Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (28)

28

— Ти си безсъвестен! — нападна го Пилгринд.

— Безсъвестна откачалка — продължи Буливиф.

Ликантропът го гледаше със скръстени ръце, седнал на срещуположната страна на масата. В очите му имаше едва сдържан гняв. Той и Рошел бяха прекарали деня в тревога, без да имат новини от тях, представяйки си най-лошото. И сега, след като Гас беше разказал това, което се бе случило в дома на Сид и което бе последвано от мъчителен край, успяваше да се сдържи само благодарение на голяма доза воля.

„Изгубените дни“ беше празно, една табелка, закачена на входа, съобщаваше за предстоящото затваряне.

Петимата бяха седнали на масата под витрините, сами и потънали в сенките. Рошел беше до ликантропа, Пилгринд до Гас.

Кай ръфаше неохотно една ябълка в най-отдалечения ъгъл.

— Луд ли? Може би — отговори Гас. — Безсъвестен? Всичко друго, но не и това. Тук не става въпрос да се съди онова, което съм направил, или онова, което не съм направил, тук става въпрос да се действа. Шпигелман има Плацентата и…

— Не можем да го знаем със сигурност.

— Пилгринд, ти не беше там. Сид беше сведен до… — Гас хвърли бегъл поглед към момчето. — Да оставим настрана как го беше подредил. Гоетия, знаеш го по-добре от мен. Въпросът е, че аз вярвам в това, което каза.

— Хората лъжат. Не е ли това твоята философия на живота?

— Да — призна Гас. — Хората лъжат. Но Сид умираше. И страдаше като куче, четеше се в очите му. Нямаше нито силата, нито ясното съзнание, за да лъже в това положение. И после Паулус… Мислиш си, че Сид щеше да излъже, дори и да знаеше, че ние сме последната надежда за брат му?

— Шпигелман може това и други неща.

Гас стисна челюсти.

— Губим време. Шпигелман притежава Плацентата. Ако слезе в Параклиса, ще може да призове Левантинеца. Ще му е достатъчно да намери гроба му в подземния храм. Сид ни каза, че Параклисът се намира под Кладенеца. Имаме предимство. Веднъж можем и ние да действаме предварително. Трябва да слезем в тоя проклет храм. Да, и да разрушим гроба. Да действаме, по дяволите. Иначе… Колко, мислиш, ще е нужно на Продавача, за да призове Левантинеца? И колко време ще мине, преди да ни го изпрати насреща?

— Не можем да сме сигурни за…

— За нищо, по дяволите, знам! Трябва да приемем за верни един куп лъжи. Но ако дори и само едно от шибаните неща, които се разказват за Левантинеца, се окаже достоверно… — Гас посочи Буливиф: — Мислиш ли, че можеш да сразиш едно толкова древно създание? — Премести пръста си към Пилгринд: — А ти? Мислиш ли, че си достатъчно силен, за да успееш да го раниш? А да го убиеш?

Буливиф се поколеба.

— Може би трябва да помислим за това — каза, обръщайки се към Брадатия.

Пилгринд размаха гъстата си коса с побелели кичури.

— Подчертавам, ако Сид не е излъгал, и повтарям, ако е истина, че в Параклиса все още има достатъчно Плацента, за да може да се призове Левантинецът, тогава аз се питам: защо? Защо да се освобождава подобна сила само за да ни убие? Левантинецът би могъл да разбие всяка войска и да завладее светове. Защо да прахосва силата си за нас четиримата? Не сме ли двама Сарафи, една Сироко и един ликантроп. Плюс Крал тел, но той какво може?

Гас удари с длан по масата.

Рошел се стресна. Буливиф понечи да сложи ръката си на рамото й, но после се отдръпна.

— Наистина ли не разбираш? Първо: защото двама Сарафи вече веднъж го победиха и се страхува — аргументира се Гас, броейки на пръстите на ръката си. — Две: защото Чарли и Ема му показаха, че никога няма да се спрем, така както няма да се спрат нито Рошел, нито Буливиф, нито Крал тел. И три: защото разгромихме легионите му, Пилгринд. Кагулар, фобичи или каквито и човешки същества да бяха. Има нужда от нови оръжия. Искаш ли и четири? Говори се, че Левантинецът може да огъва времето. И отлично знаеш какво би могъл да направи Шпигелман, използвайки тази мощ.

— Освобождавайки Левантинеца — възрази още веднъж Брадатия, не толкова убеден, — съществува и рискът да нарани Кай. Или дори да го убие. Аз не вярвам, че е възможно да се контролира подобно създание, както би се направило с едно куче на разходка.

Гас си махна слънчевите очила. Очите му блестяха.

Усмихна се.

— Заради това искам да сляза там долу с Кай. Би могъл направо да го накара да се откаже от намеренията си.

— Опасно е — каза Буливиф.

— Той е само едно момче, Кай не може да го направи — подчерта Рошел, като заговори за първи път.

— Кай не е само момче. Буден е, смел е. Вече показа, че си знае работата, когато става дума за това да избере на коя страна да застане.

— Не! — Пилгринд решително клатеше глава. — Ще слезем аз и ти, Буливиф ще се грижи за Кай. Ако нещата се влошат, както се страхувам, тогава той ще трябва да спаси момчето.

— Къде? Къде би могъл да го скриеш?

— Извън квартала. Извън Париж. Където и да е, стига да е далеч от Продавача.

— Мамка му. Ще го открия, дори и да се скрие под ледниците на Гренландия. Трябва да действаме, да атакуваме веднъж завинаги.

— Гас — каза Буливиф. — Пилгринд има право. Не можеш да вземеш момчето. Прекалено рисковано е. Познаваш Шпигелман по-добре от мен, знаеш отлично, че е напълно луд. Не можем да се доверим на логиката, когато говорим за него.

— И косъм няма да падне от главата му — каза разпалено Гас.

— Това го мислиш ти — отвърна Пилгринд с ненавист.

Дискусията щеше да продължи още по-дълго, ако не беше Кай, който остави огризката на ябълката и прошепна с наведена глава:

— Аз искам да отида.

— Момче, ти…

Кай погледна Пилгринд, след това Буливиф.

Накрая Рошел.

— Искам да отида. В… Параклиса.

— Кай… — каза Сироко. — Аз разбирам какво изпитваш. Знам какво си мислиш. Мислиш си за Чарли и Ема. Мислиш си, че искаш да си смел като тях. Искаш да си им достоен син. Но не е сега моментът да се правим на смели.

— Има голяма разлика между смелост и глупост! — възкликна Пилгринд.

— Не съм глупав. И не съм смел. Страхувам се. Но искам да отида.

— Категорично, няма да ти го позволя. Този план има два пропуска при…

— Стига! — извика Кай с почервеняло лице. — Стига сме губили време. Искам да отида там долу и искам да разруша тоя проклет Параклис, ако трябва и да го направя с голи ръце. Ако е важен за хер Шпигелман, това означава, че е нещо лошо.

— Да го разруша. Откакто родителите ми бяха… убити, не съм правил друго, освен да бягам. Животът ми е разрушен. Приятелите, училището, книгите ми, няма ги вече. Шпигелман използва тази дума „вундеркинд“, а никой не знае какво означава. Не знам дори кой съм, но знам това, което искам.

Всички го гледаха.

— Искам да спра да бягам.

Пилгринд въздъхна.

— Тогава ще ви придружа — реши, победен от решението на Кай.

— И аз ще съм до вас — добави ликантропът.

Този път Гас възрази.

— И дума да не става. Вие двамата ще останете навън. Искам да имам някого, на когото да разчитам, ако нещата се влошат. Крал тел би могъл да ни е много полезен: можеш да поискаш да ти помогне с Тарото, много е добър в гаданията. Аз и ти — каза накрая, гледайки Брадатия — си имаме нашите начини да останем във връзка.

Почукване на вратата прекъсна тайното сборище.

Гас сложи ръката си на пистолета. Буливиф скочи на крака, изтегляйки от ножницата си кама.

— Затворено е — каза Рошел на достатъчно висок глас, че да се чуе.

— Аз съм Суец. Спешно е.

Суец не беше сам. Придружаваше го слабичък тип, около трийсетте, но вече обилно оплешивял над слепоочията. Имаше някакъв тик на лявото око, което го караше да прилича на кукумявка. Гас го познаваше като един от обичайните клиенти на „Обсесо“. Притежаваше железарски магазин и от време на време посягаше към покера с другите редовни посетители. Никога не го бе заговарял. Типът изглеждаше изплашен от присъствието му.

— Влезте — покани ги Рошел, отдръпвайки се.

Суец и Буливиф набързо си стиснаха ръцете.

Слабият тип отвори уста, изумен.

— Не е възможно, ти си…

— Наричат ме Пилгринд, моля, заповядай.

— Но ти си…

— Легенда? — подигра му се Брадатият.

— Да. Искам да кажа, Ваше Превъзходителство, аз не… — запелтечи типът.

— Сядай и си затваряй човката. Нямам желание да те убивам или да накарам да ти порасне опашка, или каквито дяволии се говори, че правя на хората — подсмихна се ехидно Пилгринд. — Почти всичките са лъжи.

Типът се подчини. Суец прие с голямо удоволствие бирата, която Рошел му предложи. След това сграбчи един стол и се настани и той.

— Патрик е приятел — представи го. — Патрик, това е Буливиф, Пилгринд го познаваш вече, мисля, че си разбрал, тя е прекрасната Рошел, а този нацупен тип е Гас Ван Зант. — Очите му се спряха на Кай. — А той е Кай.

— Здравейте — каза Патрик, смутен.

— Това е неприятна работа.

— Не би оставил „Обсесо“, ако не беше така.

Суец се съгласи.

След това се обърна към слабичкия:

— Давай, разказвай.

— Видях нещо. Преди два часа. Не много далеч от жабата. Знаете ли улица „Спар“? Улицата, която свършва в булевард „Кроули“? Там има един склад. Имах нужда от няколко бургии, защото моите, вижте, моите ги бях…

— Прескочи това — прекъсна го рязко Пилгринд.

Патрик пребледня и се разтрепери.

— Давай напред. Знаем я тая зона — успокои го Рошел.

Типът избегна погледа й за дълго, но въпреки това нейното лице пламна.

— Един слуга. Едно шаниде.

Буливиф изстина.

— Сигурен ли си в това, което казваш?

Притеснен, Патрик сложи ръката на сърцето си.

— Честна дума.

— Едно шаниде — промърмори Гас.

— Козината му беше сива, с тъмни лапи. Носеше сребърен нашийник със стърчащи пирони. Погледна ме и изръмжа. Никога не съм чувал куче да ръмжи по този начин. Ще го помня, докато съм жив. Напиках се в гащите, мислех си, че ще ме убие. Но си отиде. Пуфф! Изчезна.

— Големи стърчащи пирони ли каза? — поиска да узнае Буливиф.

— Да.

— Не нормален сребърен нашийник? — притисна го той.

— Не съм сигурен. Розетки като тези, които имат кучетата за бой.

— Надзирател, проклятие — изруга ликантропът.

— Защо го разказваш едва сега?

— Защото си помислих, че става въпрос за заблуждение — подсмихна се типът. — Искам да кажа. Шаниде? Надзирател? В Дент дьо Нюи? Откога не се виждат ловци в тази зона? Не е възможно…

Суец взе думата:

— Разказа го на мен, защото знае, че напоследък — хвърли един поглед на ликантропа — се интересувам от странни явления. И си го казал само на мен, нали?

— Да, разбира се — побърза да потвърди Патрик. — Честна дума. Кой друг би ми повярвал? Не че искам да обидя Суец, но с тази история за кражбите ни подлуди в „Обсесо“. — След това, страхувайки се, че е казал нещо неприятно, добави: — Но твоята бира си остава най-добрата, а?

— Млъквай — нареди Пилгринд.

— Цяло щастие е, че новината не се е разпространила. Би могла да предизвика паника.

— Допускам, че е вярна — отбеляза Гас.

— Ей! — възрази Патрик. — Аз не говоря празни приказки.

— Ловци… — прошепна Рошел.

Знаеше предварително какво ще каже Буливиф.

— Трябва…

— Знаем — прекъсна го Гас.

— Мога да го направя сам — добави Пилгринд. — Аз и Крал тел ще се справим отлично. Не трябва да се тревожиш. — След това се обърна към Патрик: — Беше много полезен, но трябва да съм безкрайно предпазлив за това нещо. Знам, че искаш да го разкажеш наоколо. Но ако го направиш, аз ще разбера. И тогава… — скочи напред и го сграбчи за яката на шлифера — знам къде да те намеря.

— Нито дума, Ваше Превъзходителство.

— Браво. А сега изчезвай.

Патрик се спъна в стола.

И Суец стана.

— Връщам се в кръчмата. Ако имате нужда от помощ, за да пречукате тия копелета, кажете ми. Рошел, винаги е удоволствие да те видя — сбогува се с поклон.

И потъна в нощта.

— Ловци.

— Какво мислиш да правиш?

— Да ги намеря. И ако тоя индивид не си е измислил историята, да ги убия.

— Сам ли? — попита Рошел.

— Да. Вие трябва да продължите с плана. Да спрете Шпигелман.

— Може би Ловците са били поканени от него тайно, за да се забавлява — предположи Сирокото.

— Със сигурност. Съвпаденията са прекалено много. Но трябва да го направя, така и така. Съжалявам.

Пилгринд се съгласи.

— Освен това присъствието на Ловците може да значи, че имаме малко време. Ще стане тази вечер, опасявам се.

— Ще изчакаш ли? — попита Кай, като се обърна към ликантропа.

Буливиф не отговори.