Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (30)

30

Беше тъмно, когато пристигна в „Кладенеца“.

Докато Кай мислеше над последните думи на приятелите си, Гас стискаше между ръцете си един плик за писмо, обвит във вестникарска хартия, фигурата му беше натежала от оръжията, които якето на моторист едва прикриваше, и от чанта, метната през рамо. Беше нужен цял ден, за да успее да намери този плик, обвит във вестникарска хартия. На Кай беше казал само, че се отнася за нещо фундаментално.

Пилгринд щеше да гледа на Таро в „Обсесо“, подпомаган от Крал тел. Ако нещо се объркаше, бе доверил на момчето, със сигурност странната метална фигурка, с която бе неразделен, щеше да му го покаже. И той щеше да се намеси своевременно, за да го измъкне от затруднението. Буливиф щеше да претърси квартала в издирване на Ловци. Но и той, беше го уверил, щеше да им се притече на помощ, ако Пилгринд само подуши някаква опасност. Не трябваше да се безпокои.

Рошел се бе навела над него, майчински му бе закопчала последното копче на якето, след това му се бе усмихнала.

— Аз съм тук — беше казала просто.

От всички думи, вдъхващи кураж: на Гас, на Пилгринд и на ликантропа, сладкото изражение на лицето на Сирокото бе това, което му вдъхна най-голямо доверие.

— Гледай!

Гас посочи една ниска къща с висок и тесен покрив, покрит с огненочервени керемиди, с любопитни прозорци, кръгли, подобно на големи илюминатори, които наблюдаваха глупаво площада.

Прозорците бяха затъмнени от тежки завеси, поради което беше невъзможно да се види какво има вътре.

Сградата беше една от най-величествените, които заобикаляха жабата, и въпреки това, ако Гас не я бе посочил, Кай вероятно нямаше да я забележи.

Прилеп премина за миг пред улична лампа и при тази внезапна сянка Кай усети някаква тръпка под кожата си. Изведнъж си даде сметка за всичко — че бяха в Дент дьо Нюи и че сам никога нямаше да може да намери пътя към дома.

Домът, който вече не бе негов.

Въпреки че температурата беше няколко градуса под нулата, му беше студено.

— Смелост… — насърчи го Гас.

Тънко ледено покритие скърцаше под подметките му.

Изкачиха няколко стъпала и спряха пред вратата, на която имаше надпис: „Кладенецът“ с позлатени букви. Вратата беше боядисана наскоро в хубав зелен цвят. Внушителен, наситен. Необичаен. Никакво име на табелката на звънеца. Нямаше нужда да се звъни.

Веднага щом Гас вдигна ръка, за да почука, вратата се разтвори. Мъжът, който отвори, беше висок, колкото Буливиф, но много слаб.

Кокалите на лицето му изпъкваха и очите му бяха толкова вдлъбнати навътре, че беше съмнително дали са отворени. Носеше черен костюм, много елегантен.

Огледа ги, първо Гас и после Кай.

И обяви:

— Не може да се влезе без покана.

— Не е проблем.

— Аз се опасявам, че е. Вие сте въоръжен, господине.

— Глупости, познавам правилата на къщата. Не това е проблемът.

— Както и да е, господине, това е частен клуб. Без покана не мога да ви пусна да влезете.

Гас се усмихна.

— Нося дар…

Мъжът протегна ръка, без да променя изражението си.

— Да видим — каза.

С изключителна предпазливост, сякаш ставаше въпрос за експлозив, Гас подаде обвития плик, свеждайки глава, нещо като плах поклон. Мъжът го сграбчи, изведнъж станал алчен, без да отмества очи от усмихващото се лице на Гас, изучавайки всяка негова реакция. На него не му мигваше окото, изпънат, почти вкаменен, с престорено весело изражение.

Кай наблюдаваше очарован този странен балет. Струваше му се, че присъства на внимателно изготвен церемониал, Марко Поло пред великия Каган или пред представлението на изтънчения театър Но.

— Свирка.

— Сребърна — подчерта Гас.

— Специална?

Гас не отговори. Нерешителен, кльощавият мъж завъртя предмета в ръцете си. След това спокойно, донякъде предпазливо, го поднесе към устните си, духвайки леко. Свирката трябва да беше дефектна, защото не издаде никакъв звук.

Кай усети сърцето му да се качва в гърлото. Мъжът духна още веднъж, сега с по-голяма сила. Изглеждаше недоволен.

С крайчеца на окото Кай погледна Гас, който продължаваше невъзмутимо да се усмихва, може би, недаващ си сметка за бръчиците, които се образуваха на ъгълчетата на устата на кльощавия мъж, горчиви бръчици, начумерени, подозрителни, които променяха неприятните черти в сурови и брутални.

Преглътна. След това нещо докосна лицето му. Пеперуда. Към първата се присъедини втора, после десетина. Те бяха във всички цветове на спектъра. Маджента, тъмносиньо, лилаво, най-малките бяха жълти и бели. Имаше светлосини, черни, някои със сложни арабески, изпъкващи над доминиращия цвят, други с дребни крила и толкова бързи, че беше трудно да се отгатне даже и формата им.

Дойдоха от нощта, мълчаливи, и започнаха да кръжат около главата на мъжа, който с широка усмивка протегна ръце, за да ги докосне. Бяха поне двайсетина и изглеждаха не по-малко щастливи от него. Кръжаха и танцуваха грациозно, демонстрирайки пъргавите си криле и маневрите, на които бяха способни. След няколко минути се върнаха към тъмнината.

— Малко са, защото е студено — обясни Гас. — През пролетта обаче…

Мъжът изръмжа, но Кай започна да диша по-спокойно. Кльощавият мъж прибра сребърната свирка в джоба на панталоните си с безупречен ръб, удостои ги със загадъчна усмивка и накрая се отдръпна, за да им позволи да влязат. Дарът беше приет с удоволствие.

— Знаете ли правилата?

— Естествено.

Сякаш Гас не бе казал нищо.

— Не се говори. Не се убива. Не се пролива кръв. Може да се пие алкохол, разбира се, но не в прекалено големи количества.

Вратата се затвори зад гърбовете им.

Докато прекрачваше прага, Кай се запита какво щеше да се случи, ако подаръкът на Гас не бе постигнал успех. Това подобие на майордом щеше просто да им тресне вратата под носа или нещо по-лошо?

И така с известно безпокойство се остави да бъде воден до кръгла стая с таван с фрески, създаващ впечатлението, че се намират на уютно място под клончета на някоя гора. Работа на голям гений, толкова реалистична, че човек да го засърби носа от несъществуващия аромат на свежест и смола.

Майордомът посочи с поклон две свободни кресла и изчезна зад един бар.

Имаше фигури, потънали в сянка, почти навсякъде. Сарафи, облечени елегантно, а понякога странно. Всички мълчаливи. Никой не го удостои с поглед. И това беше едно от правилата. В „Кладенеца“ не се ходеше, за да се разменят пет приказки или да се пие по една бира. Не беше място, в което работниците да могат да разтоварят разочарованията си от деня или любовниците да си разменят по някоя страстна дума.

Това място беше отдадено на тишината.

Този, който можеше да влезе там, рядко завързваше приятелства с други членове на клуба. Често прекарваха живота си, без дори да узнаят имената на седящия срещу тях. Отдаваха се на съзерцанието. Тук не се действаше. Тук времето трябваше да остане неподвижно.

Веднага щом влезе, на Кай му се зави свят. Ужасните световъртежи го принудиха да се вкопчи в една масичка, разклащайки я опасно. Двама посетители се обърнаха към него с укоризнен вид. Кай отвори уста, за да каже нещо на Гас, но бързо я затвори.

Липсваше му въздух. Чувстваше, че се задушава. Гърлото го стягаше, черни точици се завихриха пред очите му. Залитна и едва не падна. Гас го задържа, намествайки го на креслото. Изражението му бе разтревожено.

Кай се опита да го успокои, като се усмихна. След това усети вода да докосва леко краката му. Погледна надолу. Колкото и абсурдно да изглеждаше, „Кладенецът“ се пълнеше бързо. Усмивката му угасна. Уплашен, погледна Гас широко отворени очи, правейки му знаци. Но Гас не видя нищо. Напротив, даже не разбираше онова, което мършавото момче се опитваше да му покаже.

Водата се покачваше и покачваше. Кай жестикулираше, ужасен. Когато главата му пламна внезапно и страхотно, не успя да се сдържи.

Това беше жестока болка, която разяждаше съзнанието му. Вмъкваше се в мислите му и ги караше да експлодират. Против волята си наруши едно от основните правила на заведението.

Изстена.

Някои глави се обърнаха към тях. Една широка гама от раздразнени изражения, които варираха от досада до едва сдържан гняв.

Кай не забеляза това, но Гас — да. Сграбчи го и го завлече на срещуположната страна на кръглата стая, там, където на една добре замаскирана врата имаше надпис „Тоалетна“.

Намести го на пода и му изми лицето със студена вода, но Кай не реагираше. Очите му бяха обърнати към нищото, още по-забелени. Чувстваше как водата докосва устните му и след това как влиза в него. В ноздрите, в ушите, в гърлото, докато изведнъж го изпълни.

Гас удари Кай по лицето, без да получи някаква реакция. Удари го отново, по-силно. Нищо. За миг му се стори, че вижда пламъци по възглавничките на пръстите на момчето. Уплашен, нанесе нов удар. Нищо.

Водата се покачваше. Кай се изправи, плюейки и кашляйки.

Водата се покачваше, покачваше. Защо Гас не забелязваше?

Тя докосваше брадичката му и той нададе нещо като писък. Стигна до устата му и почувства вкуса й — солен. Тогава се опита да заплува, но тялото му беше натежало като олово.

Водата се покачваше и покачваше. Кай задържа дъха си и изчезна в нея, потъна. В дълбините дишаше. В дълбините виждаше. Виждаше се как изчезва. След това болката го сграбчи и го захвърли в тъмнина.

В нея Кай видя всичко.