Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (35)

35

Калибанът трябваше да има сърце някъде в него, защото червеникавото пулсиране, което го обгръщаше, следваше ритъм, много напомнящ на този, който Кай беше свикнал да чува, когато си лягаше и се освобождаваше от мислите си.

Калибанът трябваше да притежава и бели дробове, защото пронизващата музика, която го съпровождаше — това чуруликане на гайди и звънчета, на тромбони и барабани, — идваше и си отиваше, сякаш подтикнато от учестено дишане.

Със сигурност имаше апетит, защото стотици уста се отваряха по тялото му. След стотиците уста трябваше да следват стотици стомаси. И хиляди зъби.

Всичко трябваше да завършва в една ужасяваща несвойствена анатомия. Но не беше така.

Калибанът беше красив.

На Кай му бяха необходими два погледа, за да нададе безумен вик.

Първият обхвана торса на Калибана. Фидий не би могъл да извърши чудо, по-достойно за славата. Това беше перфектното тяло на жена с цялата нейна нежна чувственост.

Не жена, а идеята за жена. Плосък корем и полуизпъкнал пъп, големи и твърди гърди, покрити с копринено чиста кожа, настръхнали зърна, неудържимо еротични. Шията бе не по-малко идеална, така както и лицето. Едно женствено лице, високомерно и без изражение, напълно съзнаващо собственото си великолепие. Косата тръгваше от това безизразно чело и развяваше нежните си къдрици като огнени езици. На мястото на ръцете Калибанът имаше крила, съставени от огромни пера от заострена стомана и блестяща платина.

С всяко перо беше свързана златна нишка и всяка една от тези нишки се държеше от пеперуда, чиито криле бяха големи като смокинови листа, но бели като мрамор. Персефона, излязла от Хадес. Красота.

Нямаше друга дума, освен „красота“.

След това идваше тялото, което още не се бе показало напълно зад арката. Вторият поглед на Кай. Долната част на Калибана беше на морски организъм, разкъсан и смлян. Останки, изхвърлени от дълбините, дело на прибоя, много наподобяващ на повръщано. Чудовище, излязло от бездънните недра на океаните, гигантски калмар, измъчен кит, акула без скелет, умряло и изплувало на повърхността същество, охлюв, призован от жестокостта на хер Шпигелман. Измъчен и изгорен от слънцето труп. Накълван от чайките и оплоден от мухите. Достигнал до света на хората с петдесет очни орбити и сто разкъсвания, с десетки уста, които пееха и свиреха, и прозрачна кожа, която покриваше плътта му. Плът, която представляваше отвратителен кръстопът на паразити и същества без име.

Калибанът се движеше с пипала. Пипала, които изцяло покриваха стената около арката от кости и хоросан, които вече се огъваха на няколко места. Пипала, които бяха като бич за въздуха, изпълвайки го с паразити и капки отрова.

— Върви, върви! — извика Гас, но Кай беше неспособен да спре.

Да спре да вика. Да спре да гледа.

— Кай! — викаше човекът с черни дрехи, стреляйки с двата пистолета. — Кай, върви!

Пръски отрова поразиха Гас по лицето и гърдите. Кожата и плътта се отваряха при разяждащия допир на тази киселина с впечатляваща и в същото време отвратителна лекота. Кръв започна да напоява дрехите му.

Гас хвърли пистолетите на земята. Оловото беше безполезно срещу това създание.

Събра дланите на ръцете си в отчаян опит за защита. Обмен. Задъхвайки се, се концентрира. Блесна лъч, който озари целия кораб на храма и порази Калибана право в торса. Кай бе запратен далеч от сблъсъка, заслепен от силната светлина.

Без да изчака да види дали атаката му има някакъв ефект, Гас затвори очи и извърши втори Обмен. Беше болезнено, сякаш някой го беше наръгал с нажежено желязо в сърцето.

Изстена.

Остри и тъмни камъни, подобни на втвърдена лава, захвърчаха като шрапнели срещу съществото, което се влачеше из Параклиса. Кости и плът се пръсваха надалеч, смесени в гнила стихия.

Покосени от този неочакван силен вихър, някои пипала се сцепиха и запращяха като искри. „Напразно усилие“, помисли си Гас. Калибанът не спря да се приближава. Дори не се забави. Музиката стихна за няколко секунди, след това стана по-силна отпреди. Сега беше ред на създанието да контраатакува.

Едно тънко пипало като стилет се стрелна към Гас и за малко не го сцепи на две. После се прибра в плетеницата от кълба на Калибана. Гас притисна с ръка хълбока си.

Пипалото му бе откъснало парче месо. Трябваше да положи усилие да не се поддаде на гаденето.

— Затвори очи, момче! — нареди, когато си пое отново дъх. Концентрира се. Беше трудно. Губеше кръв от устата и носа. Обменът не беше игра. А ако беше, то тя беше смъртоносна.

— Мамка му — изхърка.

Парчета нажежен метал попаднаха между пипалата на Калибана. В отговор огнени пръски разсякоха въздуха и плътта. Тя цвърчеше от киселината и Гас се свлече, победен от болката и усилието.

Обменът, който бе използвал, беше твърде слаб, недостатъчен да остави и драскотина на Калибана. Може би Пилгринд би могъл да направи нещо срещу тази чудовищност, си помисли. Той не. Беше на ръба на изтощението. Изруга, като плюеше кръв.

Музиката отново намаля, след това тонът се усили. Гас отвори широко очи, поразен.

Три разрушителни Обмена и накрая Калибанът го смяташе за заплаха. Не беше кой знае какво като удовлетворение. Музиката на съществото гръмна под арките на храма. Камъни заваляха от свода.

Накрая Калибанът нападна.

Паулус и Кай се намираха на негова територия. Бяха погълнати. Момчето се почувства потопено във вана с тиня и топло лепило. Удари с ръце в нещо твърдо, изгуби ориентация и почувства, че се дави. Риташе и се мяташе. Виждаше вътрешните нерви на тялото на Калибана и усукването на червата, подути като узрели гроздови зърна. Видя и Паулус до себе си, който, без да губи глуповатата си усмивка, дереше и драпаше.

Калибанът се спря на няколко метра от Гас. Надменното му студено лице се обърна първо надясно, после наляво.

На земята изтощеният Гас не можеше дори да диша, беше погубен.

Кай почувства, че го сграбчват стотици пипалца и се опита да извика, но от устата му не излезе никакъв звук. Пипалцата се слепиха за плътта му и го извлякоха от отвратителното тяло на чудовището.

Видя, че за Паулус обаче съдбата беше отредила друг път. Лицето и тялото му се деформираха изведнъж като разтопени от изключително силна киселина. Дланите загубиха пръстите си, а ръцете загубиха дланите си. Краката се разцепиха на няколко места и всяка една част бе смляна.

Последни изчезнаха очите. Живи и съзнаващи очи. И разпознаващи.

— Гас! — извика момчето. — Гас!

Закрит от туловището на Калибана, не можеше да види това, за което се готвеше. Беше ранен, прекалено уморен, за да се опита да извърши Обмен. Оставаше му твърде малко кръв в тялото и извънредното усилие му пречеше да се концентрира върху някой спомен, достатъчно силен, за да остави драскотина на Калибана.

Осъзнаваше това, което щеше да се случи веднага щом съществото възобновеше атаката си. Смъртта беше там, пред него, ясна, както никога не я беше виждал. Независимо от това въпреки слабостта, въпреки страха и болката Гас се приготви да напусне битката по единствения начин, който му се стори смислен. Като се бори. Калибанът го бе лишил от плътта и от кръвта му, но все още му оставаше часовникът.

Музиката стана колеблива.

— Ела насам, проклетнико.

Със скърцане Калибанът атакува.

И това беше катастрофа.