде дядо Иван с тяхната талига да натоварим в нея набрания от нас кукуруз. — И утре и няма да има вече.

Това „няма вече“, тя казва за утешение. Знам аз: сега ще окършим тая нива, ама има още други две — наши; тая е на бабини. Отделно ги своим, ама заедно всичко правим. Навлизаме в царевицата. Жежчавата ни замайва, но трябва да работим. Само за малко спирам, за да ми превърже с бяло парцалче баба китката на лявата ръка, която е срязана на две-три места от острите твърди листа на кукуруза. Не бях видял, но баба забеляза и ме спря.

Добрата баба! Затуй не живя много — толкова мъки претегли, особено когато жените бяха сами, а мъжете на война.