Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (40)

40

Вторият трус на земетресението я запрати срещу прозорците, които разказваха невъзможната й любов с ликантропа.

Такъв щеше да бъде последният образ, който щеше да запази от шедьовъра: мрачен и треперещ.

Няколко чаши се счупиха на пода. Стените изпукаха. Прозорците се разтресоха неудържимо.

Рошел отправи окуражителна усмивка на жената до нея. Всичко е наред.

Капучине дори не опита да се престори на успокоена. Беше силна и решителна жена, само че в този момент не изглеждаше нито силна, нито решителна, само изплашена.

— Последният ли е? — попита.

— Надявам се — отговори Рошел.

— Не се прави.

— Моля?

— Няма смисъл да се усмихваш, ако не ти се усмихва. Няма много неща, за които да се усмихва човек тази вечер.

— Мисля, че имаш право.

— Притесняваш се за него ли? — посочи вълка в центъра на прозорците.

Рошел кимна.

— Не само. Земетресението и… чуваш ли го?

— Вятърът.

— Някога чувала ли си такъв вятър?

— Не. Никога.

— Рошел! — извика Суец с грубия си глас. — Рошел! Проклятие, отвори!

Ръцете му удряха по вратата сякаш искаха да я изкъртят. Рошел и Капучине си размениха по един поглед.

— Рошел!

— Не отивай… — помоли я Капучине.

— Това е Суец, не се притеснявай.

— И той е един от тези… един…

— Да. Той е добър човек.

Със сърце в петите Капучине наблюдаваше как Рошел се приближава до вратата и я отваря и съвсем малко й трябваше, за да си даде сметка за огромната тревога на Суец. С почервеняло лице, задъхан от тичането, с трескав поглед, пълен с адреналин. И страх.

Топлият вятър я накара да се разхълца.

— Влез — покани го.

Суец, помисли си Капучине, щеше да е хубав мъж — дори и да не я подлудяваха гардероби, целите татуирани, — ако не беше усещането за лудост, което витаеше около него.

Прехапа устната си и се приближи до двамата.

— Буливиф? Гас? Трябва да говоря с тях. Къде са?

— Не са тук. Суец, кажи ми какво става!

Като прочете страха в очите му, тя прокара ръка по челото си, избърсвайки го от потта, и се опита да се успокои.

— Все още нищо… Пилгринд… Говори за Разруха. Започна да крещи, че трябва да се спасяваме. Аз… дойдох тук, за да търся Гас и Буливиф. Мислех…

Рошел го накара да седне.

Капучине му подаде чаша вода.

— Сигурен ли си, че е говорил за Разруха?

— Да — отговори Суец, след като утоли жаждата си. — Каза Разруха. Цяла вечер беше сам и редеше пасианс. После изведнъж… — поклати глава. — Избухна в паника и всички си отидоха. Аз оставих заведението и изтичах дотук… — Отвори широко очи, сякаш си бе спомнил нещо важно. — Момчето?

— С Гас е.

Суец я погледна, сякаш бе казала нещо абсурдно.

— С Гас?

Рошел кимна.

— Слязоха в „Кладенеца“.

Този път Капучине я погледна, сякаш бе полудяла.

— В „Кладенеца“? Това не е ли онова снобарско заведение пред фонтана? Какво са отишли да търсят там?

Рошел не можа да отговори. Защото в този момент се чуха виковете.

Джена Мецгерай бе започнал лова си.

Фабиен Шатан беше Сараф, който живееше на булевард „Хроник“ в един със сигурност прекалено широк за неговите нужди апартамент.

Седеше на една възглавница със скръстени крака, в дясната ръка — оръжие, в лявата — бутилка бира.

Стена от кенчета и бутилки го предпазваше от вятъра, който разклащаше затворените капаци на прозорците.

Фабиен беше купил този апартамент благодарение на наследството от родителите си, надявайки се, че скоро ще се ожени и че Флоранс ще изпълни това пространство с цял куп малчугани.

За съжаление, купуването на апартамента се бе оказало началото на края, Флоранс го бе изоставила заради някакъв музикант, с когото бе решила да обиколи всички острови на света, и Фабиен все още не успяваше да се примири с това.

Не толкова поради внезапната раздяла, колкото поради факта че Флоранс винаги бе мразила да пътува. Апартаментът, който вече му се струваше прекалено голям, сега му изглеждаше и прекалено празен.

По време на преместването мебелите му се бяха озовали на другия край на града и Фабиен, пиян, както не му се бе случвало от времената в училище, се опитваше да открие някакъв смисъл в тези празни стаи и в тези голи стени.

Самият той бе празен. Отчаян, нещастен.

Така, когато Джена Мецгерай нахлу в самотата му, Фабиен бе доста щастлив, че ще умре.

„Това, помисли си, е само мечта.“

Мюриел и Лауре се бяха запознали случайно на една спирка на метрото, виновен беше и неспиращият дъжд.

Бяха си разменили телефонните номера и адресите и много скоро присъствието на едната в живота на другата се бе превърнало в разтърсващо чувство.

Наистина се обичаха и не беше нужно много Лауре да разкрие любовта си към Мюриел по време на една разходка в Белвил. Когато Мюриел я бе целунала по средата на улицата, много от минувачите ги аплодираха. Беше прекрасно и смущаващо в същото време.

Мюриел беше Сараф.

И беше травмиращо да го открие. Нито баща й, нито майка й бяха такива. Бяха търсили и искали помощ от психолози и експерти, бяха анализирали и рационализирали, но когато Мюриел бе използвала Обмена върху едно сребърно ангелче пред очите им, бяха станали студени и подозрителни.

Изплашени. Така Мюриел, гледана с недоверие от собствените си родители, бе решила да си замине.

Там, в Дент дьо Нюи, беше срещнала Сарафи, които я бяха обучавали и които й бяха изяснили опасностите на Обмена. Там се бе почувствала приета и сега, когато беше намерила любовта, чувстваше, че ще се пръсне от щастие. Лауре беше специална жена. Отворена, интелигентна, остроумна. Много талантлива художничка. Но тази тайна я имаше.

Лауре не знаеше нищо за Обмена. Мюриел никога не й го бе признала.

А ако Лауре реагираше като родителите й? Тази мисъл я мъчеше нощем чак до светлите и безкрайни изгреви. Никога не можа да й го признае.

От тази вечер в полунощ Лауре никога повече нямаше да вземе отново четката в ръка, освен да рисува заплашителни черни фигури, обвити в пръски от червен вятър.

— Какво, по дяволите…?

Франсоа за малко не падна от леглото, когато чу стената да се взривява.

Жена му Емили се бе свила в един ъгъл, онемяла.

Сочеше нещо.

— Какво, по дяволите…?

Франсоа си помисли за терористична атака.

След това видя Джена Мецгерай и престана да мисли. Вече беше сигурен. Намериха го на следващи ден, гол, да люлее обезобразения труп на Емили.

Колко в Дент дьо Нюи бяха посетени тази нощ от Големия сляп касапин? Множество.

По-голямата част издъхнаха в самота, лишавайки съдилища и журналисти от достоверни източници. Естествено следствията бяха отворени и много си пъхаха носа в квартала през дните, които последваха нощта на Джена Мецгерай. Кой — от дълг, кой — за да рови в мътното и да извлече сензационна новина.

Централното управление на жандармерията бе залято от обаждания (едва след като всичко бе приключило) и патрулите, изпратени с включени сирени в Дент дьо Нюи, се оказаха принудени да обикалят в кръг дълго време, преди да могат да достигнат до местоназначението. Улични табелки се сменяха всеки път, когато се минаваше пред тях. Създания със стърчащи зъби изникваха от гробовете, за да гризат гуми и ботуши.

Ранените, закарани в болница, бяха невероятно малко, многобройни (един хирург говореше за касапница) бяха труповете, завити с черни чували, които свършиха в моргата. Полицаи и лекари. Подобни личности изобщо не изпитваха смущение да докладват за странните феномени, на които бяха присъствали в квартала, който никога не бяха чували да се споменава и чието име лека-полека изчезна от съзнанието им, обратното изумява — че дотичалите журналисти изглеждаха еднакво нерешителни. Как да бъдат искрени в отразяването на пролятата кръв в един квартал, който дори не бе отбелязан на картите, читателите им щяха да изгубят доверие в тях?

Говореше се за изтичане на газ и това бе предпоставка за едно колкото очевидно, толкова и подло прехвърляне на отговорност от офис на офис, което пък изби в една слаба политическа диатриба^[1]. Накратко, мъртвите в Дент дьо Нюи бяха забравени.