Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (16)

16

Светът беше изчезнал.

Светът беше изчезнал и той се носеше по нежните вълни на нищото. Нищо нямаше значение в тази тъмна шир. Нищо не можеше да има значение, дори и тъмнината, която го обгръщаше. Защото всичко беше изчезнало.

Беше едно великолепно и освобождаващо чувство. Вече не чувстваше товара на умората или по-тежкия товар на мъката. Не чувстваше дори тялото си, беше се освободил от него. Нямаше го вече смазващото усещане за тежест в корема или изтръпването на ставите, причинено от силата на гравитацията.

Вече дори нямаше нужда да диша в тази сладка магма и не го правеше. Просто беше забравил всичко — думите, граматиката и целия свят. Това постоянно вдишване и издишване беше толкова незначително, колкото и глупаво, сега го разбираше. Дишането беше само ритъм. Такт, за който чувстваше, че спокойно може и без него, защото имаше един друг ритъм, с който да се слее, едно слабо биене, идващо от центъра на нищото. Шуплестото трептене на това място му хареса.

Последва го. За колко време? Логиката на съня не позволява подобен въпрос. Когато я видя, имаше само мрак, нищото и блестящите тресавища.

Вибрацията, която бе почувствал повече със съзнанието, отколкото с ушите си, идваше от нея.

Беше една роза.

Не, помисли си Кай, като преоткри удоволствието от думите (но се почувства изведнъж по-тежък и тромав, когато бликнаха вътре в него и от него), не беше роза.

Отдалеч дори не приличаше на градинска роза, нито на редките екземпляри, изложени в ботаническите градини или отглеждани грижливо от колекционерите.

Беше роза, но беше и маргарита. Беше тинтява и иглика. Беше жасмин и мак. Беше всички цветя на света и други, все още само въображаеми. Или пък беше роза. Беше Розата. Розата имаше име.

Името й беше: Розата на Алгол.

Откъде го знаеше, дори и не се питаше. Въпросите щяха да дойдат по-късно. А с Розата се появиха и нови детайли на това, което го заобикаляше. Появи се светлина, появи се мрак. С детайлите се върнаха теглото и гравитацията. Върнаха се размерите в пространството.

Кай не се интересуваше, беше потънал в размишления.

Розата на Алгол беше голяма горе-долу колкото мушкато с малки назъбени по края листа и стъбло, което се разклоняваше на върха. И двете клонки свършваха в малки кълбенца, големи колкото къпини, приличащи на пъпки. Едната от двете, залепената на основното стъбло, беше малко по-голяма от другата. Розата беше погребана в една урна, поставена върху блестяща мраморна поставка.

Златото, с което бе украсена урната, изглеждаше бледо, ако се сравняваше с блясъка на Розата. Нищо не можеше да е по-хубаво от нея.

Кай въздъхна.

Двата плода на Розата (или бяха семена? или пъпки? или цветя?) започнаха да се движат. По-голямото кълбо, това в центъра, обикаляше около себе си в перфектно въртеливо движение. Малкото, това по-високо, се завихряше бързо, като използваше по-голямото като център на тежестта.

След това, когато първите звуци стигнаха до ушите на Кай, двата плода избухнаха в пламъци. Възпламениха се, като грейнаха в мрака с цветове, които варираха от яркочервено до бяло. Топлината проясни шумовете. Детайли се добавяха към детайли. От дребните неща изникнаха големите. И лицето. Веднага го разпозна, не можеше да е друго.

Кай извика.

Продавача беше там, на земята. До самия него. Луноподобното му лице беше опръскано с кръв, ледените му очи бяха втренчени в Розата и протягаше ръце.

Отвратителни мехури излизаха от устата и от носа му, беше смъртно ранен и едва се мъкнеше. Не беше забелязал присъствието на Кай. Пристъпваше тежко.

Безформеното му тяло изглеждаше накълцано от неопитна ръка. Кай нямаше смелостта да погледне раните, които бяха нанесени на Продавача: влачещите се черва и костите, изложени на показ, представляваха непоносима картина. Цялата тази болка, цялата тази кръв и това упорито тътрене го накараха да изпита неочаквано силно състрадание.

То се превърна в милост и Кай се разплака, изплашен от чувството, което будеше в него гледката на мъжа, когото се бе заклел да убие. Продавача се бе превърнал в безформена влачеща се маса, все още жив. Имаше нещо затрогващо в тази решителност.

— Моя — казваше. — Моя.

Тътреше се.

— Моя — казваше. — Моя.

Пъхтеше.

— Толкова малко — казваше. — Толкова малко.

Лазеше.

— Още — казваше. — Още.

И отново се провлачваше.

Кръвта му кипеше и лицето му се изкривяваше от болката, но Продавача не се предаваше. Страданието трябва да беше чудовищно, но не можеше да се направи нищо срещу неумолимата сила на желанието.

Искаше Розата и Розата усещаше неговия стремеж, като пламваше отново и отново все по-силно.

Нещо се движеше в центъра й. В кристалния вихър, който беше нейният връх. Трептенето се усилваше, превръщайки се в побъркващ тътен като от перките на хеликоптер. Кай го усещаше в мозъка на костите си.

Когато пръстите на Продавача бяха на няколко сантиметра от Розата, се разнесе неистов вик, който не беше нито на Кай, нито на хер Шпигелман. Беше на едно отвратително създание, плътта му беше оголена, шипове стърчаха и се носеше воня на тиня. Създанието се изправи срещу Продавача, като го отхвърли надалеч.

Двамата се сблъскаха с такава сила, вкопчили се един в друг като любовници, че на Кай му се повдигна. Зъби разкъсваха сухожилия и нокти раздираха плът и нерви. На нанесените удари веднага се отвръщаше в един безкраен кръговрат от стенания и рев.

Лееше се много кръв, но никой не надделяваше над другия.

Изведнъж калното създание с шипове ликуващо изръмжа: зъбите му бяха намерили гърлото на Продавача. Хер Шпигелман повърна тънка, черна като катран струя и се опита да се откъсне от него, като заби палците си в очите му и натисна с толкова сила, колкото му бе останала.

Калното създание с шипове устоя. Захапа по-силно гърлото му, докато главата на хер Шпигелман не се килна назад, откъсната от врата. Когато тялото на Продавача докосна земята, се превърна в прах. Главата обаче, все още непокътната, се изтъркаля на няколко сантиметра от Кай.

Усмихваше се.

— Видя ли? Видя ли?

Кай извика.

Хриптящият камък избухна. Парчета изхвърчаха нагоре.

— Видя ли? Видя ли?

Имаше нещо тържествуващо в гласа от отсечената глава.

— Видя ли? Видя ли? — крещеше хер Шпигелман, изгубвайки съзнание.

— Не! — извика Кай.

Събуди се с този вик.

Крещейки, съзнанието му успя да надвие ужасния шум, идващ от Розата, който се състоеше от два едновременни звука. Единият беше вик, а другият — тътен. Крясъците му заглушиха шума от избухналия пламък, който последва. Страшното начало на апокалиптичния огън.

Разбира се, като се събуди, сребърната монета се бе върнала.