Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вундеркинд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wunderkind. Una lucida moneta d’argento, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Д'Андреа

Заглавие: Вундеркинд: Една блестяща сребърна монета

Преводач: Екатерина Мизилова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково

Отговорен редактор: Теменужка Петрова

Редактор: Нина Джумалийска

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Димитър Матеев

ISBN: 978-954-330-416-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8313

История

  1. — Добавяне

15

Беше късно вечерта, когато Пилгринд и Кай пристигнаха в сутерена на улицата на Озел. И двамата бяха мокри до кости. Гас ги чакаше с намръщено лице.

Били закъснели, обясни Пилгринд, докато Кай се измъкваше безшумно в банята, където Рошел му беше приготвила чисти и сухи дрехи, защото искаше да покаже на момчето малко от топографията на квартала.

Беше истински само отчасти.

Със сигурност Брадатият беше разказал десетина анекдота за всеки изминат метър от улиците: на всеки извървян булевард — убит човек или една разцъфнала любов, на всеки прозорец — семейство със зловещо минало или някой Сараф със странни желания (Кай си помисли, че Пилгринд има история, която да разкаже за всяко паве в квартала, и беше прав), но момчето невинаги бе внимавало достатъчно. Беше използвал тази разходка под дъжда, за да се пречисти от смъртта в сградата на улица „Де Дам“. Разбра го, когато дъждът в очите му замъгли погледа му. Разбра, че се пречистваше.

Беше благодарен на Брадатия за прекараните часове под бурята. Не че болката му беше намаляла, това бе невъзможно. Щяха да са необходими години, а може би и след десетилетия на болка от загубата на майка си и баща си (и на нормалния си живот) щеше да се чувства като смазан от тежестта на бремето, но водата и историите на Пилгринд бяха изчистили от ума му миризмата на смърт и дори дъхът й вече не беше толкова осезаем, но бе по-коварен от насилието. Изчезна, изми се.

Вода, истории. И сълзи.

Но само малко, и то скришом.

Фактът, че никой измежду минувачите не се интересуваше, че го вижда, не го безпокоеше. Добре го беше казал Пилгринд. Измежду всички беше най-малко подходящо той да казва какво е било и какво би могло да бъде.

Обмен, така ли? Магия. Въпреки обясненията и двата израза бяха еднакви, фактът, че трябваше да изтрие късове от паметта си, за да може да извади заека от цилиндъра, не беше нищо друго, освен един трик, скрит зад илюзията, двойното дъно на куфара. Щеше да е нужно време на момчето, което сега седеше на масата, ръфайки сандвич и слушайки унесен разказа на Гас, да промени мнението си.

Сега беше ред на Гас да разказва.

В началото не вземал под внимание клюките. Но щяло да му се наложи, защото знаел, че зад слуховете (най-вече зад определени слухове) се криели бедствията. Причина за рухването на планината е пукнатината в скалата. Но този шепот не бил нещо повече от повея, идващ от авансцената, иззад кулисите, а той се чувствал изморен да бъде част от този спектакъл.

Безкрайно изморен.

Разказа, че се разпространявали предпазливо и заради това ги бил подценил. Някаква песен, композирана в Лисабон и чута от радиото в колата на някой метъл на почивка, едно невръчено писмо и изоставено на масата за пинг-понг, нещо, написано с флумастер на гроба на неизвестен поет. Гас бил глух за тези слухове. Така гласовете, които ги разпространявали, се обединили в хор.

Искали да бъдат чути.

Пощальонът, който звънял на звънеца твърде настоятелно, ятото врабчета и козодои, които чуруликали монотонно под прозорците на своите винаги различни скривалища, препалено настоятелният поглед на бизнесмена, седнал в бистрото. Всичко помагало на Гас да разбере. Намигването на момичето с неприличния поглед събуждало неприятни спомени, водата, която се стичала по предното стъкло на някоя луксозна кола, му напомняла, че зад фасадата винаги се крие нещо неочаквано, а това, което поставяло под съмнение всичко сигурно, било дрънкането на някой сакат музикант покрай Сена.

Знаците се трупали един върху друг и когато Гас решил да им обърне внимание, били станали изключително много. Но времето ги било направило трудни за улавяне. Като подводния корал — станали твърди и невъзприемчиви за очите.

Гас можел да се възхищава на нюансите им и да уловя все по-силния им повик, но вложил месеци, за да се приближи до тях, без да рискува да разруши всичко.

Гласовете били крехко съкровище.

Две разменени приказки с някакъв пакистанец, за когото се говорело, че притежава силата да хипнотизира лястовиците, някоя промърморена дума зад паравана на изповедалнята със свещеник, лъхащ на ерес, халба бира и едно уиски с банда рокери, детска песничка, довяна от вятъра, писмо на каторжник, който прекарва времето си в поглъщане на бръснарски ножчета.

Шепоти.

Нещо се случвало.

Тогава Гас се вглъбил още повече в корала, внимавайки да не счупи някое разклонение, да не подцени нещо, дори и най-дребните риби. Били тежки, трудни месеци, през които всяко вдишване можело да означава смърт и всяка дума можело да е лъжа.

Но продължил.

В една пощенска кутия на Ил Сен-Луи[1] бил намерил парола, за да може да размени по две приказки със саксофониста в задната част на Caveau de la Huchette[2], мястото, където по време на Революцията били измъчвани благородници и не само (между които и загадъчният проектант на жабата). Саксофонистът му бил изсвирил едно странно парче, така че да се хареса на Изабел, I’etoile[3].

Изабел, развратницата на операта и красивата балерина, била ентусиазирана от този подарък, поласкана от дръзкия почитател. И въпреки че за този дар Гас още понасяше критики, това, което прозрачната му бе подсказала, му беше от голяма помощ. L’etoile принадлежала към един кръг на посветени, хора отегчени и от висока класа, но които имали заслугата да субсидират нещастните и изключително талантливи творци. От един от тях, гравьор върху кост, Гас се уверил, че да, нещо се случва. И не само.

Той с разтревожен поглед посочил пътя, по който се стигало до ядрото на корала, до сърцето му. Едно място, което било светилище.

Минавайки по крайните и малко оживени улици, използвайки ограничените си приятелства и получавайки много услуги, Гас стигнал до това светилище точно навреме, за да събере последните парчета от пъзела, и за малко да бъде убит.

Бункер 18 бил построен на петстотин метра от линията на прибоя, малко под скалата, и въпреки килограмите тротил, пуснати от бомбардировачите, все още бил почти цял. От амбразурите си неизвестни войници на Вермахта били променили цвета на пясъка, сипейки олово върху други, също неизвестни войници, дошли отвъд океана.

Едно свещено място и поради това опасно.

Омаха бийч, Нормандия.

Сега там живеел един отшелник, бил казал гравьорът. Неспокоен дух, според някои. Ако го раздразнел, нямало да получи отговор.

Гас стигнал до Бункер 18 през една нощ с пълнолуние. Не срещнал никакъв дух, само един човек, кожа и кости. Разделили си хляба и когато отшелникът разказал как видял един човек да се изправя на крака, толкова голям, че не изглеждал истински, тогава Гас разбрал, че се задават тъмни времена.

Шпигелман не бил мъртъв.

— Той ли те нарани? Отшелникът? Полудял ли беше?

Гас поклати глава.

— Може и да е бил луд, но този нещастник беше невинен. Прекарал е живота си в събиране на следи като мен. Като нас — поправи се. — И бункерът беше натъпкан с изрезки от вестници и тетрадки. Истинско съкровище. Понякога се питам дали в тях не би могло да има нещо полезно. Нещо смъртоносно за тоя кучи син.

Нямаше нужда да обяснява за кого става дума.

— Всичко свърши, нали? — попита Пилгринд, който следеше разказа унесено и с ръце, скръстени на гърдите. Все още не бе съблякъл зеления шлифер.

— Изгоря. Можех да го спася. Само ако не бях толкова изморен…

— Няма смисъл да го мислиш повече — каза Буливиф.

Водката и изминатите километри през тези дни направили Гас уязвим и слаб.

Нямало да се досети за клопката, но от килограмите хартия започнали да се издигат пламъци, толкова високи, че за него всичко изглеждало като самия край.

Как е успял да излезе от бункера, без да изгори жив, не можеше да обясни. Но си спомняше топлината. И виковете на отшелника, в плен на клопката.

След като се измъкнал от пламъците, Гас се озовал пред наемните убийци, изпратени от Шпигелман. Фобичите го хванали веднага щом излязъл от бункера. Не му оставили никакъв шанс. Нахвърлили му се стремително и внезапно. Тихо, защото били там, за да сеят мрак, а мракът изисква уважение. Но Гас бил по-силен.

Не толкова, че да успее да спаси отшелника, но достатъчно, за да убие двете чудовища с очи като пауни. Досетил се за хер Шпигелман в този момент. Знаел, че нова война щяла да започне скоро. Това му дало сила да срази убийците на Продавача: знаел, че няма да може да се остави на почивката на смъртта.

Така убил фобичите и изгревът го заварил ранен и хлипащ на плажа, където от десетилетия воняло на слава и кръв. Бил се скрил между рифовете, полудявайки от болка и жажда. Хранел се с тромави гларуси и с това, което приливът му носел. Умрели риби най-вече. Довлякъл се до малко селце, като се криел в изоставени селски къщи и се хранел с плодове и насекоми. В селото намерил една добре оборудвана амбулатория и с помощта на обезболяващите бягството му станало по-лесно.

Хер Шпигелман бил този, който пуснал слуховете, че Гас е мъртъв. Като звънял по домофоните, прошепвал го в ушите на музикантите, обяснявал на градските хроникьори, викал на стадиона, подсказвал го на уличните поети.

Дори и неговите приятели в ужасните дни, които последвали след изчезването му, били склонни да повярват на този слух. Но Гас не бил мъртъв. Дълго бил на границата между живота и смъртта, но накрая оцелял. Това била неговата съдба: да оцелява въпреки всичко. Винаги. Може би не „съдба“, поправи се, като гледаше втренчено Пилгринд, докато завършваше разказа си. Може би щеше да е по-точно да се каже „проклятие“.

— Трябваше да се обадиш. Да поискаш помощ — извика му Буливиф за кой ли път.

— Не можех. Не само защото бях ранен и прекарвах дните надрусан с болкоуспокояващи, но и защото щеше да е глупаво.

— Глупаво ли?

— Да, глупаво. Въпреки…

— Майка ми и баща ми — промърмори Кай, прекъсвайки диалога.

Почти бяха забравили за неговото присъствие. Пилгринд сложи ръка на рамото му.

— Да — възкликна ядосано Гас. — Въпреки това. Вече бях разбрал, че нещо се случва. Беше по-добре, че Шпигелман ме мислеше за тежко ранен, за да продължа напред. По-добре, че ме смяташе за мъртъв. Имаше гласове, които трябваше да бъдат чути, и информация, която да се получи. Това направих. И чух за кражбите. И за кагуларите. За фобичите…

— Ти си го знаел? — попита Буливиф Пилгринд.

— Да. Гас има право. Трябваше да се направи план. Да се събере информация.

— С цената на живота на Чарли и Ема ли?

— Знаеха какво ги очаква. Шпигелман е действал умело. Между кражбите и появяванията на фобичите никой не си е и помислял, че истинската цел са били те.

Кай опули очи.

— Те? Аз мислех…

— Мислеше си, че иска да убие теб? — попита Гас.

— Да.

— Не. Не сега, поне не сега. Първо искаше да убие мен. После Чарли и Ема. Кой знае до кого щеше да се добере след това?

— Но ако не е искал да ме убие, защо…?

— Не е искал да те убие, момче. Искал е да те отвлече. Тишина.

— Защо?

Гас стана, мърдайки шумно стола.

— Бира — поръча.

Пилгринд отговори.

— Това е нещо друго, което трябва да открием.

Кай не отговори, но забеляза, че Гас веднага се опита да смени темата.

— Говорил ли си със Суец?

Буливиф взе кенчето, което му подаваше, избърса устата си с длан и отговори:

— Да. Свършил е отлична работа. Доколкото казва той, били са поне около седемдесет кражби.

Гас подсвирна.

— Все същата работа ли?

Пилгринд беше напрегнат.

— Все същата работа. Евтини дреболии.

— Което ни кара да мислим…

Буливиф се съгласи разпалено.

— Да, че хората не са се досетили за нищо. Значи, броят на кражбите се е удвоил. Може би утроил.

— Утроил, сигурен ли си?

— Суец е убеден — подчерта ликантропът. — И ако Суец не е, не виждам защо ние трябва да сме.

— Имаш право. Всички кагулари ли?

Буливиф протегна ръка.

— Не можем да сме сто процента сигурни, но…

Гас изпука пръстите си.

— Той е, няма съмнение.

— Истинският въпрос е защо?

И Гас, и Буливиф погледнаха Пилгринд.

— Всичките ли бяха Сарафи?

— Така изглежда.

— Може би има някаква връзка между тях.

Гас поклати глава.

— Невъзможно. Не са били четири или пет, а седемдесет или направо сто, може би? И аз не го вярвам. И ти не го вярваш.

— Не — беше отговорът на Брадатия. — И аз не го вярвам.

Буливиф стана изведнъж.

— Дяволски побъркващо е да не успяваш да разбереш какво минава през главата на това копеле.

— Той така прави: като матрьошките — една в друга.

— Това е… — Буливиф се успокои веднага щом в стаята влезе Рошел.

— Късно е — каза тя. — Кай има нужда да поспи. Ще продължим този разговор друг път или утре.

Момчето се готвеше да възрази, но щом се опита да отвори уста, от нея излезе прозявка. Погледна часовника: беше три часът през нощта. Въпреки ужаса на улица „Де Дам“, му се спеше. Гас и Буливиф си тръгнаха без поздрав. Пилгринд му кимна, Рошел му се усмихна.

Кай сънува.

Сънува Розата.

Бележки

[1] Естествен остров на р. Сена в центъра на Париж. — Б.пр.

[2] Джазклуб в Латинския квартал в Париж. — Б.пр.

[3] Звездата (фр.). — Б.пр.