Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (9)

9

Сид имаше неприятен вкус в устата си и ужасното подозрение, че не беше въображаем. Вкусът на собствената му плът.

Беше отблъскваща мисъл. Опита се да се движи и откри, че е вързан.

Ръцете му бяха неясен спомен, синкави абсцеси, завързани зад гърба му, които пулсираха и му причиняваха ужасни спазми. Всъщност целият свят беше обвит с мрак от страдание и объркване.

Уплашен, започна да събира по малко смелост да отвори очи.

Когато прогледна, след дълги опити да улови и най-малкия шум в тишината, която го заобикаляше, установи, че е завързан от неопитни ръце.

„Най-накрая една добра новина“, помисли си. Не много голяма цепнатина му позволяваше да улови няколко образа от случващото се около него. Неподвижност и дреболии.

Когато се опита да си спомни какво му се беше случило и защо се беше озовал вързан и затворен, болезнена конвулсия в слепоочията за малко не го накара да извика.

Една част от него не искаше да изживее отново случилото се в подземията на сградата на улица „Феликс“, но болката му припомняше.

Сид се опита да игнорира тази част от разсъдъка си: това беше малодушната му страна. И глупавата. Да си спомни момента, в който светът се беше сгромолясал в маразмата от страдание и слепота, щеше да му помогне да разбере.

Да разбере, това беше единственият смислен начин да се измъкне от тази трудна ситуация възможно най-скоро. Така се приготви за най-лошото и се съсредоточи.

Болката го връхлетя мигновено, сякаш си бе пъхнал главата в пещ. Сид се опита да устои. Спомни си как златото се превърна в боклук и как една кръгла сянка със смешна шапка като цилиндър му показваше нещо. Опита се да се фокусира по-добре върху предмета, който блестеше, и почти успя да го направи, но болката в главата му стана толкова силна, че Сид се изплаши мозъкът му да не експлодира. Беше принуден да спре, за да си поеме дъх.

Беше лудост, помисли си, не смяташе, че е такъв страхливец. Не му оставаше друго, освен да тръгне отдалеч. Да се опита да измами самия себе си. Неговият специалитет бяха преди всичко измамите.

Концентрира се още и се опита да прегледа деня от момента, в който бе срещнал Паулус под фонтана на жабата. Спомни си за графитите на номер осемдесет и девет, за ръчно изработения инструмент, за зловещите шумове, за топлината, за дългото слизане, за усещането, че се върти в една безкрайна спирала, за съкровището… и най-накрая всичко останало.

Спомни си атаката на белите червеи и викът на Паулус. Спомни си тъмнината, която го поглъщаше, и разбра, че е припаднал. Спомни си, че някой му удряше плесници, че прокле хиляди пъти, че риташе и се бореше. Спомни си за кагуларите, които го връзваха и се подхилваха. Спомни си неестествено вкочаненото безжизнено тяло на брат си Паулус.

Паулус.

Нещо вътре в него се разбунтува при този образ. Беше същата тази част, която се беше опитвал да изтрие от паметта си. Беше физически бунт на киселини и сокове, които напъваха да излязат. Сид се опита да не повърне и да не започне да вика с колкото дъх имаше в дробовете. Успя с усилие.

Паулус е мъртъв, помисли си.

Убит от отвратителните създания, извикани от онзи, изкушаващия, чието лице той и сега не успяваше да фокусира. Знаеше само, че го е страх от него. Пак му се искаше да извика, но положи усилие да не го прави. Ако започнеше, повече нямаше да може да спре.

Паулус.

Мъртъв.

Не, брат му не можеше да е мъртъв. Ако беше, щеше да го усети, беше сигурен в това. Щеше да го усети със сърцето и със стомаха си. Паулус трябваше да е там с него, някъде. Ранен, може би, но не мъртъв.

Не беше сега моментът да плаче и да вика. Трябваше да съобразява. И това беше нещото, което можеше най-добре. Но за да го направи, не трябваше да се движи, не трябваше да вика, не трябваше да се оставя на паниката. Тя беше враг. Нямаше да му помогне да се измъкне от тази ситуация.

И така, беше пленник. Пленник на кого? Пленник на онзи примамващия с шапката цилиндър, но дори и само споменът за неясния образ имаше силата да го тероризира без причина.

По-добре ще е да се концентрира върху друго.

Малкият Сид се възползва от процепа в превръзката на очите си, за да се огледа наоколо. Съдейки по купчините боклуци, все още се намираше на улица „Феликс“. Имаше две фигури, които се движеха, но за да ги разгледа, трябваше да обърне глава. Сид реши предпазливо да не го прави. По-добре беше да изчака да мине болката в главата му.

Бавно завъртя ръце, за да провери здравината на възлите, но дрънкането на вериги наблизо го накара да замръзне.

Един неприятен глас извика. Други гласове, все така неприятни и не по-малко ужасни, отговориха в хор. Като концерт на изгладнели хиени.

Сид, сигурен, че вече е чувал този характерен звук, знаеше със сигурност кога звярът може да издава подобен вой, но не успяваше да си спомни нито къде го е чувал, нито на кой вид животно принадлежи. „Мисли, каза си, мисли.“

И изведнъж ги видя.

Големите очи, които зловещо блестяха. Дългите лиги, които се стичаха от уста с остри зъби, размазвайки се по дрехите от груба кожа. Същества с прекалено широка уста като на някои видове риба, с празен поглед. Очите имаха жълтеникав цвят като на болен от цироза, разположени малко над сплескания нос в центъра на ромбоидна глава.

Сид усети как пикочният му мехур се отпуска.

Разумът му непримиримо го измъчваше с образа на тези създания, които някои наричаха кагулар, други — Черните качулки.

Имаха дълги и криви пръсти (прекалено дълги, най-вече ако се сравняваха с изключително мършавите ръце, покрити с люспи и кичури черни пера, яки като плевели), които свършваха в остри нокти, тесен гръден кош, от който излизаха кльощави крака. Напомняха за змия както с цвета на кожата, така и с постоянното облизване на издутите си устни. Сид мразеше змиите повече и от плъховете.

Главите на кагуларите бяха покрити с качулки, на които имаше разрези отстрани и оттам стърчаха триъгълните им уши. Прилепнали туники сподавяха смрадта на мърша от тялото им, а може би дори обичаха миризмата на тези туники, които воняха така, сякаш беше допусната непоправима грешка при щавенето им.

Сид започна да трепери. Тези създания не познаваха нито милост, нито угризение. Те изпитваха удоволствие от това да вкарват ръждясали метални парчета в собствената си плът, често направо в мускула. Пирони, винтове, счупени остриета и пръстени от вериги, накичени като украшения. Цялата кожа на кагуларите беше естетически покрита с белези.

По природа не бяха уседнали, предпочитаха опасностите на номадския живот пред относителната сигурност на някое убежище. Рушаха и плячкосваха, не бяха създадени да градят и да пазят. Ненавиждаха слънцето и обществото, ловуваха нощем и не познаваха друго, освен самотата. Те живееха в мрак и изолация, където се чувстваха удобно и замисляха нови злодеяния.

Ако се движеха на групи, беше поради глад или отчаяние, ако изпълняваха заповеди, го правеха, защото бяха подчинени със сила. Когато това се случваше, тоест когато някой господар успяваше да постави под своя зависимост тези отвратителни създания, тогава те даряваха на ръката, която ги държеше на каишка, всяка капка от собствената си енергия, всяка фибра на жалкия си интелект. Би могло да се каже, че кагуларите, веднъж станали роби, изпитваха към надзирателя си чувство, близко до това, което дневните създания наричаха привързаност или дори обич.

Нищо не беше по-объркано и Сид го знаеше добре. Носеха се много слухове за кагуларите и нито един, който да не ги описва като жестоки и брутални.

Те притежаваха много елементарен език, граматика, изтъкана от насилие, проста като удар с чук по лицето и още толкова неразбираема. Но нито една от жестоките думи на този грачещ език можеше да се доближи до думата привързаност или до неин синоним.

Защото всичко в тях беше жестоко.

Гласовете около него ставаха все по-многобройни. На един призив отговаряше втори, после трети… Трябваше да са стотици.

Когато ужасният концерт достигна кулминацията си, когато малкият Сид щеше да се закълне, че усеща кръвта да блика от ушите му, кагуларите млъкнаха изведнъж.

В последвалото мълчание чу стъпките на нещо, което се движеше между боклуците и металните отпадъци. Тежки и провлачени стъпки, придружени от жаловито скимтене като на кученце, сънуващо кошмари.

Сдържайки дъха си, Сид се опита да разбере кой страда. От малкото, което можеше да види, с ужас установи, че стаята във вътрешността на улица „Феликс“ номер осемдесет и девет със своята злокобна зеленикава светлина и мирис на морска вода и изгнили водорасли беше претъпкана с кагулари.

Сид пребледня.

Никога не се бе чувало за кагулари, които да са заедно, без да си изваждат очите един на друг. Никога не би помислил, че ще присъства на разгръщането на една истинска армия. Не само че бяха стотици, ако се съдеше по дишането им и от малкото, което успяваше да види, но бяха и дисциплинирани и мълчаливи. Погледите на всички бяха вперени в една посока, която той не успяваше да проследи.

Бавно, изключително бавно, милиметър по милиметър, обърна глава надясно, като се опитваше да не го забележат. Вратът му, изтръпнал от неподвижното стоене след зашеметяването, отговаряше с усилие на командите и това му причиняваше едва поносима болка. Стисна зъби и устоя, без да диша. Щеше да изгуби живота си.

И този на Паулус.

Не трябваше да го забравя. Ако Паулус беше там, ако беше ранен (или мъртъв), се дължеше на глупавата му алчност. Беше паднал в капана. Един толкова очевиден замисъл, че му ставаше обидно.

Присъстващите говореха достатъчно високо, за да може той да ги чуе. Странници, загърнали се, за да не бъдат разпознати. Върху откраднатите вещи без надзор…

Докато извиваше глава към това, което бе привлякло вниманието на кагуларите, с изпотен гръб от усилие и страх, Сид се помоли и се обърна към всички светци, дяволи и демони, за които се сети, без да ги разграничава. Даже цяла прокълната вечност беше за предпочитане пред само една секунда на угризение, че е довел брат си до смърт. Паулус беше единственият човек, който го бе обичал.

Най-накрая видя.

Един кагулар, особено отблъскващ, без качулка, с тяло, деформирано от белези и инфибулация, стоеше върху дървен сандък, превърнат в импровизирана сцена, с наведена глава, поклащайки се леко от единия на другия крак. До него, върху сандъка, втори огромен кагулар с черна лига, точеща се от челюстта му, с щръкнали зъби, стискаше една ръждясала верига. Краят на веригата беше увит около гърлото на първия кагулар.

Черните качулки, които присъстваха на този позорен стълб, се раздвижиха. Извърнаха глави, потъркаха ръце, затътриха крака.

Остриетата и пироните, вкарани в телата им, хвърляха зловещи отблясъци, докато сменяха позицията си спрямо призрачната светлина в подземието на улица „Феликс“.

Стоящите най-близо до окования заудряха с крака и много скоро всички последваха техния пример. Сградата се разтрепери.

— Ман… Ман… Ман…

Ръмжаха.

— Ман… Ман… Ман…

Викаха все по-високо.

— Ман… Ман… Ман…

Виеха, крещяха, молеха.

— Ман… Ман… Ман…

Зов, който не можеше да бъде определен, истински хор, а може би не беше зов.

Беше пропит с прекалено много болка и все пак в него имаше обич, надежда. Наслада. Стенания от оргазъм и стеналия от агония, слети в едно. Нещо толкова отвратително и зверско, че на Малкия Сид му настръхваше косата.

— МААААНН!

Крещяха.

Светлината стана по-силна. Като експлозия. След това се появи Продавача.

Дребната фигура, кръгла като пингвин, с цилиндрична шапка и с клюнест нос, почти незабележима, която всяваше страх въпреки ослепителната усмивка, с кисела и измамна физиономия, беше там, пред бесилката, с ръце зад гърба, появила се от нищото.

От присъствието му краката омекваха, въпреки че изглеждаше смешен и напълно безобиден. Беше облечен в червено и бяло и както червеното, така и бялото идваха в повече. Червеното беше кървавочервено, а бялото беше непоносимо бяло. А очите… Това беше най-лошото нещо.

Очи като антични монети. Големи, идеално кръгли. И без зеница. Без ирис. Плоски. Хлътнали в орбитите. Без друга светлина, освен тази, която приличаше на еднообразната, гладка и неизбежна двуизмерност на огледалото. Не беше човек, помисли си Сид. Не можеше да бъде.

— Скъпи мои… — започна с глас, който Сид, и до сто години да доживееше, никога нямаше да забрави. — Скъпи мои, това е един много, много тъжен за нас ден. И въпреки че — продължи, все така усмихвайки се — дори и тъгата и огорчението са богатства с голяма стойност, въпреки че мъката и нещастието имат значение, много, много по-важно от това, което вие, създания, някога ще можете да разберете… — все този тон, все този глас, — … въпреки това оставете ме да кажа, че съм дълбоко разочарован.

Придаваше на интонацията си тъга, която можеше да просълзи. Но лицето му не изразяваше никаква емоция.

Усмивката му остана непроменена, неподвижна. Нечовешка. Това беше истинското лице на Продавача, това, което Кай само беше зърнал.

— Всеки свят и всяко създание имат своята монета, това е правилото, на което се базира цялата Вселена — продължи след няколко секунди мълчание, през които Сид, уплашен, успя да констатира колко лесно този измамен човек успяваше да задържи вниманието на отвратителните зверове. — Всяка монета има своята цена и всяка цена, позволете ми да го кажа, аз я познавам. Познавам цената на всяка една наизуст. Помислете за това…

Посочи създанието на ешафода, хлипайки. Хер Шпигелман имаше изключително малки ръце, бели като порцелан и с безкрайно дълги и криви пръсти. Всичките, с изключение на почти невидимия палец — с еднаква дължина.

— Помислете за честта за мен да възложа на един от вашите събратя онова, което е най-желано…

Тълпата от кагулари изръмжа възторжена.

— Нещо, за което вие, мои верни, скъпи, безкрайно обичани приятели авантюристи, бихте убили.

Ръмженето се превърна във вик.

— Безпощадно.

Викът премина в крясък.

— Без дори и сянка от тази смехория, която някои наричат милост!

Крясъкът премина в тътен.

Един жест и тътенът се сведе до пърхането на криле на пеперуда.

— Едно име — прошепна хер Шпигелман. — Това е нещото, което вие най-много желаете. Да притежавате име, което да ви издигне. Което да ви направи избраници пред очите на Господаря.

Тълпата от Черни качулки започна да се разлюлява възторжено.

— Едно име! — извика хер Шпигелман, обръщайки се към кагулара на позорния стълб, който единствен оставаше неподвижен пред неговото красноречие. — Какво може да е по-обичано, полезно, нежно, скъпо, величествено, рядко, великолепно, важно, ценно, хубаво от едно име?

Погали наведената му глава.

Тълпата мълчеше. Наслаждаваше се на момента.

— Име се печели с усилие. С пот. Унищожавайки и убивайки. Но най-вече подчинявайки се.

— Ман… Ман… Ман… Ман…

Тълпата подхвана отново монотонното си пеене.

Човечето изчака известно време, като се наслаждаваше на този звук, който обаче караше корема на Сид да се свива от страх.

След това с бавен жест ги накара да млъкнат.

— Господарят винаги знае какво може и какво не може да иска. Кагуларите го знаят добре, те са част от споразумението — обясни на тълпата от безмозъчни създания, сякаш се намираше на изслушване пред научен комитет. — Господарят уважава споразуменията. Господарят никога не греши, в природата на Господаря е да не греши.

Пауза.

— Тогава защо…

Думите му отекваха прекалено дълго в стаята, за да е само въпрос на ехо.

— … защо неговите желания не бяха изпълнени точно от онзи, който…

Понижи гласа си и така го промени в звук от флейта. Беше мил.

— … онзи, който получи най-ценния дар? Белис! — извика. Като чу, че е позован, нещастният кагулар вдигна глава.

— Белис…

Ръцете галеха гнусната му глава. Пръстите напипаха кичур от отвратителните пера. Последва ужасяващ шум. Кървавият кичур бе показан на тълпата.

— Белис, защо?

Паниката изостряше и най-малките детайли. Сид не можеше да не зърне това, което изведнъж се бе появило на дланта на тези ръце с дълги и бели пръсти.

Три карти за игра. На всяка карта имаше изображение — на една жена и на двама мъже. Единият от мъжете имаше татуирани на врата два кръста.

Върху лицето на жената и на другия мъж беше начертан голям Х.

— Това е едно момче — прошепна усмихнатото човече. — Една нежна душичка. Скъп, нали, Белис?

— Скъп… — зарида създанието. — Скъп.

— Три мишени. Три прости мишени.

Пауза.

— Три цели за премахване.

Паузата продължи.

— Грешката на Белис, скъпи мои: суетността. Белис си реши нещо. И това, което реши, за съжаление, не беше това, което Господарят беше наредил. Това е лошо. Направо е обидно.

Шепот на одобрение от зрителите на първите места.

— Белис реши да се откаже. Провали мисията и не се върна като труп като скъпите си другари. Белис избяга от врага. Обида към храбростта на другарите си. Обида към Господаря.

Ропот сред кагуларите.

— Какво е наказанието за този, който обижда Господаря? Какво е наказанието за този, който като Белис не е изпълнил заповедите? За този, който е избягал? За този, който се е… провалил?

Изплю тази дума, сякаш беше отрова.

— Каква е цената, която трябва да плати? Животът си? — Гласът на Продавача се превърна в шепот. — Аз мисля, че не е достатъчно.

Тишина.

Обърна се към треперещото създание, което, предчувствайки съдбата, която го очакваше, се мяташе и плюеше слуз, молейки се безумно със сподавени звуци.

— Белис вече няма име. Белис не съществува — отсъди Продавача. — Искам той да бъде сам сред всички, без име. И искам… — Прошепна след пауза: — Лицето му да е неразпознаваемо. Оставете го жив, но без лице и без име…

Гласът на хер Шпигелман изведнъж гръмна. Експлодира с такава сила, че Сид стисна очи, ужасен.

— Изяжте му лицето.

— Сид…

— Не… — зарида той.

Превръзката му бе махната. Монетите без ирис и без зеница го гледаха втренчено.

— Сид. Добре. — Усмихна се. — Помниш ли името ми?

— Не.

— Не? — Другият изглеждаше със сигурност загрижен. — Не помниш ли хубавите ни моменти, прекарани заедно? Наистина ли не помниш името ми?

— Аз… — измърмори Сид, а луноподобното лице се приближаваше все повече и повече към него, докато успя да различи собствения си образ в тези ужасни огледала.

— Аз…

— Може би не си достатъчно стимулиран. Може би е трябвало да ти вдъхна смелост…

Протегна ръка. Тя се превърна в пеперуда, пеперудата — в гълъбица. Сид потръпна. От пеперуда — в полип, от полип — в лепкаво безформено създание.

Сид не искаше тези пръсти да го докосват.

— Хер Шпигелман! — извика, когато оставаха няколко милиметра от отвратителния допир. — Хер Шпигелман, Продавача. Да, помня го, помня го. Помня всичко! Не ме докосвай, не ме докосвай, не…

— Няма да го направя. Ако не ме принудиш.

Небрежно се отдръпна, точно навреме, за да му покаже онова, което кагуларите правеха на Белис.

— Но ние сме хора с добри намерения, нали? Ние уважаваме споразуменията, не сме низши създания като тези. За хората с добри намерения не е необходимо много окуражаване.

— Да. Не е необходимо. Окей. Да — задъха се Сид.

Хер Шпигелман изръкопляска.

— Добре. А брат ти Паулус, него помниш ли го?

Сид изстена.

— Мъртъв ли е? — попита.

— Зависи — отговори неясно Шпигелман. — Нека да обсъдим нещата: колко струва животът на брат ти?

Сид усещаше как сълзите обливат лицето му. Горчиви и тягостни сълзи. Преглътна два пъти, преди да каже:

— Не… не разбирам…

Мъжът с цилиндъра направи една крачка към него.

— Do ut des.^[1] Да обсъдим нещата, да се пазарим — обясни, цвъртейки. — Обичаш ли да се пазариш, Сид? — попита го. — О, аз обожавам да се пазаря! — възкликна, без да чака отговор. — Славя се с това и имам философия за живота, ако искаш да узнаеш.

Протегна ръка и показа една монета, която бавно се въртеше на върха на показалеца му. Блестеше като звезда.

— И така, повтарям. Въпросът е прост, Сид. Концентрирай се, ако обичаш. — Направи дълга пауза, толкова просташка, колкото и престорена, пое си дълбоко въздух и попита, почти пеейки: — Колко струва животът на брат ти, Сид?

На Сид не му се наложи да мисли.

— Всичко — отговори на един дъх.

Хер Шпигелман се усмихна.

— Верен отговор, Сид. Правилото е просто. Изпълни и не мисли! Подчини се и ще имаш брат си жив и здрав.

Очите на Шпигелман се разшириха. Потъмняха от проникваща иглена мрежа и Сид потръпна. Беше предаден от нови сълзи, които се сляха с вече пролетите.

— Сълзи! — прошепна хер Шпигелман на един дъх. — Така ценни, така скъпи, така стойностни. Сълзи, подходящи за скрепяването на един договор. Сълзи, да. Сълзи!

И този последен рев бе заглушен от грохота на стотиците кагулари, които ликуваха.