Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (37)

37

„Ти си Вундеркиндът“, извикаха гласовете в главата на Кай. Гласът на Пилгринд, на Гас, на хер Шпигелман. Слети заедно. Хор, диктуван от паниката.

„Ти си Вундеркиндът.“

И въпреки че значението на тези думи му убягна, Кай изпита удоволствие да ги чува как викат в главата му.

„Ти си Вундеркиндът.“

Покрит с органична материя и лепило, с кожа като изгорена от извънземна радиация, Кай се усмихна.

— Аз съм Вундеркиндът.

Детето чудо.

Като Моцарт, Хари Потър, Мерлин.

Като хиляди други герои от любимите си книги.

— Аз съм Вундеркиндът — повтори, докато Гас се олюляваше, предизвиквайки смъртта на дуел.

Как го бе казал Пилгринд? Не беше магия. Беше Обмен. Да изтриеш спомени, да промениш физиката.

— Аз съм Вундеркиндът — извика момчето.

Затвори очи. Сложи ръце на гърдите си. Помисли. Чарли. Ема. Училището. За да се срази Калибанът, трябваше силен спомен. Помисли за онзи специален магически ден. Денят, в който бе почувствал студ за първи път. Най-щастливият му ден? Може би — да.

За цялото си детство Кай беше прикован към леглото без никога да излиза от вкъщи. Болен. Беше познал смяната на сезоните само чрез това, което прозорците му позволяваха да почувства, и думите на писателите, които най-много бе обичал. Слънцето, ярките лъчи, които се процеждаха през спуснатите щори, цветовете на есента, весели репродукции в енциклопедиите за деца. Пролетта беше най-силното чуруликане на врабчетата по первазите. Никога не бе правил снежен човек, нито бе ходил бос покрай някое поточе. Никога не бе изпитвал удоволствието да се озове под ненадеен проливен дъжд. И никога не бе притежавал чадър, който да е само негов.

След това един ден бе оздравял. Изведнъж, необяснимо. За Кай това беше прераждане.

И този ден през септември-октомври-ноември декември майка му и баща му гобяха загърнали със синьо палто, което беше първото му наистина негово, бяха му… ох, как си спомняше. Този ден баща му го бе метнал на гръб и пуфтейки като локомотив, бе започнал да тича по цялата „Де Дам“ улица. Кай помнеше минаващите хора, кой раздразнен от този шум, кой усмихващ се на тази смешна сцена и виковете на майка му, която изплашена се бе отдръпнала настрана. Как Чарли дали плаче или се смее неговият смях, как. Как се бяха смели този ден! Беше спомен, звукът на техния — на майка му, смехът на баща му смесен и с неговия, докато шофьорите свиреха с клаксони, старците и стариците се усмихваха.

и

заради

леда

падаха падаха падаха.

Кай отвори очи. Обмен. Ударът беше ужасяващ. Калибанът за миг се превърна в прах. Нямаше дори време да се осъзнае.

Пламъкът го обгърна с нечувана жестокост, превръщайки го в мъртва плът, после в прах, накрая в светлина. Светлината удари стените на Параклиса, срутвайки най-старата колона.

Камъни, големи като скали, пропаднаха в пода, издълбавайки пропаст. Саркофагът на Левантинеца беше разрушен. Арката падна. Целият Параклис се разклати от внушителна сеизмична вълна. Вакуумът, създаден, когато Калибанът се бе опитвал да убие Гас, сега представляваше дупка, изпълнена с тъмнина. Тъмнината погълна викове и въздух. Погълна прах, трупове и камъни. Погълна мрамор и злато. Стана дребна. Изчезна. Тогава и само тогава дойде грохотът.

Сякаш самата Земя се бе разбунтувала на Обмена, извършен от Кай.

Гас го гледаше.

— Кай, не — каза. — Какво направи?

Кай видя Гас. Видя го отвъд маската. Видя го без кожата му, която първо Калибанът, а после и самият Обмен бяха изпепелили.

И извика:

— Стой далеч от мен!