Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (10)

10

Дент дьо Нюи не беше много далеч от Монмартър: улица „Де Дам“ се виеше, докато не премине в булевард „Хроник“, променяйки безкрайно бохемския си облик спрямо перчещите се витрини, будките със зловещ вид, минимаркетите, държани от китайски емигранти, приканващите сладкарници, винаги шумните кафенета и неизбежните магазини за джунджурийки и кинкалерии; Изчезваше, погълнат от Дент дьо Нюи. „Долу, в Дент дьо Нюи“, както биха казали хората от квартала.

Едно противоречиво и пълно с чудеса място.

Булевард „Хроник“ беше дълга улица, заобиколена от жилищни блокове, обитавани от работници без много бръмбари в главите си, хора, които водеха живота си според установените телевизионни програми. Мъже и жени, които ставаха рано и навеждаха глава, вдигайки я отново единствено в шест вечерта. Обикновени хора, които често се убеждаваха, че живеят отвъд Монмартър или в покрайнините на Маре.

Булевард „Хроник“ беше нещо като малка магистрала, загнездила се в града. От създаването си беше натоварена и шумна улица. През петдесетте години бе погребала под асфалт и цимент едно населено място от малки вилички от осемнайсети век, заобиколени с листокапна борика.

Булевард „Хроник“ разделяше почти перпендикулярно Дент дьо Нюи, като пресичаше към края на траекторията си, в посока североизток, прословутата улица „Гуиньон“, кратък участък с почти изчезнала под отпадъците настилка, който след кръстовището с улица „Клив Баркер“ продължаваше в улица „Феликс“. Там, където фреските поразяваха интелекта.

Улица „Гуиньон“ се радваше на някаква слава, защото се говореше, че там Бодлер консумирал фаталното съвкупление, заразявайки се със сифилис, клюка, която като много други, дори и да нямаше никакво основание, служеше, за да привлича посетители, лишени от добър вкус, луди начинаещи поети.

На една ръка разстояние, между улица „Гуиньон“ и „Улицата на Озел“^[1], имаше малко повече от седемстотин метра, в които се намираха, обхванати в мрежа, булеварди и улици, преливащи водосточни канали и входове без общински номер.

Улицата на Озел, номер тринайсет, изникваше изведнъж пред минувача, като го отвличаше от тъжни спомени или от приятни размишления. Не можеше да не се забележи. Една малка постройка на четири етажа, стара, но не и разпадаща се.

Оригиналните стени датираха от епохата на Наполеон III, но оттогава беше реконструирана много пъти. Беше странен меланж^[2] от стилове, нещо от Либерти в изпипаните детайли и капчица модернизъм във външната дограма. Заоблени балкони с черно желязо, тесни и високи прозорци и в същото време алуминиеви улуци и внушителни капандури, декорирани като розетките в църквите. Под наклонените покриви навсякъде имаше гнезда. Отгоре се чуваше граченето на гарваните.

В сутерена някой готвеше.

Миризмата беше опияняваща.

Ранна зимна утрин на едно непознато място, топло, но не и уютно. Кай измърмори нещо насън и отвори очи. Миришеше приятно на кафе. Тялото му нямаше сили. Мирисът го върна към действителността. Онова, което го събуди напълно, беше безпокойството.

От едно прозорче над него се процеждаше синкава светлина, сива и студена. Осветяваше широка стая със скоро боядисани в бяло стени. Не истински апартамент, по-скоро сутерен, изчистен и пригоден за живеене. Въздухът беше застоял, но не беше запрашен.

Бяха го настанили на малко походно легло, стоплен от куп меки одеяла. Можеше да е седем сутринта, както и дванайсет на обяд.

Завивките ухаеха на прано. Като вдишваше аромата им, Кай изпитваше нова и по-жестока носталгична болка.

Двамата мъже седяха и говореха на висок глас около една маса. Изглеждаха изморени. Буливиф беше свалил яркочервеното палто, но не и елека. Гас отпиваше дълбоки глътки от бутилка бира, набиваща се на очи превръзка беше увита около ръката му.

От двамата той изглеждаше по-спокоен. Буливиф подчертаваше думите си, като размахваше юмруци във въздуха и се зъбеше.

Кай потръпна.

В паметта му оживя онова, в което тези ръце и тези зъби се бяха превърнали и какво бяха направили. Свали поглед от Буливиф.

Двамата мъже не бяха първите, които забелязаха събуждането му. В стаята имаше и една жена.

Кай никога не беше виждал подобна красота, дори по модните списания или в холивудските филми. Не беше сладникава като някои актриси, способни да прикриват дефектите си и да позират, нито изкуствено очарователна като манекенките, прославени от майсторите на фотографията. Тази жена беше хубава по начина, по който може да бъде хубава отиващата си есен или зората, изпълнена със спокойствие.

Тя излъчваше ведрина и спокойствие, но също и коварна унесеност, горчива като сълзи. Беше млада. Косата й беше руса, много дълга. Очите й, помисли си Кай, бяха най-синьото нещо, което беше виждал някога.

Но и най-тъжното.

— Приготвих ти нещо за ядене. Обичаш ли палачинки със сладко?

Гласът й бе като шумоленето на житна нива.

— Коя си ти? — не можа да се сдържи да не попита момчето.

Жената се усмихна.

Кай се почувства глупаво горд от тази усмивка.

— Казвам се Рошел — отговори.

— Добре дошъл отново при нас — посрещна го Буливиф.

Гас мълчеше, като се обърна с гръб.

— Аз…

— Припадна. Повече от разбираемо е — отсече Буливиф.

— Къде сме?

— У нас. Улицата на Озел, номер тринайсет — беше отговорът.

Кай поклати глава.

— Никога не съм я чувал.

Рошел му поднесе храната и чаша топло мляко.

— Бих се изумила от обратното — отговори, като седна на походното легло. — В Дент дьо Нюи сме. Чувал си някога да се говори за това място?

Името не беше ново за него, но вместо да отговори, Кай само поклати глава, задъхан. След това се нахвърли на палачинката.

Рошел се засмя, а Кай почувства как пламва.

— Както и да е, не много далече от Монмартър.

След закуската Рошел му връчи сгънати дрехи и чифт маратонки. След това му показа банята и Кай й благодари.

Рошел се сбогува с всички с усмивка, запазвайки обаче цялата си топлина за Буливиф. Двамата се обичаха. Беше очевидно. Толкова силно чувство не можеше да остане незабелязано. И може би и безнаказано, защото в погледите, които двамата си бяха разменили, Кай предусети мрачната сянка на трагедията.

Останал в банята, смутен, сякаш си беше напъхал носа в нещо интимно и лично, Кай изплакна лицето си със студена вода и се опита да измие зъбите си с пръсти. Накрая с жест на отвращение се освободи от изцапаната с кръв и кал пижама. Дрехите, които Рошел му бе донесла, бяха почти негов размер, но суитчърът му беше голям, висеше от раменете и покриваше почти целите му ръце. Кай нави ръкавите до лактите. Маратонките, за щастие, бяха негов размер. Наведе се да ги завърже и дочу, че Гас и Буливиф говореха на висок глас.

Караха се.

— Казвам ти, че трябва да отидеш.

Гласът на Гас беше по-дрезгав от обикновено.

— Може някой друг да отиде…

— Кой?

— Можем да се обадим тогава.

— Телефонът не е добра идея. Трябва да отидеш лично ти.

— Суец е доверен човек, познава скривалището ми. Може да дойде тук. Би го направил с удоволствие.

— Разбира се, но някой може да го види. Прекалено опасно е. Биха могли да дойдат.

— Къщата ми е сигурна — запротестира Буливиф, ядосан.

— Никое място не е сигурно. И ти го знаеш, нали?

Отговор не последва.

Кай сдържаше дъха си. Сърцето му биеше като барабан.

— Не мога да разбера как са успели да те намерят.

— И аз се питам това. Мога да те уверя, че…

— Очевидно е, познавам те. Не е възможно да са те проследили.

Сподавеният смях на Гас.

— От седмици се крия там долу. Излизам само през нощта и само когато е необходимо. Веднъж вече ме определи като пълен параноик. Мислиш ли, че нещо се е променило?

— Това, което не разбирам, е — гласът на Буливиф понижи тона си, ставайки по-агресивен — защо не ме повика.

— Бях почти мъртъв.

— Още една причина, заради която да го направиш. Вече не знаехме как да действаме.

— Бях близо. Но не съм мъртъв.

— Аз и Рошел щяхме да успеем да ти помогнем.

— Вече няма значение.

Буливиф удари с ръка по масата.

— Обаче има. Чарли и Ема са мъртви. Ти едва не умря. Той ли е? Сигурни ли сме, че е той?

— Сигурен съм. Той ми направи това.

— Трябва да ми разкажеш какво се е случило. Къде, как, кога. Всички детайли.

— Не сега. Това, което трябва да направиш, е да отидеш при Суец. Говори с него. Питай го. Кражбите може би са важна следа, трябва да узнаем повече за тях. Сега.

— А момчето?

— Аз ще се занимавам с него, ще му бъда бавачка. Не изглеждам толкова зле.

— Имаш нужда да поспиш. Ранен си.

— Ще спя, когато тази история приключи.

— Може никога да не свърши — отговори мрачно Буливиф.

— Толкова по-зле. Значи, ще свикна.

— Момчето задава въпроси. Трябва да говорим с него. Да обясним.

Смехът на Гас накара Кай да прошепне: „Да му разкажеш какво, Буливиф? Какво?“.

Мълчание.

— Не знам.

— Нямаме време. Не би разбрал.

Още една пауза.

Отново Гас:

— Трябва да открием какво се случва. Върви при Суец!

Рошел отскочи до сутерена към обяд. Остави на масата сандвичи, кенче кока-кола за момчето и няколко бири за мъжа. Още не бе затворила вратата зад гърба си и Кай вече скърбеше за нея.

Освен кафето цялата сутрин Гас не бе докоснал друго, освен бирата, виното и коняка. Постепенно изпразни от хладилника всичкия алкохол и изпуши много цигари. Въздухът в стаята беше пропит с цигарен дим. От време на време мърмореше на себе си, като ругаеше и удряше по масата. Изглеждаше като фанатик, който се кара с призраци. Кай чу поне два пъти името на родителите си.

Ема и Чарли.

Тези имена възвърнаха спомена за нощта. Болезнени спомени, които караха сърцето му да кърви, а страхът, несигурността и съмненията да се върнат. Той наруши мълчанието, като се опита да разпита Гас. Получи единствено неразбираемо ръмжене. Когато се опита да бъде настоятелен, последваха други ругатни.

Отказа се.

Часовете минаваха в мълчание. Гас, седнал на масата, пиеше бира и пушеше, Кай, излегнал се на походното легло, размишляваше. Нощта не му беше оставила само страх и въпроси, но и синини и наранявания.

Въпреки че закуската на Рошел беше намалила болката, раните му — макар и повърхностни — не му позволяваха да заспи, както се бе надявал. Беше изтощен от размишления.

Всяко движение му причиняваше остра болка ту по раменете, ту по гърба или по краката. Беше невъзможно да не се движи. Всяка една рана не понасяше натиска на тялото му за повече от пет минути. Така не му оставаше друго, освен да мисли.

Както езикът човърка дупка в зъба или нокътят — коричката върху кожата (така беше написал един голям поет), така и разумът му се връщаше все на същия момент.

Разбира се, това беше най-болезнено. Бурята. Счупеният прозорец. Гнилочанът с розови очи и взривът, който го беше помел. Кагуларът и гробницата. Мислеше за Буливиф; за родителите си; за това, което се бе случило в училище. Мислеше за Пиер и за Виктор и за техните шеги. Мислеше за нормалния живот, който му бе отнет. Безвъзвратно. Мислите му не подминаха и хер Шпигелман. Препускаха лудо.

Все по-мрачни. От мрака се роди гневът. И от гнева — решението.

Накрая, когато чу звучното хъркане на Гас, решението премина в действие.