Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вундеркинд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wunderkind. Una lucida moneta d’argento, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Д'Андреа

Заглавие: Вундеркинд: Една блестяща сребърна монета

Преводач: Екатерина Мизилова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково

Отговорен редактор: Теменужка Петрова

Редактор: Нина Джумалийска

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Димитър Матеев

ISBN: 978-954-330-416-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8313

История

  1. — Добавяне

47

Ръката на ръгбиста се бе спряла на носа на жабата. Улесни изкачването си с безименния пръст на женската ръка, първата, която бе застанала до него. И двете бяха на няколко сантиметра от краката на хер Шпигелман. И двете чувстваха как силата извира от тялото на генерала, който ги бе предал. И двете знаеха, че тази енергия ще ги превърне веднага в прах, ако му оставеха възможност.

Стиснаха се за последен път, едно последно общуване за утеха. Беше хубаво, казваше този жест, да, беше хубаво, но донесе много болка.

Другите ръце се обединиха за нападение, достигайки кръглото и смешно лице на жабата. Едната, най-чевръстата и гневна, беше ръката на дете на едва шест или може би седем години. Въпреки това, което беше преживяла, все още носеше разпознаваемите знаци на детството, което за нея нямаше никога да приключи. Детето, на което бе принадлежала, щеше да стане със сигурност легендарен Сараф, ако не бяха сатърите на Касапина.

Веднага след това дойде една друга ръка, по-едра и по-голяма. Беше ръката на Суец, покрита с татуировки. Желанието на собственика на „Обсесо“ я избута напред, а не остатъкът от Обмена. Искаше със силата си да улесни изкачването на една дясна ръка, женска и леко пухкава. Но щом докосна пръстите й, тя се превърна в пепел. Не беше единствената бунтовничка, загинала по време на похода.

Където и да се спреше погледът, се търкаляха сбръчкани и изпепелени ръце.

В този момент Продавача, изглежда, забеляза, че нещо не вървеше както трябва. Ръката, която стоеше отворена, изправена на главата, внезапно се затвори в юмрук. Мигащите и прозрачни като стъкло клепачи получиха тик. Устата му, вече превърнала се в нещо повече от дупка, се изкриви. От небето върху изпъкналия му корем, изпарявайки се на мига, капна първата капка от това, което щеше да бъде запомнено като най-яростната буря, която някога е сполетяла франция.

За бунтовниците това беше сигнал за атака.

Ръката на ръгбиста и тази на Суец бяха първите, които се стрелнаха в последно нападение. Сграбчиха панталоните на Продавача и пилеейки малкото си останала енергия, се покатериха изключително бързо по коленете, бедрата и торса му.

Насочиха се към гърлото. Искаха да го стиснат и да го разкъсат, докато главата му не падне. Отсечена, както те бяха отсечени от телата си, за които вече пазеха само смътен спомен.

Други, не толкова бързи, се насочиха към ставите. Да повалят идола, да го погубят и да се превърнат в прах заедно с него. Не искаха друго.

Ръката на Суец сграбчи бузата на хер Шпигелман и за малко не падна на земята. Субстанцията, която някога беше немощна плът и маска, сега беше се превърнала в мека каша, хватката я разкъса и оголи гнилите зъби на почернелия от енергията на Обмена череп.

Ръката на ръгбиста нямаше такъв късмет. Доближавайки се до гърлото на Продавача, удари с опакото си плетеницата от кабели, която излизаше от цинично разтворената уста, и веднага беше убита. Умря в ликуващ блясък от искри.

Мъченичеството й обаче не отиде напразно. Хер Шпигелман се задушаваше, докато енергията на Обмена, която вече не можеше да бъде укротена, се развихряше лудо, обвивайки го в пламъци. Дезориентиран от враждебната реакция, за малко не изгуби равновесие. Очите му успяха да фокусират разбунтувалите се и викът, който тази гледка провокира, бе предшестван само от злобния смях на Джена Мецгерай, който със скръстени ръце в ъгъла вдясно от него се наслаждаваше на отмъщението.

Глутницата кучета се размърда. Тя обви тялото на Буливиф и това на Пилгринд, вече на няколко метра от Гас. Обви Гас, който не успяваше да се прицели, както беше ранен. Не докосна обаче Кай, който се търкаляше по земята, плачейки. Сякаш се боеше от това.

Момчето, кожа и кости, беше спряло да раздира гърдите си. Всъщност, докато се ориентираше къде се намира и кое време е, се питаше объркан за причината за това ожесточение. Не беше единственият въпрос, който го посрещна при завръщането му в настоящето.

Какво ли му бе заповядал Продавача, за да изпадне в това състояние? Какво му бе направил? И най-вече, какви механизми бе използвал?

Едно беше неоспоримо: след като премина бурята на Обмена, се чувстваше различен. Различен и предишният в същото време. Сякаш беше огледалният си образ, а той не беше приятен, въпреки че беше много близък до реалността. Същият, но различен. Като разменен.

Ужасен, огледа за миг раните, което неволно бе нанесъл на собствената си плът, и за малко не припадна от отвращение.

Мисловният контакт с хер Шпигелман беше приключил. Нямаше я вече бурята в главата му. Мъчеше се да диша, а ужасен огън го изгаряше там, където ноктите му го бяха раздрали.

Погледна за втори път. Нещо напираше отвътре. Нещо, което искаше да излезе. Нещо, което лъщеше в червено. Нещо, което Кай разпознаваше, въпреки че не беше го виждал никога. Приличаше на татуировка. Клеймо. И клеймото придобиваше очертанията на нещо познато.

Ръцете му очевидно не са били водени единствено от желание за саморазрушение. Ноктите му не са драскали и раздирали, без да следват някаква логика. Сега, когато се опитваше да спре гаденето, когато вече не чувстваше упражнения от хер Шпигелман натиск в слепоочието, сега, когато радостта, че едва не се уби по негово настояване, стихна, можеше да види ясно, че ръцете му бяха рисували, използвайки плътта му като платно. И че тази рисунка, тази нажежена гравюра, се развиваше самостоятелно.

— Какво? Какво? Какво?

Плачеше.

— Защо?

Ръцете бяха достигнали лицето на Продавача.

Едни натискаха очите му, за да ги извадят от орбитите, а други се блъскаха, за да се вмъкнат в разтворената му уста. Раздираха корема му, за да стигнат до червата и да ги извадят. Някои се бяха струпали на коленете и на глезените му и заедно дърпаха като безумни, движени от убийствена ярост.

Енергията от Обмена, която не бе нужна вече за ритуала на Продавача, се бе върнала при законните си собственици, тоест при ръцете на Сарафите, придавайки им известна сила. Сега те се изкачваха пъргаво. Скачаха.

Сграбчваха го. Удряха го. Щипеха го.

Хер Шпигелман се олюляваше. Падна на земята.

Ръцете го покриха.

— Гас, не го прави.

Химерата наведе глава.

Задъхан, с очи, зачервени от глутницата на царя и от безпокойство, Пилгринд го увещаваше да не прави това, което и двамата се бяха заклели да направят на всяка цена.

Гас се почувства предаден дълбоко в себе си.

— Заклехме се.

— Не го прави — бе спокойният отговор на Пилгринд.

— Трябва!

— Не. Не…

— Трябва — повтори Гас, клатейки глава.

— Паднал е, гледай… — посочи Брадатият.

Шпигелман лежеше на земята като умрял. Ръцете пълзяха върху него като мухи на труп.

— Ти си слепият, Пилгринд.

Гас сочеше тялото на Кай, обвито в някакво карминено сияние, много подобно на това, което обгръщаше Джена Мецгерай.

— Не. Ритуалът не беше завършен, още има надежда.

Гас насочи оръжието срещу него.

— Искаш да ми попречиш да изпълня дълга си? — След това се поправи: — Нашият дълг или забрави?

— Ти не си убиец, Гас.

Гас въздъхна сякаш с примирение. Всяка дума му костваше усилие. Огромно усилие.

— Имам два куршума, Пилгринд. Един за мен и един за Вундеркинда. Но мога да намеря друг начин за себе си. Не ме затруднявай.

Пилгринд поклати глава.

— Не можеш да го направиш.

— Погледни му гърдите.

Кай се бе проснал на площада с разтворени ръце като върху разпятие. Задъхваше се. Върху мършавите му гърди се бе появило разкъсване. Приличаше на огромна татуировка, изрисувана с огън. Неизтриваемо клеймо, което се движеше в ритъм с дишането му. Сигурно му причиняваше много болка. И Гас, и Пилгринд знаеха какво значи това клеймо.

Беше клеймото на Розата.

— Розата на Алгол, виждаш ли? — притисна го Гас.

— Виждам я — каза Пилгринд, сбръчквайки чело. — Но ти си този, който не иска да види наистина.

— Шпигелман спечели, Брадати.

— Не завърши контра-Обмена, ти грешиш.

— Няма значение — отговори Гас развълнувано. — Процесът е само забавен. Кай ще помни. Ще помни, проклятие.

— Можем да го блокираме.

— И как?

— Вече сме го правили.

Абсурдността на това твърдение остави Гас с отворена уста. Чертите му, въпреки че нямаха нищо общо с човешкото — част от царството на насекомите и амфибиите, разкриха цялото си изумление в едно потъркване на антени и псевдоподи. Пилгринд не се отврати. Само се натъжи.

— Ти си луд, Пилгринд. Погледни ме.

— Виждам те, Гас Ван Зант.

— Тогава не лъжи. Знаеш, че процесът е необратим. Можем само да се преструваме и има само един начин, за да сме сигурни, че наистина е приключило.

Насочи оръжието към Кай. Сега беше лесна мишена. Стъкленият поглед на момчето бе насочен към небето. Неподвижен.

Отнякъде гръмотевица разтърси нощта.

Джена изсъска.

— Не е казано, че е необратим. Не вярвахме също, че е възможно да съществува контра-Обмен.

Гас залитна. Изплю лимфа на земята. Тръгна към Кай, решен да стигне до края.

— Ще се превърнеш в убиец, Гас — умоляваше го Пилгринд. „Или ще ме принудиш аз да стана“, помисли си.

— Вече съм чудовище, какво значение има?

Продавача успя да се изправи с няколко сантиметра, но войската веднага го повали на земята.

Беше му трудно да диша.

Обезумял от това, което се случваше (беше повален отново в калта точно докато вкусваше най-голямата си победа), не се опита дори да използва Обмен, за да се освободи от разбунтувалите се. Беше далеч от тази мисъл и от оскърблението, което войската от отсечени ръце нанасяше на потиснатото му и изхабено от контра-Обмена тяло.

Лежеше на земята, объркан и уплашен, и се опитваше да разбере в какво бе сбъркал. Къде се бе провалил.

Беше се погрижил за всеки детайл. Всичко беше преценено и внимателно планирано. Беше хванал двамата братя, Сид и Паулус, за да обърка и да хване в капан другите, беше вербувал Примо измежду всички Ловци, за да предотврати намесата на ликантропа или на Пилгринд, беше призовал Джена Мецгерай и чрез неговите ледени сатъри си бе осигурил необходимата енергия, за да подготви ритуала до съвършенство. Дори беше притиснал Вундеркинда към стената, принуждавайки го да направи Разруха.

А сега се намираше отново с уста, пълна с кръв и прах.

На земята. Победен. Само кръв и прах. Мразеше този вкус. Беше отвратителен.

Беше вкусът на хората.

Ето това оставаше от съществуването, кръв и прах. Нищо друго.

Кръв и прах, това бе съдбата на хората. Доколкото можеше да разсъждава, хер Шпигелман си помисли, че бе действал единствено за да избегне този край.

Беше се разбунтувал срещу подчинението на кръвта и прахта, беше се опитал да се промени, да смени кожата, тялото и душата си, да се отдалечи от расата на хората и така да се отърве от кръвта и прахта.

И въпреки всички негови усилия: имаше кръв и прах.

Значеше ли, че това е краят? Значеше ли, че това е съдбата му? Да свърши в кръвта и в прахта?

— Не.

Това бяха мислите на сина на кръвта и на прахта, не негови. Не всичко бе изгубено. Беше жив преди всичко. Контра-Обменът не го бе разрушил, както беше направил с други, не толкова силни Сарафи. Неговата гордост му вдъхна нова енергия. Усмихна се ехидно. Битката не беше свършила, не можеше да свърши. Защото не беше разгромен.

Не беше той победеният. Не тази нощ.

Щракна челюст като бясно куче. От устата му потече лига и глухо ръмжене излезе от гърлото му. Изпепели армията, която го държеше в плен, с един потресаващ размах и се изправи на крака. Разтресе раменете и гърба си, за да се изчисти от тази мръсотия. Не можеше да свърши така. Не беше предвидено животът му да приключи по този начин. Беше подготвил всичко, всеки детайл.

Войната продължаваше.

И ако неуспехът го преследваше, тогава щеше да намери начин да го елиминира. Губеше кръв от всяка пора, размекнатите му органи бяха измъчени и изгорени, пръстите му — ненужни късове. Но неприятелите му не бяха в по-добро положение. Все още имаше власт. Имаше познание. Повече от всеки друг Сараф. Достатъчно, за да достигне до своята награда.

Затвори очи и подсвирна.

Кагуларите пристигнаха веднага, планирайки ловко по покривите, върху които Продавача ги бе накарал да се разположат. Взеха го на ръце и го отнесоха. Беше изморен. Едва се крепеше. Но все пак отчасти планът му бе проработил. Вундеркиндът беше подмамен. Точно така си помисли.

Подмамен.