Пелин Велков
Брод (44)

Дървени букви

Тъкмо се научихме да пишем с мастило и Гъсака разля шишето ми. Нарочно. Ех, ако бях го докопал, щеше да види той… Но много бяга. Приятелите ми обещаха да го набият. Аз се успокоих. А мастило? Да ти разлеят мастилото или счупят писеца, с който пишеш, голяма беда е: няма откъде да купиш. Възрастните казват, че след войната е така — нищо няма. И защо ли ги водят тия войни?

Вуйчо ни научи как се прави мастило — от дъбови шикалки, сажди, боя. Дори и черни зърна от бъз турихме и — стана чудно мастило. Като истинско, само че малко бледо.

Учителката ни похвали за мастилото и ни обясни как се печатат книгите: нареждат се буквите една до друга в думи, намазват се отгоре с мастило, слага се хартия върху тях и се натиска с една машина. Буквите били железни, затова не се мачкали.

Това беше голямо откритие за мен. Не знаех нищо за Гутенберг, нито за Фьодоров. Не знаех и с какви букви са работили тези първи печатари, но неизвестно защо ми хрумна: „Не може ли буквите да бъдат не железни, а дървени?“. Тази мисъл не ми даде покой, идваше ми на гости и нощем в сънищата ми. Джобно ножче имам, дърва има. Защо да не опитам?

Голям пот се проля. Не вярвам нито Гутенберг, нито Фьодоров да са се потили така. Ама не е лесно да издялаш четвъртити пръчки като моливи и на единия край на пръчката да издълбаеш буква.

— Ти уроци нямаш ли? — гледа ме мама. — Какво току все майсториш? Я иди ми донеси отвън вършини за огъня.

Тичам веднага, защото не искам да губя време. Буквата А е готова. С треперещи от вълнение пръсти я намазах с мастило, а в това време котката скочи на масата — мисли, че има нещо за ядене при мен. Чушнах я с лакът на пода. Къде да отпечатам моята буква? Не, не бива да изхабявам тетрадката си. По-добре върху тази дебела обвивна хартия, останала от някаква опаковка.

Но защо нищо не излиза?

Е да, там с машина натискат, а аз с ръка… Махай се от главата ми! Тая проклета котка иска бой. Не вижда ли, че работя? И защо не се отпечатва? А-ха, трябва веднага след намастиляването да натисна буквата върху хартията. Веднага! И стана!

— Мамо — влязох аз зарадван при мама, забравил, че преди малко ми се бе карала, — докато е мокра буквата от мастилото, като натиснеш…

Заета около огнището, мама се обърна зачудена към мен:

— Добре, добре. Направи го така, че да го хареса учителката ти. Я иди виж защо пищят ония!

Отидох в съседната стая да успокоя по-малките си братя и сестри, които се дърпаха за някакви парцали.

За да събудя интересът на мама към моите занимания, реших и изработих и буквата М. Но когато на следния ден показах на мама разкривено едно грубо отпечатано МАМА, тя погледна бегло, усмихна се и каза, без очакваното от мен учудване:

— Хубаво, хубаво мама.

Не й се разсърдих. Тя винаги имаше много работа, толкова много, че както сама казваше, „нямаше време да дигне глава“. Тя после ще разбере какво съм измайсторил. Ще разбере, когато види цялата азбука все така на клечки.

Да, но работата временно спря. Получи се нещо чудновато: когато намастилих и натиснах буквата Б, на хартията не излезе моята Б, а друга — чертичката горе и коремчето долу гледаха наляво. Защо? И така, и иначе обръщах клечката, все наопаки излизаше това дяволско Б. Не знаех какво е огледален образ, но най-после ми хрумна, че трябва да изрежа върху дървото буквата обърната, ако искам нейният отпечатък да е правилен.

До края на седмицата направих още няколко букви, но порязах с ножчето пръстите на лявата си ръка, превързах ги и си дадох неволна почивка.

— Какво ти е на пръстите? — питаха приятели в училището. Но аз бях решил да не казвам на никого нищо, докато не направя азбуката и да отпечатам нещо, иначе ще ме подиграват. Дигах рамене и отговарях:

— Нищо. Котката ме одраска.

Пръстите ми бавно заздравяваха, но аз имах доста букви готови вече. Тогава реших да „отпечатам“ името на моето родно село РОГОЗЕНЪ. Решено — сторено. Но колкото и да натисках буквите силно, думата излезе разкривена и грозна. Стигнах до нови мъки: как да накарам буквите да стоят една до друга в равна редица и изведнъж всички да отпечатам заедно, да излезе равен ред като в читанката. Най-после ги стегнах с връвчица между две дъсчици. Ала сега, макар редът да беше що-годе прав, отпечатъците на отделни букви излизаха неравни. Чуках ги една по една отгоре с пестник. Горе-долу стана. Е, не беше като в книгите, но аз гледах този отпечатък с радост и го четях и повтарях. И внезапно се сетих защо написах тъкмо името на моето родно село, а не нещо друго… Ами че всяко от околните села се славеше с нещо: Ботево с името на Христо Ботев, Хайредин с река Огоста, Борован с Борованската могила. А нашето село — с нищо. Не, сега неговото име е написано с печатни букви. Нека се пукат другите села от завист!

Показах произведението си на Гарвана — мой братовчед и съученик. Той го погледна, сбърчи нос и рече:

— Аз по-красиво мога да го нарисувам.

— Но това е на-пе-ча-та-но — мъчех се да му обясня, но напразно.

Само тато рече:

— Добре правиш, че се занимаваш, а не лудуваш по улиците. Като намеря пари и отида в града, ще ти донеса от там купешки букви, та да не си режеш пръстите. Но ти гледай уроците, че те са най-важното!

Зарадва ме това, че той обърна внимание на моята работа. А за пари… Никъде няма да намери, знам аз: трябва да закара жито или кукуруз на търговците, тогава ще проимаме пари. Но за какво по-напред са тия пари, когато „хиляда нужди са зинали“, както казва мама. Четири деца искат дрехи, обувки, учебници, тетрадки. И ще занареждат нуждите една след друга по важност, докато накрая няма да останат никакви пари, и ще рекат:

— Е, без това си можем. Няма да изгори светът.

Така ще стане и с купуването на букви. По-добре сам да си направя. И направих цялата азбука. Но към края на учебната година се разболях, дори в болницата ме караха. Едва се дигнах от леглото, за да се явя на училище през последните дни.

А когато се сетих за буквите, от тях нищо не беше останало — мама ги измела за боклук, смела ги с друг смет и ги изгорила като клечки в огнището.

Оплаках моята „печатница“, но нови букви не се залових да правя, а си мислех, като порасна, ще стана печатар.