Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (1)

1

Франк бе така унесен в загадката на кутията на Лемарчанд, че не чу как голямата камбана започна да бие.

Бурята бушуваше и приближаваше в пожар от гръмотевици и светкавици. Сенките се олюляваха като зашеметени и дори нощта сякаш се отдръпваше от пътя на черно-бялото дете, което бягаше ужасено.

Мъжът на алеята се беше навел над огъня. Детето се спря, разтревожено. Черните му коси прилепваха по млечнобялото му лице: всичко по него беше в бяло и черно.

Дъждът плющеше яростно. Разрушаваше мазилката, биеше по калдъръма, като че искаше да изгаси пожара в центъра на Земята, издуваше улуците до такава степен, че те се прегъваха и преливаха. Но мъжът, загърнат със зелен дъждобран, изглежда не го беше грижа. Лицето му беше потънало в сянка, удряше ритмично с ръце.

— И така — каза с нисък и почти развеселен глас, — ти би трябвало да си Вундеркиндът?

Мъжът не получи отговор: детето беше прекалено изплашено, прекалено премръзнало, за да каже нещо, дори само едно „студено ми е“. Потърка очите си, приближи се колебливо малко по-близо, за да разгледа дребната ярка фигура, която подскачаше, като следваше ритъма на ръцете на мъжа.

Беше великолепна: правеше пируети и кълбо във въздуха, лека като перце, грациозна като балерина. Избягваше по-едрите капки с копринени движения и подскачаше отново нависоко, неуморно, като се издигаше над пламъците и се връщаше на земята, отново и отново, все така, следвайки ритъма, диктуван от ръцете на мъжа. Детето я наблюдаваше с възхита.

Никога не беше виждало нещо подобно.

Сега лицето на мъжа не беше вече в сянка и изглеждаше зле. Брадата му беше изцапана и мръсна, заплетена в бъркотия с неопределен цвят, кожата на лицето му беше сбръчкана, загоряла от слънцето и белязана от вятъра. Напуканите му устни се бяха разтегнали в изкривена лисича усмивка, която разкриваше развалените му, но остри зъби. Едното му око беше кривогледо, с дълбок белег, зле зашит, докато другото беше леденосиньо, изключително светло, пронизващо детето отвсякъде.

Малкият изпитваше страх, огромен страх, но не успяваше да откъсне поглед от движенията на дребната фигура с тяло от тел. Приличаше на миниатюрно плашило с триъгълна глава като тези на отровните змии и две кокоши пера с V форма, подобни на кози рога.

— Аз съм този, когото наричат Пилгринд — представи се мъжът, като го накара да подскочи. — А той — добави — е Кралят на телта.

За последно удари още веднъж ръцете си и плющенето, което произлезе, заехтя безкрайно по тъмната алея, рикоширайки от стена в стена, усилвано от постоянните гърмежи на бурята. Пламъците на малкия огън блестяха по-ярко и внушително и детето инстинктивно забави крачка.

Дребната фигура направи още един елегантен скок и изчезна високо, потънала в тъмнината.

За момент изглеждаше, че е изчезнала, после се приземи с поклон, преметна се през глава с чевръста маневра и скочи направо върху детето.

Заби ръце в гърдите му, в плътта му.

Единственото нещо, което детето помисли, беше… „Изгори“.

— Можем да започваме.

 

 

Така неизбежно приключваше сънят: с този глас, който бе по-силен от бурята, и с тази болка, която пробождаше гърдите. Все същото. Все същото чувство за грозяща заплаха.

Винаги беше така в Париж през октомври.

 

 

Изгревът започваше сънено. Овлажнените улични лампи пръскаха електрически искри, пращяха за кратко и след това оставяха улиците сами със себе си.

Идваше ред на глъчката от сградите да изплува отново от градския сън. Живи особени същества, направени от тухли и цимент, мрамор и дърво, гранит и вар.

Канализацията преливаше заради отпадъците след пороя. Улуци плющяха, врати и ролетки скърцаха. Поздравяваха в хор сутрешния полъх.

Извисени към небето, създанията от цимент и тухли клюкарстваха на техния потаен език за грешките на нощта, като преброяваха мъртвите и родените.

Изгревът беше преминал от червено в розово, от розово в жълто. И така дойде сутринта.

Дрънченето на трамваите, ролетките на пекарните, стъпките на работниците с ежедневник под мишницата и торбички под очите, чуруликането на врабчетата и граченето на гаргите в познатата есенна глъчка. Паднали листа се завихряха, в локвите нагазваха автомобилни гуми и ботуши. Ята гълъби надничаха от таваните със злобния си безумен вид.

Сутрин въздухът беше букет за познавачите.

Благоуханието на току-що извадения от фурната хляб и по-коварното ухание на сладките се смесваха с дъгата от аромати на уличните цветари заедно с деликатните и обещаващи парфюми на жените с решителен вид, отправили се кой знае накъде.

Един старец с тъмносини очи се разхождаше, като си подсвиркваше с ръце в джобовете. Кръстоса поглед с намръщеното момче и си помисли, че Париж може да бъде великолепен като първата любов.

Но също и жесток.

Кай Страус беше на четиринайсет години, болнав на вид, с чанта през рамо и стиснати юмруци в джобовете на якето си. Продължаваше да си хапе устната и да отмята разрошената си коса, която гъделичкаше челото му и го дразнеше още повече.

Тъй като беше прекарал по-голямата част от живота си между стерилни престилки и флакони със сироп, далече от съвременниците си и от техните терзания, приятел повече на Дикенс, отколкото на видеоигрите, не беше глупак, нито несериозник. Ето защо, освен неспокоен, беше и леко объркан.

Причината беше, че рядко беше срещал досега загадка като тази, която го тревожеше в тази последна приятна сутрин на есента. Усещането изглеждаше на пръв поглед безобидно.

Една лъскава сребърна монета, стисната здраво в юмрука му.

Блъсна неволно някакъв мъж, увлечен в преравянето на първата страница на „Льо монд“, но не спираше да си мисли за монетата. Монетата, монетата и отново монетата. Една загадка, която правеше тази хубава утрин, подобно на предишните четири, да изглежда черна като катран и пълна с опасности.

От четири дни всъщност за него не съществуваше нищо друго, освен монетата. Монетата и едно съмнение. Съмнението беше: полудявам.

Кай Страус беше хвърлил сребърната монета в едно кошче, препълнено с хартии и кенчета, на ъгъла на улица „Леджендре“, точно срещу яслата с форма на кубове в градината на Кувен де Реколет.

Беше я хвърлил, докато проливният дъжд го мокреше от глава до пети, точно в пет: беше си погледнал часовника. Тези подробности бяха запечатани в паметта му. Кошчето, кубовете, часовникът.

Беше я хвърлил, не я беше изгубил разсеяно. Не се беше изплъзнала от някоя дупка на джоба на джинсите му, както се случваше обикновено с монетите и билетите за метрото. Беше я хвърлил нарочно и когато чу въпреки капките, падащи по чадъра, звъна на среброто, което издрънча на дъното на кошчето, се почувства по-добре. Не се почувства добре, само малко по-добре.

Кай знаеше, че сребърната монета ще се върне. Вече няколко пъти беше опитвал да я хвърли. Три пъти на три различни места и трите пъти тя се беше върнала.

Тази проклета монета, студена, въпреки че я държеше с потната си ръка, го караше да се чувства странно. Не, „странно“ не беше точната дума. Размишлявайки, избяга от лая на един дребен пудел и премина през респектиращо голямата врата на жандармерията на улица „Трюфо“. Истината беше друга, а Кай не беше човек, който лъже себе си. Проклетата грижа, сребърната монета, която винаги се връщаше, не само го караше да се чувства странно. Караше го да се чувства зле.

А го караше да се чувства зле, защото намираше този, който му я бе дал, за… противен.

Четири дена преди това една кола с тъмни стъкла беше паркирала на няколко метра от аптеката, пред която Кай се беше спрял да почине.

От колата бе слязъл мъж със смешен цилиндър, нахлузен на главата. Мъжът се бе усмихнал и бе седнал до него. Изглежда бе търсил точно него.

Този нисък тип, прекалено дебел, закръглен, с невероятно дълги и бледи пръсти, непрекъснато в движение, не му се беше харесал от първия миг.

Сега Кай съжаляваше, че не си беше тръгнал веднага. Ако го беше направил, нямаше да загуби съня си заради тази проклета монета. Но беше безполезно да се самозалъгва — едва ли щеше да има сили да го направи.

Имаше нещо магнетично и неустоимо в тази тлъста фигура. В това голямо луноподобно лице и в тези кръгли блестящи очи. Като монети. Очи, които никога не мигаха, помисли си Кай, като потръпна.

От четири дни сънуваше само тях.

— Кай? — бе казал непознатият. — Кай Страус?

Гласът му беше писклив, твърде весел, за да не е престорен. Беше му се повдигнало от него.

— Кай Страус. — Човечето беше протегнало ръка с абсурдно дълги и изпънати пръсти. — Кай Страус, хер Шпигелман. Твоят вуйчо.

Като кръстоса поглед с непознатия, Париж изчезна. Беше погълнат. В проблясъка на монетите, разположени в очните кухини на тази белезникава луна, Кай намери собственото си изкривено отражение и едно ново чувство, изключително силно, което никога не беше изпитвал дори и пред погледа на негодуващите лекари, които търсеха лек за дробовете му.

Страхът.

— Много си пораснал, Кай Страус.

Произнасяше името му, като се забавяше на с-то, придавайки му една почти плътска цинична нотка. Не беше трудно да си представиш как в детството този глас шепне вулгарности в тъмните ъгълчетата на градинките.

— Беше едно дребосъче, когато те видях последния път. Толкова малък… Но сега си пораснал, почти си мъж.

— Аз не… — думите му излизаха с усилие, бавно.

Хер Шпигелман се усмихна.

Зъбите му бяха неестествено дълги и остри. И развалени.

Вонящият му дъх не можеше да се опише. За мириса на плесен и гнилоч, така както и за много други малки отвратителни особености, Кай си даде сметка по-късно. Сякаш тази среща беше някакъв сън. Сън, в който обаче не можеше да се съмнява.

Монетата в дланта му стана веднага студена и осезаема.

— Как би могъл? Беше много малък, едно врабче, а и аз трябваше да отсъствам задълго. — Хер Шпигелман се приближи със заговорническо изражение. — Ангажименти, работа. Много зает човек, така ме наричаше майка ти. Караше ми се. Казваше ми, че ще се разболея. И някои от конкуренцията много се надяват на това.

Една мигновена усмивка, отново тези зъби. Кай зърна бегло, че нещо се движеше в дъното на устата му. Повдигането се превърна в силно желание за повръщане.

В устата на непознатия имаше нещо коварно и неприятно като топка косми, нещо с пипала, тънки като капиляри. Нещо отблъскващо и плашещо. Но да откъснеш поглед?

Невъзможно.

— Продавача, така ме наричат в семейството. Хер Шпигелман Продавача. Семейството ти е много странно, знаеш ли, моето момче?

Гласът му беше толкова дрезгав, колкото беше нисък и плътен смехът му.

— Обзалагам се, че никога не са ти говорили за мен. — Каза го, сякаш се отнасяше за нещо очевидно. — Забавлявай се, забавлявай се, забавлявай се. Ще се справим. Ще видиш. Обещавам ти го. Тук съм по работа, винаги по работа и мисля, че ще остана известно време. Така бихме могли да се опознаем малко по-добре.

Пауза, която на Кай му се стори цяла вечност.

След това:

— Какво ще кажеш?

Тялото му реагира като на заплаха. Не заради тези очи, които го сковаваха; Кай се отвращаваше.

— Сигурно ще ти хареса да узнаеш стари истории за семейството? Няма нищо по-добро от това да си разменяш клюки пред един хубав горещ шоколад. Или пък бихме могли да отидем заедно на кино, знам страхотни кина. — Отново това двойно „с“. Отново това съскане. И устата, която се отваряше. И това нещо, което се усукваше в гърлото. — Кина, където дават невероятни филми, от тези, които дори и майка ти не е мечтала да ти пусне някога. И някой ден даже да отидем заедно някъде на почивка. Като двама близки приятели. Аз съм много зает човек, разбира се, но мога да намеря малко време, за да бъда с племенника си.

След това луната се разцепи на две. Така си помисли Кай. Луната се разделяше на две и скоро щеше да го погълне. Но беше само устата на хер Шпигелман, който се смееше с наслада. Смехът се усили, усили и се превърна в бръмчене на насекомо.

Така остър, че да ти спука тъпанчетата.

Погледите им се откъснаха един от друг за част от секундата и тротоарът отново придоби устойчивост. Минаващи автомобили, една жена с пазарски чанти, висящи от ръцете й, колата със затъмнени стъкла, паркирана наблизо, витрината на магазина за бижута, който излагаше евтината си стока, и… След това луната се събра отново и всичко помръкна.

Всичко, с изключение на хер Шпигелман.

— Разтвори си ръката!

Кай се подчини.

Монетата беше студена.

— За късмет. Един подарък.

— Благодаря — изграчи момчето.

— Ще се видим пак. Беше само една такава попова лъжичка, сега си пораснал. Помисли за предложението ми. Няма ли да ти хареса да видиш морето? Ще те заведа. Всички харесват морето. В края на краищата, всички сме родени там, ако се замислиш. Риби и жаби, и маймуни. — Щракна с пръсти като някой фокусник. — Воала! Ще те заведа, но само ако слушаш.

Ръцете му запърхаха в ръкопляскане. Изправи се.

Вратата се затръшна. Двигателят вдигна обороти. Стрелката подскочи, горещ облак изгорели газове прогори ноздрите на момчето. Непознатият беше изчезнал.

Кай изчака колата да потъне в задръстването, изправи се и тръгна за вкъщи.

Докато се прибираше, не се спъна нито веднъж.

На следващия ден Кай хвърли монетата в една кофа на улица „Де Дам“, точно под дома му. Беше се почувствал облекчен, сякаш камък му беше паднал от сърцето.

Същата вечер намери монетата да го чака на възглавницата.

Два дни след срещата с хер Шпигелман Кай я хвърли от Моста на инвалидите. Тя беше погълната от тъмнината на Сена и той се почувства по-добре. Не добре, само малко по-добре.

Но монетата се бе върнала.

Три дни след срещата под дъжда почти без никаква надежда Кай я хвърли в едно кошче на улица „Льожандър“. Кубовете, часовникът. Звънът от удара на среброто в метала го беше накарал да се почувства малко по-добре.

Монетата се бе върнала.

Четири дни след срещата с хер Шпигелман, закъсняващ и леко задъхан, Кай влезе в Института за млади майки.

Не и преди да хвърли монетата в една шахта.

И този път не се почувства нито добре, нито по-добре.