Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (12)

12

Бяха двама и някога навярно са били човешки същества. Сега и те бяха част от мъченията. Заедно с Гнилочана и кагуларите. Заедно с Калибана, когото не беше виждал и за което Кай беше благодарен.

Може би наистина са били човешки същества, защото бяха запазили горе-долу непроменените пропорции. Две ръце, два крака, един торс и една глава. Синкави белези набраздяваха крайниците им.

Вече не бяха такива.

Бяха дори повече от голи, като се има предвид, че под одраната им кожа анатомията им се показваше ужасяващо. Нямаха изражение. Нямаха лице. И никакви очи, само две кухини. Вътре имаше нещо, което приличаше на опашката на паун. Това бяха тези, които Буливиф и Гас бяха нарекли фобичи.

— Кай Страус — възкликна един от двамата фобичи.

Дори не му оставиха време да хвърли последен поглед на труповете на родителите си. Сграбчиха го, като забодоха нокти в плътта му, и го повдигнаха. Повлякоха го между стъклата и разпръснатите по коридора трупове на кагуларите. Изтръгнаха това, което беше останало от входната врата, и излязоха на празната и тиха стълбищна площадка.

Кай напразно се опита да рита. Двамата фобичи му попречиха. Превъзходството на техните сили беше така очевидно, че опитите му за бягство изглеждаха жалки. Но вече излезли от апартамента, дамата фобичи се поколебаха. На Кай му се стори, че чува жуженето на превъзбудените им мисли, които се оплитаха. След това се спряха.

Нещо ги плашеше. Кай чувстваше как телата им треперят.

От тишината изплува ритмичен шум.

Туп. Туп. Туп.

Някой бавно изкачваше стълбите, като вървеше към тях.

Туп. Туп. Туп.

Дърво върху камък. Някой с бастун.

Единият от фобичите каза:

— Пилгринд.

Другият повтори същата сурова дума.

— Пилгринд.

Отпуснаха хватката си и Кай се строполи на земята.

Когато мършавото момче вдигна глава, видя непознатия с бастуна пред себе си. Двамата фобичи се хвърлиха на земята.

Молеха за милост на колене.

Имаше множество свидетели, готови да се закълнат, че няма нищо по-добро от това Брадатият да е наоколо.

Очевидно много от тях превъзнасяха репутацията му. Хора, които никой човек със здрав разум не би удостоил с внимание: всъщност ставаше въпрос за алкохолици, поети, лентяи и скитници.

Едно малцинство измежду тези странни персонажи толкова ярко излагаше фактите, че да не се появи никакво съмнение у скептика, колкото и налудничави да изглеждаха тези разкази.

Говореше се, че когато Брадатият обикаля по улиците на предградията и няма желание да бъде видян или да му се досажда, успява със самото си присъствие да гаси уличните лампи и светещите реклами; някои дори разправяха със сигурност, че когато Брадатият не иска да бъде разпознат, използва силата си, за да накара сенките да го скрият под покривалото си, правейки го невидим.

От всички легенди, които се носеха за него, тези бяха най-малко парадоксални. Но се премълчаваха онези, които го представяха като главен участник в жестоки изтезания и кървави убийства. И които всъщност преобладаваха.

Невинаги историите, които му се приписваха, бяха кървави и мрачни; тогава за него не би се говорило с възхищение.

Ако Брадатият беше нещо като демон, излязъл от Ада, фигурата му щеше да бъде като всяко нощно плашило. Щеше да бъде един незначителен и непривлекателен лош човек.

Имаше и други истории, които го правеха да изглежда в очите на слабите като талисман срещу кошмари, като защита от мрака.

Измежду онези, чийто разум беше потънал в мътните води на лудостта, името му се използваше като мантра, като молитва срещу най-отблъскващите мании. Появата му беше жадувана и умилостивявана с прости и гротескни жертвоприношения. Паяци се пренасяха в жертва, пролети сълзи по луната в безкрайни безсънни нощи, глад и лишения от всякакъв тип, понесени в негова чест.

Затова, когато Брадатият се появи изведнъж с огнен поглед и с палто, от което се стичаше вода, не беше странно, че се чуват в далечината виковете на лудите, примесени с мяукането на котките в едно зловещо и дълго изброяване.

Котки и луди назоваваха едно по едно многото му имена. Брадатият всъщност беше само едно от тези. Пилгринд беше най-познатото.

„Спасение“ означаваше понякога то.

Кай мигаше на парцали.

ТУП.

Вече беше виждал този огромен като мечка мъж. Познаваше и възлестите ръце, стиснали дъбовия бастун, зеления шлифер, обсипан с хиляди капки вода. Петнистата и мръсна брада — сплетена в нещо с неопределен цвят, приближаваща се до червено, ако не беше така мазна — му беше толкова позната. Познаваше тази изкривена и обезобразена от вятъра усмивка.

Една ехидна лисича гримаса се появи на лицето на Брадатия. Развалени зъби, но идеално остри, блестяха в полусянката на стълбищната площадка. Дежа вю. Отново това чувство: вече го познаваше. Дежа вю. Вече го бе виждал.

С неспокойното чувство се примесваха влажната миризма и студът. Бегло усещане, кратко, като спомен. Изчезна. Кай погледна Пилгринд, Брадатия. Не беше толкова изплашен, колкото двамата коленичили фобичи.

Едното око на Пилгринд беше кривогледо, белязано от един дълбок, зле зашит белег, докато другото беше леденосиньо, изключително светло, втренчено в двамата фобичи, пронизвайки ги от горе до долу. Удари с бастуна.

ТУП.

От удара къщата се разтрепери от основите. Стените се огънаха, изкривявайки се назад, за да се разтресат след това като желе в търсене на първоначалното си положение. Корнизите подскачаха, стъклата се напукваха, а после се пръсваха на парчета и това беше единственият шум, който нарушаваше мълчанието в сградата на улица „Де Дам“.

Двамата фобичи се сгромолясаха на земята. Главите им бяха откъснати изведнъж, като отсечени. Празните като пещери очни орбити сега бяха пълни с ларви, вече ги нямаше цветовете на пауна.

Пилгринд се усмихна ехидно.

— А ти би трябвало да си Кай, нали?

— Кай Страус.

— Казвам се Пилгринд. Имаме много да говорим ти и аз. Или все още не вярваш?

— Не разбирам…

— Искаш отговори ли? За това съм тук. Но първо трябва да повярваш. Видя ли достатъчно? Аз мисля, че да. Избягал си от „Улицата на Озел“, за да търсиш отговори. Защо мислиш, че Гас те е оставил да избягаш? Трябва да повярваш, ако искаш отговори. — Кай отвори уста, но Пилгринд не му остави време да отвърне. — Следвай ме, миризмата на тия двамата ме отвращава.

Брадатият сложи ръката си на рамото му, като го водеше към салона, откъдето нямаше да вижда труповете на Чарли и Ема, нито съществото, което Гас бе нарекъл Гнилочан.

Когато седнаха един срещу друг в двата края на дивана, Кай изпита неочаквано чувство. Като на изоставен, фигурата му, колкото и обезпокоително да изглеждаше, по някакъв начин го успокояваше.

Пилгринд седна и пружините изскърцаха силно.

Кай прошепна, дошъл на себе си.

— Познаваш ли Гас?

— Да, може да се каже, че работим заедно от много време. Много.

— Каза, че…

— Да, нарочно те накара да избягаш. — Развеселена усмивка се появи на лицето на Брадатия. — Или мислиш, че наистина си толкова способен, че можеш да измамиш някого като Гас Ван Зант?

Кай пламна.

— Аз не…

— Не трябва да се срамуваш, Кай. Изплашен си. Сам си. Родителите ти са мъртви. Нормално е да е трудно да се повярва в… — Пилгринд замислен почеса брадата си — в някои неща.

— Като… Обмена?

— Искаш да знаеш за Обмена? — Пилгринд беше изключително сериозен.

Кай се съгласи.

— За Обмена и за Дент дьо Нюи. Рошел каза, че…

Брадатият вдигна ръка, като го прекъсна.

— Всяко нещо с времето си. Не можем да говорим за квартала, ако преди това не говорим за Обмена. И не можем да говорим за Обмена, ако преди това не говорим за Сарафите и обратното.

— Да.

Пилгринд извади нещо от единия си джоб, една малка торбичка от тъмен плат. Отвори я и извади ухаещ тютюн. Започна да го навива в парче вестник.

— Обменът не е магия. Може да изглежда като такава, но не е. Тя не съществува. Съществува илюзията, тази на фокусниците и на писателите, но магията не съществува. Съществува Обменът на Тук и Сега. Обменът е способността на Сарафите да манипулират законите на физиката, които господстват в този свят. Колкото е по-силен и надарен, толкова повече притежава възможността да практикува силни и изтънчени Обмени. — Торбичката изчезна в един от хилядите джобове на шлифера му. — Да манипулираш законите на физиката, е огромна сила, това разбираш ли го?

— Да.

И наистина го разбираше. Сети се за сиянието, което беше разкъсало Гнилочана, и се съгласи още по-убеден. Искаше Пилгринд да продължи. Разумът му беше гладен за обяснения и отговори.

— Но Обменът си има цена. Тук е разликата, която разделя Обмена от Тук и Сега от магията и от легендата. Обменът си има цена.

— Каква?

— Най-високата — потвърди Пилгринд, мрачен. — Най-скъпото нещо, което човек притежава.

— Жи… — измърмори Кай — животът?

Пилгринд се усмихна.

— Ако беше така, нямаше да съществуват Сарафи, а без Сарафи — изпука пръсти — никакъв Обмен.

Драсна восъчна клечка кибрит и си запали цигара.

Серният дим се издигна до тавана и се разсея.

— Какво може да е по-ценно от живота? — попита момчето.

С неясен жест Пилгринд посочи с ръка към вратата на апартамента, там, където труповете на двамата фобичи се разлагаха с впечатляваща бързина.

— Фобичите са мъртви. И все пак се движат. И убиват. Животът е подценяван.

— Мъртви ли? Сега да, ти ги уби, но преди това бяха живи. Хванаха ме и…

— Фобичите са ключът, за да се разберат Обменът — обясни Пилгринд — и неговата цена. Най-вече неговата цена. Млад си, Кай. Може би прекалено млад, за да разбереш всичко това, което ти се случва. — Всмукна дълбоко от цигарата. — И което ще се случи в бъдеще. Аз ще отговоря вместо теб. Най-скъпото нещо, което човек притежава, нещото, което е по-ценно от кръвта и от душата, е паметта.

Кай сбръчка вежди.

— Паметта ли?

— Паметта — повтори Брадатият, стиснал цигарата между кривите си зъби. — Сарафът само притежава силата да манипулира самата същност на физическата реалност, ако го пожелае, но в замяна трябва да пожертва спомените си. Колкото по-важни са спомените, толкова повече Обменът ще е по-силен и ефикасен. Но веднъж използвани, тези спомени ще изчезнат завинаги.

Остави на Кай време, за да осмисли информацията.

Вдиша. Издиша.

— Повече няма да ги има — продължи. — Ако един Сараф иска да запали цигара, като използва Обмена, може просто да използва спомена за това, което е ял на закуска, или за клюките, които си е разменил с касиерката в супермаркета. Незначителни, маловажни спомени. Спомени, които обикновено бързо забравяме. Но ако пожелае да разруши тази сграда или някоя планина, тогава би трябвало да използва много повече от тях. И не които и да са спомени, а скъпи спомени. Като този за първата любов или за първата целувка. И след това няма да може вече да практикува Обмена. Разбираш ли?

Кай започваше да добива представа.

— Или — прошепна, като потрепери — споменът за лицето на собствената си майка?

— Точно.

— Но би могъл да използва и само лоши спомени — възкликна изведнъж момчето. — Не би било зле да се освободиш от… лошите спомени, нали?

Пилгринд му подаде цигарата. Посочи жарта в края й.

— Искаш ли да я докоснеш?

— Не.

— Защо не искаш?

— Защото ще се изгоря.

— И откъде знаеш?

— Защото…

Изведнъж идеята да изчисти паметта си започваше да му се струва зловеща, почти коварна.

— Защото съм научил какво е да се изгориш. Значи, и лошите спомени са важни.

— Може би повече и от хубавите. За какво мислиш, Кай?

Момчето го погледна в очите.

Не излъга.

— Че Обменът е ужасен.

Пилгринд се съгласи, сериозен.

— Много Сарафи предпочитат никога да не упражняват способността си. Но много други, твърде амбициозни и твърде глупави, не мислят така. Успяваш ли да следиш мисълта ми.

Остави Кай да се досети. Оставаше му малко. Не беше глупак.

— Фобичите?

— Фобичите са били човешки същества. Точно като твоите родители, Сарафи. Сарафи, които са изтрили всички спомени, всеки момент от живота си толкова, че да бъдат забравени дори от смъртта. Така умират, но не го знаят и тогава биват пленени от още по-коварните от самите тях Сарафи, но не и толкова глупави и биват използвани като роби. Жестоки са като смъртта и не познават болката. Те са противни създания, от които е по-добре да се бяга.

— Гас уби двама от тях вчера през нощта.

— Действа прибързано. Ранен е.

Кай поклати глава. Една сълза се стече по бузата му.

— Той каза, че родителите ми са били Сарафи. Каза го и ти сега. Наистина ли са били?

— Бяха.

— А аз? — попита Кай, като си гледаше ръцете. — И аз ли съм Сараф?

— Няма как да знаем. Има начини, за да се открие, тестове. Но засега е по-добре да стоиш настрана от Обмена на Тук и Сега. Би могло да е опасно.

Кай въздъхна. Тази забрана изобщо не му тежеше. Мислеше за фобичите.

Умът му формулира нов въпрос.

— Защо Обменът на Тук и Сега?

— Съществува Обмен на Тук и Сега и Обмен на Там и Тогава. Още по-мрачен и още по-таен. Само най-неразумните Сарафи го практикуват. Обикновено подли и лоши хора. Обменът на Тук и Сега може да се упражнява само от Сарафите, другият се прилага върху предметите. Наричаме тези предмети Ръчно направени.

Кай подскочи.

— Вече си чувал тази дума?

— Може би. Не помня добре.

„Картаферина“. Разбира се, книжарницата.

— Ще си спомниш. Ръчно направеният предмет е разменен. Може да бъде всеки предмет: кама, часовник, кукла на пружина. Всяко нещо. Той обикновено е замислен по поръчка. Винаги за зли намерения.

Рязко махна с ръка във въздуха. Малко пепел падна на килима.

— Представи си, че си убиец — продължи Пилгринд. — Представи си, че искаш да убиеш някого, но и че искаш да не бъдеш хванат. Ако си достатъчно смел и познаваш някой Сараф, можеш да му поръчаш Ръчно направен предмет. Представи си, че искаш да убиеш някоя жена. Един Ръчен предмет във формата на червило би могъл да ти свърши работа. Сарафът би могъл да използва Обмена на Там и Тогава, за да промени една обикновена козметика в перфектното оръдие. Един Сараф може да бъде проследен по такъв Ръчен предмет за убийство, но няма Сарафи в затвора. — Пилгринд изгаси фаса между пръстите си и го прибра в джоба. — Има и друга разлика, освен това. Много важна. Обменът на Там и Тогава работи чрез кръвта. Не използва спомените, използва кръвта. И създава зависимост.

— Зависимост?

— Той е дрога. Който използва Ръчно направен предмет, трудно ще спре след първия опит. Ще отслабне, ще бъде на прага на смъртта. Но Обменът от Там и Тогава е коварен и не убива. Прави човека слаб, но не го убива.

Пилгринд си почеса рошавата брада.

— Използваш Ръчен предмет и той ти изпива кръвта. Използваш го пак, защото изгодите са огромни, и той пие още и още. Когато се превърнеш в безволево създание, повалено на легло, слабо и мръсно, и вече не можеш без тези предмети, тогава си под негово влияние. — Замълча. — И започва да изпива отчаянието ти. Докато…

— Докато какво? — повтори момчето в очакване.

Пилгринд му хвърли поглед, пълен с подтекст.

— Докато не решиш да го измамиш. Но е нужно време, за да се вземе подобно решение.

— Дент дьо Нюи — каза Кай. — Говори ми за него.

— Това е кварталът, в който са намерили подслон Сарафите в този град.

— Не е отбелязан на никоя карта. Никога не съм чувал да се говори за него, въпреки че съм роден и съм живял тук, през няколко сгради. Как е възможно?

Настроението на Пилгринд се помрачи. Погледът му изглеждаше, сякаш поглъща малкото светлина в стаята.

— Точно ти, Кай, си последният човек на света, който трябва да поставя някои въпроси. Става дума за един много стар Обмен. Никой не знае колко точно. Един постоянен Обмен, който трябва да се плати… — Поклати глава. — Невъзможно е да се разбере колко са умрели на практика. Но това бяха тъмни времена. Много тъмни.

— Все пак Дент дьо Нюи не е невидим.

— Точно така. И не всички, които живеят там, са Сарафи. Има и нормални хора, чиновници, работници, чистачи. В действителност те представляват по-голямата част. Това е гениалността на този, който е измислил Дент дьо Нюи. И все пак не е перфектен.

„И все пак не е“, помисли си Кай.

— Видях… създанията. Не само фобичите, видях и кагуларите. Видях и един… — Дори само при спомена за образа на Гнилочана го побиха тръпки. Опита се да не се разплаче. — Гнилочан. Той уби…

— Знам.

— И те ли идват от квартала? Какво… какво са? Имат ли нещо общо с Обмена като фобичите?

— Не. Кагуларите живеят навсякъде. Навсякъде са. Като плъховете, като мухите, като хлебарките. — Гласът на Пилгринд беше станал твърд. — Ние Сарафите наричаме кагуларите Черни качулки. Те са отвратителни зверове. Отчаяни същества, които не го осъзнават и затова са жестоки. Като хората, в края на краищата. Може би това е, което ни кара да изпитваме отвращение от тях. Алчност, апетит. Само това познават. И насилието. Насилието и жестокостта. Гнилочаните обаче… — Пилгринд размаха ръце в търсене на точните думи — са оръжия. Не са създания. Не се срещат на свобода, освен ако не са избягали от контрола на Сарафа, който ги е призовал. Направени са от гнили неща. Крила на мухи и втвърден хляб. Гранясало и вкиснало мляко. И памет, разбира се. Те са плодът на един много тъмен и труден Обмен. Оръжия, призовани с една-единствена цел: да убиват.

— С целувка.

— С целувка, точно така.

— Боли ли? — поиска да узнае Кай.

Пилгринд не го излъга.

— Да, много. Но се е свършило — каза, като докосна нежно измъченото лице на момчето. — Свършило се е. Болката е минала, повярвай ми. Всичко минава, аз знам това добре.

Кай избърса очите си.

— Видях и един… един върколак.

Пилгринд се смя дълго, като удряше с ръце по масивните си хълбоци. Целият диван скърцаше, като следваше неговата развеселеност. — Запознал си се с Буливиф, предполагам.

— С него, да.

— Не се наричат върколаци. Това е като с думата „магия“. Сбъркан, грешен израз. Наричат се ликантропи. Вълци с човешка форма, хибриди. Останали са малко такива. Хващат ги и ги убиват онези, които знаят за съществуването им, не много, за щастие. Предпочитат да живеят настрани. Буливиф е един от тях. Воин. Истински воин. — Имаше нещо повече от възхищение в гласа на Брадатия. — Видя ли на какво е способен?

— Да — отговори Кай рязко.

— Добре. Тогава го уважавай. Предполагам, че си се запознал и с Рошел.

— Рошел, да. — Момчето се изчерви.

— Какво мислиш за нея?

Кай не мисли дълго.

— Тя е най-хубавата жена, която някога съм виждал.

— Само хубава ли?

— Не, и тъжна. Много тъжна.

— Тя е Сироко. Обзалагам се, че изобщо не те е докоснала, нали?

Кай си помисли за всичките пъти, когато жената се бе приближила до него. — Не, никога.

— Защото не може. Това е в природата на Сирокото. Не могат да докосват живи същества, само неодушевени предмети.

Кай сложи ръцете на главата си. Имаше чувството, че ще избухне.

Оставаше да се зададе един-единствен въпрос.

— Родителите ми…

— Чарли и Ема.

— Познаваше ли ги?

— Да. Не бяхме близки. Аз не съм социален тип. Но ги познавах. Бяха талантливи Сарафи.

Кай стисна юмруци, лицето му се намръщи.

— Кой ги уби?

— Има много имена. Хер Шпигелман е едно от тях. Но не е хубаво да говорим за него извън квартала.

— Хер Шпигелман!

Кай се опули стъписан.

Хер Шпигелман. Продавача.

Опипа джобовете си. Монетата я нямаше.

— Искам да знам.

Пилгринд стана така страшен, както трябва да е бил за фобичите.

В очите му имаше огън.

— Не тук.

Кай не отмести поглед.

— Те истинските ми родители ли бяха?

— Кой е истинският родител? Този, който има кръвна връзка, или този, който споделя с детето си цялата Вселена?

Кай не отговори. Този отговор беше повече от ясен.

Осиновен. Сирак.

Помисли за лицето на Ема. После за това на Чарли. За успокояващата миризма на афтършейв, който усещаше сутрин в банята, и за нежността на устните на майка си, когато го тресеше от високата температура. Помисли за Ема, която му четеше приказки, докато заспи. Помисли за прекараните вечери, седнал между тях да гледа филм и да хруска тиквени семки. Помисли за майка си, която го изпращаше до училище. За часовете, които двамата бяха прекарали в бдене над него в клиниките, когато изглеждаше, че пневмонията ще го убие. Часове на агония, знаеше го. Бяха му показали любовта си безброй пъти и по безброй начини.

Не, Ема и Чарли бяха неговите родители. Истинските му родители.

Докосна плахо джоба си. Монетата я нямаше. Помисли за луноподобното лице на хер Шпигелман. За сладникавия му глас. Затвори очи. Щеше да го убие, помисли си. Със собствените си ръце. Щеше да го направи. С цената на живота си.

Пилгринд мърмореше нещо със затворени очи.

— Какво? Какво трябва да направя сега? — попита Кай.

— Видя. Докосна. За малко не беше ранен. Кажи ми истината, Кай, сега вярваш ли?

Вярваше.

— Да.

Пилгринд изглеждаше удовлетворен.

— Трябва да се върнем в Дент дьо Нюи. Има още много за обсъждане. Трябва да се подготвят битки, да се споделя информация. Но първо, ако искаш, има едно последно нещо, което мога да направя за теб. Но само ако го искаш. И само ако си достатъчно силен.

— Какво?

Брадатият стана, изправяйки се в целия си ръст.

Кай се почувства много малък.

— Мога да ти помогна да чуеш последните мисли на майка си.

— Последните… мисли?

— Мъртва е отскоро. Мога да го направя. Да ти помогна да говориш с последните й спомени. Това е труден Обмен, но аз знам как да го практикувам. Само ако ти искаш обаче. И само ако си достатъчно силен. Може да са мисли без смисъл. Умряла е, убита е от Гнилочан, запомни го. Много е страдала.

Кай решително стана.

Дори да бяха само стенания в агония, щеше да ги чуе и да ги запечата в паметта си, ясни като Десетте божи заповеди. Щеше да ги слуша и слуша отново, за да си напомня това, което трябваше да направи.

Да убие хер Шпигелман.

Продавача.

— Искам го.