Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (6)

6

Кай сънуваше вятъра.

Все по-неудържимият порив трескаво се опитваше да изтръгне къщата от основите. Сънуваше тряскането на вратите. Сънуваше счупените стъкла и изкъртените прозорци от разклатените стени, покрити с пукнатини и цепнатини.

Сънуваше, че крещи, колкото дъх има, но не успя да извика, когато сънят му показа източника на тази виелица. Потънал в тъмнина, от която едва се открояваше, хер Шпигелман духаше ли духаше.

И като духаше, му намигна.

Прозорецът в спалнята на Кай се взриви на хиляди парчета и тъмнината изчезна.

Една светкавица нахлу през него и светът се разпадна. След това мракът се върна, но населен с движещи се форми.

Светкавиците следваха една след друга, подобно на артилерийски залпове, решени да сринат града. Кай видя всичко като през светлинните ефекти на стробоскоп.

С опулени очи проследи параболата на една сцепена дъска, която се заби до леглото. Там, където се намираше свитата фигура на някакъв мъж.

Тъмнина. И светкавица.

Кай видя нещо да нахлува през вратата. Изглеждаше, сякаш поредната гръмотевица иска да срази света и за малко да успее. След това отново настана пълна тъмнина.

Кай отвори уста, за да извика. Друга светкавица освети стаята като ден и той сподави своя вик. Отново стана светло. Създанието, което беше нахлуло в стаята му, имаше остри и извити нокти, които, ако се отъркаха о паважа, щяха несъмнено да произведат впечатляващ звук. След светлината последва мрак и Кай отново не успя да извика.

Шум от счупени стъкла, студът щипеше лицето му. Кай беше объркан, парализиран.

Светлина.

Видя човешката фигура да се изправя и да размахва нещо в двете си ръце, което не разпозна веднага. Грохотът от три бързи изстрела му помогна да разбере. Бяха пистолети. Пламъкът, излязъл от дулата, добави нови детайли към създанията с нокти.

Носеха качулки. Имаха триъгълни уши. Остри зъби. Нокти. Кай не можеше да ги гледа. Бяха ужасни. Най-накрая момчето извика, но викът му се изгуби в новите експлозии.

Тъмнина.

Човешката фигура бързо се раздвижи. Не беше висока, по-ниска от баща му. Беше масивна и квадратна, но пъргава, облечена в черно. Кай беше сигурен, че носи тъмни очила. Детайл, който го изплаши още повече.

Тъмнина.

Изстрели. Четири, изключително бързи. Четири създания, превърнали се в купчина от крайници и счупени кости. Въздухът беше наситен с миризмата на барут.

Фигурата, въоръжена с пистолет, сипеше разгорещено заповеди. Кай виждаше устата му да се отваря и затваря. Виждаше дори пръските слюнка, но не успяваше да улови думите. Мозъкът му беше блокирал.

Още взривове, след които последваха още животински писъци. Още същества бягаха поразени от едно бързо редуване на мрак и светлина, мрак и светлина.

Подът беше залят с вода. Дрехите на Кай бяха напълно прогизнали. Трепереше от главата до петите, но не усещаше студа.

Тъмнина.

Странна тишина. Само запъхтяното дишане на непознатия, облечен в черно, и тихите стенания на Кай. И гневните гласове на създанията в очакване на смъртта.

Мъчителна пауза между две светкавици. На Кай му се стори, че трае хилядолетия. Гръм заглуши писъка на едно от създанията.

След тъмнината последва светлина. Мъжът беше хвърлил пистолета. Едно създание с качулка му се нахвърли, като го сграбчи за врата.

Тъмнина.

Светкавица: създанието беше повалило на земята мъжа с тъмните очила и ботуши на мотоциклетист. Вдигна високо нокти, готово да го разкъса.

Тъмнина.

Накрая: създанието лежеше мъртво, главата му беше обърната неестествено. Мъжът се беше присвил на коляно. Отдолу под елека му се процеждаше нещо тъмно. Кръв, помисли си Кай. На светлината на проблясъците приличаше на катран.

Отново мрак.

Кай се подхлъзна на влажния под и парчета стъкла се забиха в ръцете и коленете му. И този път не почувства нищо.

Изправи се, прескочи човешката фигура, все още свита, и се спъна в туловището на едно от създанията. Отвращението му даде достатъчно сила да напълни дробовете си с леденостуден кислород. Не го прахоса, викайки.

Тъмно, непрекъснато беше тъмно. Изглежда, мракът бе успял да се нагоди отново към нощта. Кай продължи по памет. Беше роден в тази къща.

Зад гърба му мъжът, облечен в черно, се изправи, задъхващ се, и се опита да го сграбчи. Кай успя да му се изплъзне. С боси крака се втурна в коридора, но се подхлъзна и се удари лошо в стената първо с рамо, а после и с глава.

Тъмнина.

Светлина.

Изправи се отново. Видя го.

Съществото отговори на погледа му със съскане.

— Какво е това? — извика Кай. — Какво е това?

Получи и отговор, и заповед:

— Гнилочан. Наведи се, момче!

Заповедта беше придружена и от удар с ръка, който го тласна към земята.

Гнилочанът се беше извил надолу и дори така беше достатъчно висок, за да докосне тавана. Беше огромен. Като влечуго въртеше глава ту на едната, ту на другата страна. Нямаше очни кухини, но имаше разкривена уста.

Змиорка, помисли си Кай, пребледнял. Създанието наистина приличаше на огромна змиорка, която вонеше на изпражнения и гнилоч. Тялото на Гнилочана блестеше, сякаш беше направен от крила на муха. „Гнилочан“, беше го нарекъл непознатият, облечен в черно. Беше дума, от която на човек му се гадеше.

Между Кай и Гнилочана застана мъжът, който беше издънил прозореца.

— Наведи се, казах!

Гласът беше дрезгав, суров, глас на закоравял пушач, тонът — категоричен, на човек, който не е свикнал да повтаря два пъти една и съща заповед. Мъжът разкрачи крака и стъпи здраво на земята. Затвори очи, без да се притеснява от дращенето на ноктите на другите същества, които влизаха от счупения прозорец.

Гнилочанът се изправи, готов да скочи.

— Наведи се!

Въздухът буквално се запали.

Сияние с огнен цвят озари коридора и го превърна в непознато място. Внезапната и изключително силна светлина се обагри във виолетово, в лилавочервено и след това в яркорозово.

Кай целият настръхна. Усети как кръвта се отдръпва от главата му и му се завива свят. От чувството на празнота и бълбукането на нещо му се пригади.

Мъжът извика. Вик, изпълнен със страдание.

Гнилочанът изсъска. И това съскане беше пропито с болка.

С внезапен трясък сиянието лумна като пещ и загуби плътността си, хвърляйки ослепителни отблясъци, от които излизаха червени лъчи, отразяваха се в стените и се губеха в тъмнината. Там, където бяха попаднали, върху мазилката бяха останали следи от изгаряне.

Мъжът се задъхваше, омаломощен. Гнилочанът обаче го нямаше. На негово място имаше черна воняща грамада, която кипеше. Вонеше на лайна и на кръв. Вонеше на канал и на изгорена плът. Кай не успя да се сдържи, обърна се и повърна нещо смесено между слюнка и стомашни сокове.

— Да вървим!

Мъжът го сграбчи и без да се церемони, го метна на раменете си.

— Остави ме! — извика слабичкото момче.

— Млъквай!

Кай не се подчини. Зовеше родителите си, като крещеше и риташе.

Мъжът изруга, след това го хвърли на земята. Болката беше изгаряща.

Той се наведе над него и с раздиращ се глас, извика:

— Мъртви са! Мъртви! Престани да се движиш!

После зърна нещо с крайчеца на окото си и се озъби.

— Мамка му, никога не свършват.

Запрати камата към създанието, което тичаше към тях с протегнати напред нокти, метна отново Кай на рамо и потърси пистолета, бърз като стрела.

Камата направи една перфектна траектория. Ръцете на създанието сграбчиха метала едва когато той се заби в крехкото му гърло.

Но в този момент вече беше мъртво.

— Не е истина, не е истина… — повтаряше Кай.

Беше спрял да се движи.

Очите му бяха широко отворени. Изгубени в нищото.

— Вярвай, в каквото искаш.

Мъжът в черно намери отново пистолета си. Отне му няколко секунди, за да го зареди й да се увери, че патронът е в цевта, и след това въпреки болката в хълбока се качи на перваза.

Концентрира се и скочи. Скок на поне седем метра. При тези условия дори и професионален акробат би си счупил някоя кост. На него не му се случи. Приземи се недодялано на покрива на отсрещната сграда и затича.

Тежестта на Кай затрудняваше движенията му. На два пъти трябваше да се хване за нагорещените комини, за да не падне долу.

Светкавиците му помагаха да не загуби ориентация. Прогизнал от дъжда, скочи върху една капандура, изтича по корниз, широк не повече от трийсет сантиметра, използва една противопожарна стълба, за да стигне до тераса, покрита с ръжда, скочи върху още два покрива, мина по тях и се приземи на стена от оградата на огромното гробище. Там спря, за да си поеме дъх.

Градът беше потънал в мрак, но той виждаше отлично въпреки тъмните очила.

В далечината се виждаха светлините на колите на пожарникарите и на жандармерията. Не се тревожеше за тях. Изхрани се и избърса потта от челото си.

Опита се да намали болката в бедрото си, давайки си още няколко секунди, но една ръка заби нокти в глезена му. Мъжът започна да проклина. Ако не си беше обул кожените ботуши, щеше да се сдобие с дълбоки нарези. За раните, нанесени от тези зверове, беше обичайно да се инфектират. Стреля в лицето на огромното създание.

Голямокалибреният куршум го превърна в прах.

Пламъкът от изстрела още не беше изгаснал, когато мъжът в черно чу музиката. Веднага я разпозна. Потта му се вледени. Очите му, скрити зад тъмните стъкла, се разшириха.

Стисна челюсти и без да се обръща, пое по пътя си.

Прескочи един бетонен стълб и бе принуден да стреля за втори път, като събори създанието, което му се беше изпречило.

Музиката зад гърба му се усилваше. Набиваше се в главата и объркваше мислите, като ги превръщаше просто в шум без никакво значение.

Това беше смесица от дрънчащи и стържещи звуци. Цвърчащи гиги^[1], които свиреха, като следваха партитурата на реквием. Дайрета и тарамбуки на една сразена войска.

Музиката имаше силата да събори преградата, която притъпяваше мислите на Кай. Момчето вдигна глава, като се опитваше да види какво издава тези звуци, обтягайки врата си нагоре. Мъжът усети движенията му и извика:

— Затвори очи! Не гледай!

Музиката ставаше все по-силна. Мъжът ускори крачка. Щяха да го настигнат.

Към звуците се добави и едно червеникаво сияние, което пулсираше, като следваше лудия ритъм на оркестъра. Кай отвори уста, учуден.

В нощта нямаше нищо друго, освен музиката и тази яркочервена светлина.

— Това е Калибан^[2], затвори очи, момче! — извика мъжът, като скочи от зиданата ограда малко преди да може да види създанието.

Падна и веднага се изправи. Не спря, за да разбере намеренията на преследвача.

Оставайки без дъх, притича между надгробните плочи, подхлъзвайки се по мократа трева и разпръсвайки чакъл изпод ботушите си. Беше на прага на изтощението. Дишането му представляваше непрекъснато хриптене. Държеше се, докато не достигна противоположната страна на гробището. Сви се зад една надгробна плоча, покрита с мъх.

Музиката вече не се чуваше. Само грохотът на гръмотевиците и настоятелният тропот на дъжда. Прогизнал, остави момчето на земята и прокара ръка през лицето си.

Кай се озова пред широко лице, белязано от бръчки и белези. Тъмните очила скриваха цвета на очите му, но не и носа на боксьор, счупен и зле наместен. Непознатият имаше малка уста, увиснала надолу, бузи, зачервени от задуха и спукани капиляри. Почти плешивата му глава блестеше, покрита с рядък мъх с неопределен цвят. Можеше да е около петдесетте. Зле понесени петдесет.

Остарял хулиган, ето на какво приличаше.

Мъжът обърна глава на другата страна с гримаса.

— Копелето извади тежката артилерия — изръмжа. — Трябва да се махнем оттук, не мога да се изправя пред Калибан. Не тук, не сега. И най-вече не сам.

Преди да бъде вдигнат на рамо като чувал с картофи, Кай имаше възможността да забележи една последна подробност у мъжа, облечен в черно.

Беше покрит с татуировки. Пентаграми с различна големина, оградени с кръгове. Рози, обвити около рога на дяволи с огромен език и стотици благославящи ръце. Калинки с точки като при тест на Роршах. Най-впечатляващите обаче се намираха на височината на югуларната вена.

Два черни кръста, които се извиваха като саламандри.