Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (29)

29

Първият от Ловците пристигна в Дент дьо Нюи, когато залезът, повече от розова следа на хоризонта, беше някакво чувство, което влиза под кожата, нещо интимно. Пристигна сам, другите щяха да го настигнат след няколко минути. Обединяваше ги някакъв вид интуиция. Онова, което единият си мислеше, другите го разбираха. Даже и без посредничеството на думите.

Ловецът се казваше Филип и обичаше да пристига по-рано, за да може да остане със собствените си мисли. Да слуша как биенето на сърцето му отеква в мускулите и в мозъка. Беше мълчалив и самотен тип, като се има предвид, че всички Ловци бяха такива. Всичките мълчаливи и самотни.

Смъртоносни, най-вече.

Беше първият от четиримата, но всички бяха предшествани с няколко дни от Слугите или както имаха навика да ги наричат на жаргона си, от Виканите.

Задача на Виканите бе да разчистват пътя, да следят плячката, без да бъдат забелязани, да изучават силата й, ловкостта й и слабите й места.

Също и да събират колкото може повече информация за територията, на която се нападаше. Това беше необходимо, ако трябваше да се работи с полагаемата облага.

Не че беше нужно. Не за първи път Ловците чуваха да се говори за Дент дьо Нюи. Квартал с хиляда улички и с хиляда и една тайни. Перфектното място за плячка, възнамеряваща да избяга. Идеалното място, за да се разгроми една зле скалъпена хайка.

Затова между Ловците Дент дьо Нюи беше смятан за забранена зона. Прекалено много скривалища, прекалено много цивилни, готови да замаскират следите, да отвлекат вниманието, да се скрият. Дори да нападнат. Дент дьо Нюи беше зона, невъзможна за превземане.

Това беше предизвикателство.

Но нещо в навиците се беше променило, така се говореше.

И Дент дьо Нюи променяше същността си.

Ловците обичаха предизвикателствата. Живееха за тях. Затова не позволиха да им се изплъзне тази възможност. Лов в прословутия Дент дьо Нюи. Имената им, ако постигнеха целта, щяха да станат легенда. Щяха да живеят много повече от допустимото за плътта им, пренасяни от уста на уста, от Слуга на Слуга, от Ловец на Ловец.

От плячка на плячка.

Това най-вече ги възбуждаше: идеята, че плячка и плячка щяха да треперят и да подскачат, като чуят четирите им имена.

Съзнаващ преднината си, Ловецът спря от лявата страна и паркира с лека маневра мотора си успоредно до един фонтан с формата на мида в южната част на Плас дьо л’Експерианс, пред старите прозорци на братята Рамон. Знаеше, че този фонтан (който се задействаше чрез натискане на бронзова звезда) беше разположен перпендикулярно на фонтана на жабата. Причината за подобна странност не го интересуваше.

Усещаше миризмата на плячката и това му стигаше, за да успокои сърцето си.

Остави вятъра да разроши косата му, къдрава и гъста, тъмна като тридневната брада, която растеше на квадратната му брадичка, и си пое дълбоко въздух. Слезе, за да изпъне гърба си и да хвърли поглед наоколо: витрините на магазините — затворени със спуснати бронирани ролетки, тежкият му мотор, черен като цевта на пушка, няколко треперещи от студ врабчета в търсене на храна и топлина, паважът, който блестеше, мокър от дъжда и покрит с паднали листа. Вдиша ледения въздух. Усети вкуса на тишината.

Хареса му.

Първият Ловец знаеше, че Плас дьо л’Експерианс гъмжи от Слуги: скрити зад безбройните автомобили, паркирани напук на забраните, или нависоко между грозните комини на кривите покриви да наблюдават всяко негово движение, да чакат знак, показващ желанието му, части от декора в очакване на заповед. В очакване на лова. Моментът беше добър.

Зимата щеше да донесе смърт и разруха. Зимата щеше да донесе новости. Мрачни новости. Сезоните се променяха, времената се променяха.

Щеше да бъде голям лов, така се говореше. Някои не вярваха на това пророчество, отнасяйки го към чистото въображение, но Филип и другите трима Ловци, които скоро щяха да пристигнат в Дент дьо Нюи, знаеха, че не беше така.

Този път имаха мощен съюзник.

Вторият и третият Ловец, Шмит и Лапланте, приближиха до страничната част на един офроуд автомобил, изцапан с тиня. Гигантска машина, плод на гения на някой тенекеджия, за когото механиката нямаше тайни. Маниак на техниката, на когото бе платено с рязък удар в югуларната вена. Това беше обичайно сред Ловците.

Да рушат всичко около себе си.

Глухият и мрачен тътен на мотора изпълни площада като тъмна металическа симфония, плашейки ято врабчета, които се изнизаха с голяма врява. Спирачките изскърцаха и колата спря, но нито един прозорец не се отвори.

Мъжете и жените от площада сънуваха неспокойни сънища, но запазваха инстинкта си за самосъхранение. Никой не видя пристигането им, така трябваше да бъде.

Шмит беше най-младият от четиримата в групата. С грациозен скок изскочи от вратата на колата още в движение.

Един широк белег на лицето показваше, че външният му вид не е за подценяване: беше слаб, почти съсухрен, с бръсната глава, за да прикрие албинизма, и постоянно със слънчеви очила, за да скрива червените си очи и тъмните кръгове около тях.

Напук на всяка възможност да остане анонимен, Шмит носеше закачена на гърба, добре покрита с кожен калъф, който миришеше на смазка, дълга сабя с украсена дръжка. Беше стара сабя.

Ловец беше баща му, Ловци бяха и неговите деди, винаги е било така през вековете.

— Пристигнахте — каза Филип, като ги гледаше.

Шмит не отговори, не виждаше нужда.

Третият, Лапланте, слезе веднага след тях от нещо като ковчег на колела, изплю на земята някаква смесица от катар и тютюн.

— Така изглежда — каза мрачен.

Беше мъж с опасен вид, нещо като хулиган на средна възраст с мощна физика, без грам мазнина въпреки размера си. Голите му ръце бяха покрити с вече избледнели татуировки. Между широките си и силни зъби стискаше фас. Нагласи кобура, който носеше отляво. Това беше жест, продиктуван повече от навик, отколкото от необходимост. Пистолетът със седефена дръжка беше винаги готов да сее смърт. Винаги там, където покритите му с мазоли пръсти щяха да го намерят.

Очите му имаха чистия синкав блясък на лудостта в краен стадий.

— Ситуацията ми се струва обещаваща — каза Филип.

— Така изглежда.

— Той пристигна ли?

Гласът на втория Ловец, по-младият, с тъмните очила и червените очи, беше писклив, почти креслив. Стоеше облегнат на топлия капак на колата със скръстени ръце и гледаше двамата си придружители.

Лапланте, дишайки тежко, показа небето. И тримата погледнаха ятото гарвани, което изпъкваше на хоризонта. Бавни черни кръгове се приближаваха, сякаш с маршова стъпка. Това бяха вестителите на последния Ловец. Четвъртият. Това беше неговият ескорт и единствените живи същества, с които се чувстваше на място. Четвъртият Ловец беше онзи, който ги беше обединил в едно.

Дължаха му всичко.

Той бе открил таланта им и ги бе превърнал в машини за убиване. Той ги беше дресирал извън допустимото. Той беше формирал разума им, докато не станаха едно цяло. Беше нагласил мерника им и им беше показал следи там, където дори прозорливите им сетива не бяха видели нищо. Накрая той ги доведе в Дент дьо Нюи.

Защото той, четвъртият Ловец, онзи, придружаван от гарвани, онзи, чието лице никой не познаваше, имаше неуредена сметка, която скоро щеше да бъде разплатена. Онзи, на когото беше позволено отмъщението.

Четвъртият Ловец пристигаше винаги пеш. Лицето му беше забулено постоянно от черен шал, дълъг, подобен на тези на авиаторите от Първата световна война, за да скрива чертите му. Огромното му тяло, пъргаво и силно, не даваше да се разбере истинската му възраст. Четвъртият Ловец беше поне три пъти по-възрастен от най-младия и почти два пъти от другите двама. Така се говореше, те никога не бяха питали.

Четвъртият беше жива легенда. Легендите не отговаряха, заповядваха.

Четвъртият пристигна.

— Примо — поздравиха го.

— Чувствате ли този въздух, деца?

Никой от тримата не помръдна и мускул.

— Усещал съм го преди вас, много години преди да се родите. Много. Това е въздух, който мирише на плът. На жива плът. Плът, която не би трябвало да диша. Плът, която ние ще превърнем в мърша. Дент дьо Нюи… — избълва Ловецът без лице, като ги гледаше един по един със сивите си очи на границата на слепотата — не е обикновено място. Това е нещо, което ти влиза под кожата. Което изтощава волята, смущава мишената.

Дрезгав смях.

— Подлудява.

Тримата се почувстваха не на място, не знаейки какво да правят. Четвъртият Ловец имаше силата да ги хваща неподготвени, винаги.

— Слугите претърсиха тая дупка от край до край. Познаваме зоната, Примо.

Примо го удари с опакото на ръката, лицето му се извърна настрани и той изплю кръв. Лапланте не помръдна.

Шмит и Филип не можеха да не се наслаждават на бързината, с която бе извършено наказанието.

— Ти — каза Примо и гласът му изразяваше омраза и пренебрежение, които можеха да сразят и най-силния човек, — ти нищо не знаеш. Нищо. Това е Дент дьо Нюи. Не е римският храм на Сатурн. Не е Марсилия. Не е Юргрунд в Берлин, не е Големият кръг в Будапеща. Това е Дент дьо Нюи. Тези сгради не са сгради, шахтите преливат от червеи със зъби, дърветата си разказват истории, камъните са в рани и белези. Тук правилата са различни.

— Аз… — опита да се защити Лапланте.

— Мълчи! — нареди маскираният Ловец. — Ти си само едно дете. Едно циврещо хлапе, което си мисли, че познава света. Кой ви създаде?

Никой не отговори.

Наведоха глави, един недвусмислен жест.

— Казах ви, че нещата се променят. Говорих ви за сезоните. Казах ви, че есента е свършила и че зимата идва. Знаем: зимата е сезонът на хищниците, на глада и на страха. На тъмнината най-вече. Нашият сезон. Идва. Ловът ще е опасен.

— Татко… — каза Шмит. — Искам разрешение да говоря.

Примо се съгласи.

Очите му обаче не се откъсваха от Лапланте с почервеняло лице и със стиснати юмруци.

— Татко, какво трябва да очакваме?

— Намерихте ли място, където да починете?

— Да, татко. Едно идеално място. Не много далеч оттук.

— Нещо да ви се е сторило необичайно? — попита отново четвъртият Ловец.

И въпреки че вторият беше сигурен, че този, който обича да бъде наричан татко (може би не беше плът от плътта му, но по дух му беше син), знаеше прекрасно какъв ще е отговорът му, заговори.

— Сарафи, татко. Но не те са нещо странно. Кагулари.

— Кагулари… — подигра му се той.

Шмит се съгласи.

— Много кагулари. Цяла група, войска може би. Нахлуват в къщите на Сарафите и крадат предмети с ниска стойност. Не унищожават, не убиват, не се бият помежду си. Крадат боклуци и това е.

— Боклуци — повтори Примо, почти развеселен. — Затова ви слагам да пазите, деца. Където вие виждате боклуци, аз виждам голямо съкровище, невиждано досега. Където виждате застой — жестът на ръката обхвана целия празен Плас дьо л’Експерианс, — аз виждам гъмжене, което предшества промяната. Виждам зимата. Където вие виждате лов, аз виждам сеч. Огромна сеч, от онези, които остават като предупреждение. Може би краят.

— Краят? — попита Филип, объркан.

— Краят на един цикъл и началото на друг.

— Каква е плячката, татко?

— Ще ви бъде показана, когато е необходимо — бе отговорът.

— От кого?

— Лапланте… — извика го Примо. — Кога ще се научиш да имаш доверие?

— Искам извинение.

— Разбира се, че искаш — отговори четвъртият. — Изгревът е близо и трябва да се срещнем с един човек.

— Аз мислех… — понечи да възрази Лапланте, млъквайки веднага.

— Мислеше, че този лов ще бъде като другите?

— Искам извинение.

Примо направи жест с ръка, доволен от трепета, който думите на Лапланте не криеха.

— Имаш прошката ми. За това и за останалото. Няма да е лов като другите. В Дент дьо Нюи и Ловецът може да стане плячка, аз го знам добре. Имаме нужда от съюзник. Името му е много имена.

Изгревът беше близо, Примо чувстваше вътрешностите му да пламват. Ненавиждаше светлината.

— Най-обичайното сред тях е Шпигелман — завърши.