Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (42)

42

Неподвижен, с вдигнати ръце, с наслаждаващо се изражение на деформираното лице, Продавача стоеше устойчиво на върха на статуята на жабата. Нещо в него се променяше.

Фигурата му изглеждаше прекалено идеална, прекалено ясна, прекалено чиста, толкова, че на човек да му се повдигне. Издигаше се от дълбините на унищожения от огнената буря площад, буря, която Мецгерай бе донесъл със себе си, сякаш бе единственият наистина реален герой на това бедствие.

На Буливиф, скрит на завет в скривалището си, му се струваше, че вижда ледник в слънчев ден. Очите му реагираха по същия начин, като се насълзяваха и пареха. Но не само това ужасяваше ликантропа. Имаше и друг, много по-труден за разгадаване феномен, който започваше да се разкрива. Хер Шпигелман се уголемяваше.

Отначало ликантропът бе помислил, че става въпрос за оптическа измама.

Но не беше така.

Хер Шпигелман наистина уголемяваше размера си.

Лунестото му лице се бе опънало като кожена топка, устните му се подуваха в ехидна усмивка като на павиан, ръцете му изглеждаха напомпани като автомобилни гуми, пръстите приличаха на наденички. Издутият му корем сякаш беше пълен с въздух и храна. Обрамчваше го син ореол и колкото повече време минаваше, толкова повече ореолът ставаше видим и хер Шпигелман нарастваше.

Продавача се хранеше.

Буливиф почувства някаква връзка между появата на демоничното същество, извадено насила от Прохода, и виковете, които чуваше да отекват около него. Съществото правеше нещо, нещо ужасно и това нещо хранеше Продавача. Като ненаситен комар хер Шпигелман поглъщаше страданието, което вълкът подушваше във въздуха.

И блюдото, ако се съдеше по екстаза, изписан на лицето му, му бе харесало. Ликантропът трябваше да действа, ако искаше да спре тази разруха.

Приготви се да атакува. И още веднъж намерението му бе осуетено. От Пилгринд, приближил се мълчаливо зад гърба му.

— Кучи син… — измърмори Брадатият, като гледаше хер Шпигелман.

— Какво прави?

— Храни се.

— С какво?

Пилгринд го погледна в очите, преди да отговори.

— Със Сарафи.

— Не е възможно.

— О, да — потвърди Пилгринд. — Възможно е. Трябва да се е случило нещо в Параклиса. Видя ли какво призова?

Буливиф се опита да опише създанието, изникнало от Прохода, но не намирайки подходящите думи, единственото, което направи, бе да жестикулира и да обяснява объркано:

— Огромно. Черно.

— Трябва ни повече, Буливиф — подтикна го Брадатият.

Буливиф се опита.

— Нарече го Джена… Джена нещо си.

Пилгринд пребледня.

— Той е луд. Но може би това е добра новина.

— Какво казваш? — възкликна Буливиф. — Чуваш ли тези викове? Усещаш ли миризмата на кръв? Води се война, по дяволите. А ти ми казваш, че това може да е добра новина? Това чудовище…

— Това чудовище е цар. А с царете не може да се подиграваш. Шпигелман се е надценил. Както обикновено.

Почти се усмихваше.

Буливиф се изплъзна от хватката му.

— Какво искаш да направиш, ликантропе?

— Да го убия.

— Не го прави. Ако го убиеш в този момент — Пилгринд посочи с пръст хер Шпигелман, който се подуваше и това се виждаше с просто око — ще разрушиш половината квартал. Не можем да направим друго, освен да чакаме.

Буливиф отпусна мускулите си.

— Какво става, Пилгринд? — измърмори, притеснен.

Брадатият въздъхна.

— Мисля, че това е бил планът му от началото. Изигра ни. Раздели ни. Направи така, че Кай да се озове в Параклиса, и там го е принудил да извърши Разруха.

— Какво е Разруха? Защо е така опасна?

— Картите бяха ясни. Извършена е била Разруха. Нощната пеперуда…

— Пеперуда? Видях ги, две… отвратителни.

— Има закони, Буливиф. Непоклатими закони. Кай е нарушил един от тях и Редът е загубил баланса си. Само така Шпигелман е могъл да отвори Прохода, сам не би имал силата за това. Хванахме се на клопката. Мисля, че момчето… — поклати глава — е направило Обмен. Но на него му е забранено. Защото той е Вундеркиндът. И това… — посочи площада и Продавача — е последствието от постъпката му. Нямаше как да знае. Той е само момче. Но това не го освобождава, той също е подчинен на Закона. Трябваше да му разкажем всичко. Но да му разкажем — Пилгринд вече говореше на себе си, — можеше да означава да го накараме да си спомни и при това положение…

— При това положение, какво? Да си спомни какво? Проклятие! — изруга ликантропът. — Искаш ли спреш да говориш гатанки?

— Страхувам се, че ще откриеш всичко прекалено рано, приятелю мой. Шпигелман се зарежда с енергията на всички Сарафи от квартала. Или почти. Помниш ли кражбите? Помниш ли предметите, измъкнати от кагуларите? Дреболиите? Нямало е значение какви са или каква е тяхната стойност. И това дори не е бил начин да ни измамят, поне не така, както сме си мислели. Тези предмети са му трябвали, за да може Мецгерай да намери собствениците. И да може да отсече ръцете им.

Буливиф изстена, ужасен:

— Това ли става? Демонът отрязва ръцете на Сарафите?

Пилгринд никога не бе изглеждал толкова изморен и стар.

— Да. На всички онези, на които е било откраднато нещо.

— Но… защо?

Пилгринд му показа отворената си длан.

— С ръката променяш света, Буливиф. И ръката е опората на Обмена. Ръцете на Сарафите са пропити с енергията на Обмена. Чрез Джена Мецгерай хер Шпигелман краде тази енергия. Само така може да разруши това, което аз, Гас и Крал тел сме създали.

— Какво? Какво иска да разруши?

— О, той… внимавай, Буливиф!

Нещо се бе покатерило на рамото на ликантропа.

Ръка.

Площадът беше превзет.

Първата ръка беше женска. Имаше лакирани в червено нокти и тънки пръсти.

Беше дясна ръка.

Ноктите бяха загубили гладкост и форма, размазвайки се на мокрия асфалт. Малкият пръст беше сгънат със счупена фаланга, която безжизнено висеше. Когато се движеше, се чуваше тракане като механичното щракане на щипките на рак. В придвижването им имаше много прилики със света на ракообразните.

Спря се, сякаш подушваше въздуха. Посочи фонтана на жабата с показалеца си, останал вече без лак, и втора ръка, принадлежала на цветнокож, грамадна и яка, се запъти натам под жълтеникавата светлина от разбушувалата се от Джена Мецгерай буря, движейки се успоредно на нея.

Черната ръка не беше отрязана идеално, защото притежателят й се бе опитал да се изплъзне от безмилостните сатъри на Големия сляп касапин, и сега бе принудена да влачи зад себе си нишките на сухожилията си като гротесков шлейф.

Тези ръце бяха само част от многото.

Бяха крайници на млади и силни хора и като такива бяха най-бързите, които изпълняваха заповедта на Продавача. Трескаво изучаваха новите условия на независимост. Следа от познанията, принадлежали на телата, от които доскоро са били част, бе останала в плътта и се движеха, като следваха логиката на класата и на ценза си.

Дясната ръка се мъчеше да избягва по-дълбоките локви и отбягваше екскременти и отпадъци, привидно по-образована, докато лявата, която се движеше на зигзаг, веднага щом забелязваше наличието на купчинки мръсотия, се хвърляше в тях с наслада като куче, оздравяло след дълъг възстановителен период.

Освободени от сатърите на Джена Мецгерай, те се движеха с лекота, като сръчно следваха импулс, който ги подтикваше да не се спират никога, да не се грижат дори и за собствената си невредимост. Някои ръце бяха смазани от коли, карани от полудели от страх мъже и жени, или нахапани от бездомни кучета и котки. Но това бяха нарежданията: да се придвижват възможно най-бързо.

Командващият генерал, който се издигаше възторжено върху фонтана на жабата, не се интересуваше от състоянието на войската си, а само за броя й. А тя бе обречена на самоубийство, въпреки че не съзнаваше това.

Първият взвод пристигна, малко след това и вторият. И така трети и четвърти. Приглушеният шум от потракването на пръстите предшестваше пристигането на ядрото на войската. Когато това се случи, настъпи апокалиптичен спектакъл.

Ръцете се трупаха, като се притискаха една в друга, с лудешка бързина, ту строявайки се в ред, ту струпвайки се в тотален хаос.

Очевидно много зависеше от здравословното състояние и от възрастта на телата, от които бяха отделени, но по-голямата част от държанието им произтичаше от Обмена, останал в пръстите, с които се движеха.

Различни енергии балансираха в различни способности.

Дори и между отсечените ръце бе в сила някакво равенство в чиновете.

Имаше полковници, капитани и сержанти. И след това ефрейтори, войници и миячи на чинии.

Но нито един дезертьор.

Тези, които произлизаха от по-надарени Сарафи, долавяха доста по-ясно зова на хер Шпигелман и така получаваха честта да предшестват войската, съставена от Сарафи, някои от които дори не са знаели, че са такива, ослепели от краткия досег с паранормалното, колебаещи се пред призива на Продавача, изпитвайки беглото усещане, което ги правеше глупави и объркани, че нещо им липсва.

Тогава възникваха свади, пръсти на различни ръце се преплитаха, усуквайки се в агресивни хватки, и длани се сблъскваха като бикове на арена, изразходвайки много енергия. Палците се опитваха да измъчват показалците, а средните пръсти биваха сгъвани под неестествен ъгъл. Идваше ред на най-яките и здрави ръце да наложат спокойствие.

Това, което заля площада с фонтана от четири основни посоки, не бе перфектната войска, не бе и орда, защото, ако беше така, Буливиф и Пилгринд щяха да бъдат разкъсани при това безкрайно и трескаво нахлуване. Това бе поток от отвратителни раци, който се превърна в река и след това в езеро.

В море.