Пелин Велков
Брод (27)

Гербове

Още в робовладелското общество държавите и градовете имали свои отличителни знаци — гербове. През феодализма всеки царствуващ дом, дворянски род, град, цех, братство и т.н. също имали свои гербове.

Енциклопедията

Прадядо ми не е знаел какво е герб, нито дядо ми. Но сигурно са се чувствували най-висши благородници, щом бяха създали знак, белег или просто герб на нашия род. Допускам, че са разсъждавали приблизително така:

Защо разните надути благородници на Запад да имат гербове, пък ние да нямаме? Че ние да не сме по-долу от тях? Хайде де!… И създали нашия герб.

Не бих казал, че нашият родов белег блестеше с особена красота. Напротив, той беше дори малко грубоватичък, но затова пък земно-силен, което веднага се усещаше. Ще добавя за яснота: нашият герб не е бил продиктуван от суета, както например гербовете по щитовете на кръстоносците през 12 век, тръгнали уж да освобождават „божи гроб“, но им харесало грабителството, та го направили свой занаят. Нашият герб е бил продиктуван от чисто реални, практически цели. Ето какви.

В края на османското робство у нас върлували много крадци и разбойници: ту кърджалии, ту далии, ту банди на Пазвантоглу, ту обикновени обирджии ръшнели по селата и задигали каквото им паднело от селския народ.

— Ама и ние не седяхме със скръстени ръце — разправя ми дядо Вълчо. — Каквото можехме, отървавахме. А докопаме ли някой от айдуците, пречукаме го и го заровим дълбоко и на скритно място. Ако властта го подири — дигаме рамене: ни лук яли, ни лук мирисали. Народът пот проливал да изкара пари — я кон, я вол да си купи, а току-виж някой се притеркашил — хоп, земе ти го. А-а, чакай, да ги нямаме такива! Властта ли? Ти да не мислиш, че тогава имаше власт като сегашната? Всеки си е власт…

След освобождението крадците понамалели, но все имало. Сега сме си наша държава, рекли хората, как да се увардим от тия нашенски обирджии? И тогава измислили белезите. Аз ще ги наричам гербове. Направиш с ножицата или с ножа белег, на ухото на твоите добичета — резнеш ухото, цепнеш го, окърниш го; или на рога там разни черти, рабоши, букви… Задигне крадецът такова добиче, а ти го видиш на пазара, познаеш го. Тогава тежко на крадеца! Добре, ама след време и крадците се издяволили: преправят белезите и викат, че добичето си е тяхно. С рогата още по-лесно — остърже рога и направи своя рязка.

Работата с гербовете, значи, никак не върви.

Веднъж дядо рече:

— Само огрозяваме хубавите добичета с това рязане на ушите, а прокопсия няма. Умните хора слагат дамги.

От умните хора всички се учат, като попреценят това-онова. Дядо реши, че е дошло време да се смени старият герб на рода с нов — вместо рязане и цепване на уши, да се направи една желязна дамга. Като се нажежи, тя да се удря на бутовете на нашите добичета — нещо като огнен печат. Библейска работа. Голяма радост за нас, децата.

— Търпете малко — казва дядо. — Алийчето ще направи в ковачницата желязна дамга и тогава…

Гербът стана: някаква желязна криволица, прилична на ралица, в която само при силно взиране и търсене, може да се открие буквата „К“.

— И какво ще рече тая буква „К“?

— Я помислете! Къ-то е крадено! Видяхте ли?

Е, то се знае, че се досетих, ама като го каза дядо.

Настана тържественият ден. Насред двора — огън. В жаравата вуйчовците нажежават желязната дамга, герба де, докато стане червен. Прикарат вол и на задния му бут натиснат дамгата — шиик! От нажеженото желязо се дигне дим, замирише на печено месо, на пърленина. Изгореното място, ударения герб, намазват с катран — против гноене и червясване.

Добре измислено — тоя огнен знак, тоя герб не може да се заличи, никой не може да присвои твое добиче. Добре, ама говедата мучат, конете цвилят — боли ги от поставянето на дамгата. И на мен вече не ми е радостно. Дори алестата млада кобилка Звезда (имаше бяла звезда на челото), въпреки че я държаха здраво, ритна така, че вуйчо Тоно падна по гръб чак на бунището. А когато той се разсърди и взе един прът да бие кобилата, дядо дигна ръка:

— Ти не си ли виждал кон? Защо се не вардиш? Ще я биеш! То не е кобила, ами пъпка. Ха марш от тука!

Много се зарадвах, че дядо изпъди вуйчо Тоно. И Звезда се радваше. Гледаше ме с голямото си лъскаво око жално-жално, като да ми се оплакваше.

Още по-много се зарадвах, когато престанаха да удрят герба на добитъка. Сега големият вуйчо рече:

— Абе, тате — дума на дядо, — пак крадат и поправят нашия герб. Няма отърваване от айдуци!

— Май че си прав — заклати замислен глава дядо. — Вълк яде и броено…

Бях забравил вече историята с дамгите, когато един ден Гарвана дотича у нас и ми пошепна:

— Искаш ли да отидем да видим човек с едно ухо?

— Да не е с едно око?

— Не. С две очи, но с едно ухо. Другото е отрязано.

— Така ли? Защо?

Докато стигнем до кръчмата на Врачаните, дето този едноух човек пиеше, научих историята на отрязаното ухо. Тя беше съвсем проста: Куртан или Осман, циганин от Голинци или кой го знае откъде, бил голям майстор на крадене на коне. Добре, ама от не знам кое си село, дето били писнали от неговите кражби, се наговорили мъжорята. Пипнали го най-после. Какво да правят. Решили да го бележат, да го дамгосат, че отдалече всички да знаят, че това е крадлив човек, та да бягат от него. Като поспорили как да стане белязването, решили да му отсекат едното ухо. И го отсекли. Пуснали го да си върви. От тогава голинският циганин вече не крадял. Занимавал се с посредничество при закупуване-продаване на добитък.

Дълго се въртяхме около вратата на кръчмата, докато най-после пийналият калаузин се обърна и ние видяхме дясното му ухо, останало само наполовина отдолу.

Мислех, че съобщавам необикновена новина на дядо, а той се смее:

— Знам го. Белязан е. Всички сме белязани с някакви белези, само че не за кражби. Животът ни е дамгосал, та всеки си има свой знак, герб, дето го викаш ти.

Е, и дядо! Чак пък всички хора…

— Я ела по-близо! — вика ме той с ръка. — Това до окото ти е белег от един пирон. Беше много малък, дали помниш?… Така. А това тук на крака ти е от зъбите на едно куче. Доста гербове имаш от сега, а па докато пораснеш кой знае колко ще станат!…

И дядо ми разви такава теория: Ние бележим добичетата, а пък господ нас. Да ни разпознаел, когато се изправим пред рая: кого да пуснат вътре, кого да отпратят за пъклото. Които имат най-много белези, значи, че най-много са се мъчили на земята, та тяхната работа е опечена — направо в рая!

— Нали си виждал — допълва баба — деца, които като се засмеят, на бузките им стават трапчинки?

— Виждал съм.

— Такива, казват, ги е целунала богородица, та ще им върви в живота. И те са дамгосани, ама с добър знак.

— А па по нас, мъжете, големите, дето се борим със земята, тя ни остава други целувки — разни трапчинки, дето ти ги наричаш гербове… Та като пораснеш и изучиш голямата наука, там ще видиш, че пише и за тия белези, тия целувки на земята. Изучи я тая наука!

И досега продължавам да изучавам гербонауката.